* * *

Депресия... Онази творческа, обсебваща, мрачна депресия и тежката музика, която някак смазваше съзнанието. Дали щастието не се състоеше в апатията към външния свят... Дали не беше по-добре да не бъдеш докоснат от хората и по този начин да запазиш вътрешния си мир. Тя стоеше мрачна, както винаги, и четеше поредната книжка от домашната библиотека. Разнасяше се ароматният мирис на чай и онази влудяваща мрачна обстановка, която я караше да се чувства уютно.
Нощта едва сега започваше, а по небосвода светеха игриво хилядите звезди. Тя жадно поглъщаше последните редове от книгата и се изпълваше от онова приятно чувство на пълноценност на мъдрите слова. Чувстваше се някак сама, ала този факт не я плашеше, дори напротив - беше ù приятен. Предпочиташе компанията на книгите и музиката пред тази на хората, просто защото те нямаше да я предадат. Просто защото те винаги я разбираха. Хората я отвращаваха понякога - дали заради лицемерието си, дали заради фалша, същността си или пък заради това, че винаги си тръгваха, когато най-много имаше нужда от тях... Наскоро беше загубила няколко от най-близките си приятели, но дори и при загубата беше проявила безразличие. Това я плашеше и донякъде объркваше крехкото ù съзнание. Как можеше да не изпитва нищо - питаше се тя, а отговорът беше забулен в мъгла. Дали момичето се беше превърнало в жена по-бързо, отколкото трябваше. Дали не се беше отчуждила от света... Чувстваше се щастлива, но по един странен начин, някак мрачно. Умората отново не обсебваше тялото ù и тя продължаваше да се наслаждава на самотата в поредната нощна приказка. Празният лист пред нея се изпълни със слова. Нощта ù даваше музата да напише трепетите на вътрешния си свят. Безвремието неусетно беше напреднало и от стенния часовник излезе кукувицата, за да оповести настъпването на четвъртия час от новия ден... безсънието отново надделяваше и хилядите мисли не даваха мир на притежателя си...