• 3. Не е ли любов?

- Кога ще се видим?

- Боби...! Не са минали и два дена! Ще се видим както обикновено, в събота на нашето кафене!

- Искам да те видя! Веднага! Днес! Искам те! Полудявам, разбираш ли?!- усещам в гласа му лека, но натрапчива истерия, която започва да ме плаши.

- Боби! Успокой се! Нима не помниш? Никакво влюбване, никакви проблеми... оставаме си приятели...

- Какви приятели можем да бъдем?! - в гласа му се промъкват нотки на гняв и ирония - Та ние сме любовници, искам те, не разбираш ли, имам нужда от теб, сега, веднага! Обичам те...- последното е шепот, въздишка, която гали ушите ми, като утринен морски бриз. Вълшебството, което се страхува да признае дори пред себе си, за да не изчезне...

- Кажи къде, идвам.

Пътувах отново към офиса на Боби, нищо, че беше средата на седмицата. Опитвах се да заглуша мислите в главата си, и най-много онези, които ми нашепваха колко много го искам, как неистово жадувам да го видя отново... Не, нямаше да изпадна в ролята на влюбчива любовница, която му звъни ден и нощ за да му каже колко много й липсва, колко го обича, как го иска... Всичко друго, но не и това. Съгласна бях да се измъчвам, но не и да го загубя. Не и Боби. Единственият, който остана с мен през годините. Осъзнах колко крехка е била границата, през която така лекомислено преминахме, колко чупливо и нереално беше сегашното ни положение. С лека ръка заменихме най-ценното с... вярно, с изпепеляваща страст. Но... докога?

Имах чувството, че Боби ме е чакал зад вратата. Още с влизането ми в офиса завъртя ключа и ме грабна в прегръдките си.

- Боби! - извиках изненадана.

Не можах да кажа нищо повече. Боби заглуши протестите ми с устни, ръцете му галеха тялото ми, като същевременно сваляха последните остатъци от без това оскъдното ми облекло. Опря ме на бюрото си, а устните му запрепускаха по гърдите ми. Езикът му играеше с настръхналите им зърна, шепнеше неясни думи по заоблената мекота на корема ми, слизайки по-надолу и по-надолу, докато не зарови глава между бедрата ми.

- Бобииии - изстенах тихо, ръката ми притискаше главата му, а тялото ми се нагласяше така, че нито една малка гънка да не остане недостъпна за устните му.

Усещах как бавно започвам да полудявам, тялото ми го искаше неистово, а първите плахи тръпки ставаха по-силни и все по-силни. Усетил, че съм на ръба, Боби се изправи и проникна в мен. Тласъците му бяха бързи, мощни и яростни, сякаш искаше да докаже на себе си, на мен, на целия свят: "Ти си моя, само моя, цялата, напълно моя!". Усетих как тялото му се стегна и знаех какво означава това. Сключих крака около него с цялата си сила - не исках да ме напуска, не исках нито една негова капка извън мекотата на утробата си... Знаех добре и какви могат да бъдат последствията... Исках го, исках го неистово за себе си, исках дори и страстта ни да отмине да го имам във мен, завинаги...

Резултата не закъсня. След по-малко от два месеца от първата ни среща в офиса усетих промяната в мен. Тестовете потвърдиха това, което вече знаех. Бях бременна, с детето на Боби в себе си. Продължавахме да се срещаме, понякога и по-често, отколкото беше разумно. Предположението ми, че страстта ни ще повехне с времето се оказа погрешно, като повечето неща в живота ми. Единственото, в което бях убедена, беше, че все някой ден ще бъдем разкрити и идилията ни ще свърши. Опитвах се да подготвя себе си и него за този ден, но Боби сякаш заслепен от страстта си по мен отказваше да приеме реалността...

- Бременна съм - заявих хладно на една от срещите ни. Не очаквах нищо от него, бях решила за себе си. Уведомявах го, така или иначе, рано или късно щеше да разбере.

- Наше? - погледна ме с усмивка Боби.

- Мое. Всъщност... не съм спала само с теб - жесток удар под кръста. През лицето му мина сянка и сякаш целия се сгърчи. Избягвах да срещам погледа му. По-добре да си мисли, че се срамувам, отколкото да види истината в очите ми. А че ще я види не се съмнявах. Боби ме познаваше по-добре от мен самата.

- Не искам да знам! - раздразнено каза Боби. Изражението му все още беше, сякаш са го ударили в стомаха. - В понеделник подадох молба за развод.

- Защо? - развиках се от изненада. Усещах как яда ми надделява и имах силното желание да го ударя наистина - Защо? Обясни ми защо? Някога давала ли съм ти повод да мислиш, че ще бъдем заедно? С какво право разбиваш семейството си? Кой ще се грижи за дъщеря ти? А от мен какво очакваш, и аз да се разведа? - в гнева си го бях хванала за ризата и го разтърсвах. Усетих как ме гледа учудено. И друг път ме беше виждал ядосана, но за първи път - на него.

- Успокой се. Дълго мислих за това. Не ми се прибира в къщи като нежелан гост. Омръзна ми да ме ползват само като платежно средство за скъпи ремонти, луксозни почивки, и да не забелязват, че и аз съм човек - с елементарни нужди и нормални желания. Искам да живея с теб и... детето, ако и ти искаш това... но ако ми откажеш... ще приема решението ти.

Грабнах си чантата и изхвърчах от офиса. Бях твърде ядосана и имах нужда да се успокоя, за да помисля трезво. Бракът ми не вървеше. Никога не бе вървял. Ако оставех нещата така и аз самата не знаех какво ще осигуря на детето си. Спокоен дом? Щастливо семейство? Нормален живот? Нито едно от трите. Разводът на Боби ми идваше твърде на време, твърде удобно, за да разреша всичките си проблеми...

Правих се на сърдита две седмици. Не отговарях на обажданията му, нито пък аз се обаждах. На края на първата узнах, че Боби се е изнесъл от къщи. На края на втората, след поредния скандал в дома ми, събрах малко багаж и се озовах пред вратата му.

- Знаех, че ще дойдеш - прегърна ме за добре дошла той. Поредното доказателство, че ме познава по-добре от самата мен.
След няколко месеца, когато разводите и на двамата бяха факт, а бременността ми ставаше все по-забележима Боби ми зададе странен въпрос.

- Имаш ли нещо за губене?

Не ми трябваше и секунда, за да му отговоря:

- Нищо. Освен теб и детето.

Сега двамата с Боби отново пием кафе. Само че под горещото испанско слънце, с дъщеричката ни на ръце. Неговата дъщеря идва на гости през ваканциите, с приятеля си. Е, с поредния си приятел. Боби не се вълнува от това. За него е важно тя да е щастлива.

Поехме и ние по нашия път. Така, както поеха много от нашите приятели преди нас. Често се замислям колко хубаво е човек да има приятели. Особено като Боби. Който освен верен приятел, опора в живота ми, се оказа и голямата ми любов. Питам се... дали той е щастлив така, както аз с него? Боби сякаш усеща за какво си мисля, поглежда ме с много любов, а дланта му се плъзва по моята и я задържа. Това дава отговор на всичките ми въпроси.

Край.