Dec 16, 2007, 12:42 PM

*** 

  Prose » Others
968 0 1
2 мин reading
 

   В парка беше пусто. Макар, че беше следобед, до него не достигаха никакви звуци. Дърветата сякаш поглъщаха шума от преминаващите по близката коли. Дъждът капеше нежно по пожълтелите листа. Навсякъде цареше хармония.

  • - Пълна идилия! - прошепна тихо Анна.

   Наближаваше вечерта. Тук-там тъмнината вече се процеждаше между стволовете на дърветата. Скоро, много скоро щеше да се мръкне.

   Младата жена потрепера. През главата й мина мисълта, че не е безопасно да се разхожда сама по това време и на това място. Тя тръгна по алеите, ускорявайки крачката си.

„Моята идилия си отива" - помисли си тя развеселено. Колко се забавляваше тя със своя страх, присмиваше се на това, което я плашеше.

   Внезапно пътят й беше пресечен от малко момиченце, което вървеше и се оглеждаше. Погледите на Анна и детето се срещнаха.

  • - Како, виж колко е красиво! - изчурулика хлапето. Гласът му издаваше наивно възхищение. Тази реплика сепна младата жена. Тя се огледа - освен тъмнината, сега се процеждаше и мъгла. Лъчите от уличните лампи се губеха някъде в нея.
  • - Нима ти харесва? - попита Анна озадачено.
  • - Да... На теб не ти ли харесва, како?
  • - Малка моя... - прошепна жената - на колко години си? - Тя не усети изплъзналия се от устата й въпрос. После се сети, че когато беше дете, възрастните се отнасяха по същия начин с нея. Сега тя бе една от тях.
  • - На осем съм. - детето сбръчка носле, като добави - и не съм малка. Вече съм във втори клас.
  • - А къде отиваш по това време? - Анна все повече и повече се изненадваше от себе си.
  • - Вкъщи. До сега бях на гимнастика. Мога да правя шпагат. - момиченцето бърбореше сладко.
  • - Как се казваш, мила моя?
  • - Светла. - детето я погледна с големите си очи и допълни - Светлозара.
  • - Миличко... - Анна пак направи пауза - защо си само? Не се ли страхуваш?
  • - Како, виж колко е красиво! Защо да се страхувам от това, което е хубаво?

   Анна замълча. И тя обичаше мрака, но доста често се плашеше от него.

  • - Миличка - сепна се жената - защо майка ти или баща ти не те прибират?
  • - Те не са тук.
  • - А къде са?
  • - На небето - отговори детето тъжно и се замисли.

   Младата жена прибледня. Цялата й кръв се съсредоточи в сърцето й. Тя се разтрепера едва забележимо.

  • - Светле, ти с кого живееш?
  • - С леля и чичо.
  • - А те защо не са сега с теб?
  • - Защото... Ами те не ме обичат.
  • - Но те са твоето семейство! Разбира се, че те обичат!
  • - Те постоянно ми се карат. И... - детето замълча. Леля казва, че ме праща на гимнастика, за да не й се пречкам вкъщи.
  • - Светле, може би не й е лесно. Май е по-добре вече да се прибираш. Тя сигурно се тревожи за теб.
  • - Добре, како. - детето я погледна тъжно.
  • - Всичко хубаво, малка моя.

Анна се наведе и целуна детето по челото.

  • - Пази се! - думите се изплъзнаха от устата й.
  • - Лека нощ, како!

Момиченцето продължи по пътя си, а погледът на жената го следеше. Скоро мъглата погълна малкото безстрашно дете.

© Марина Братанова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??