Обръщаш се назад - не виждаш любов, оглеждаш се наоколо - не намираш любов, поглеждаш напред - просто няма любов.

Тежкият ритъм в сърцето ти напира, търсиш нещо непознато, но не попадаш на нищо ново, потъваш в дълбоки размисли и заплетените мисли те поглъщат. А сега накъде?
Тихо обсипваш Вселената с безброй въпроси, които нямат цялостен отговор. Съзнанието ти поема по прашен път, обикаля и се опитва да намери необходимия отзив. А сега накъде?
Слънцето нежно те гали, но ти не желаеш неговите ласки. И отново рискуваш много, за да останеш сам-сама... плачеш и мечтаеш безспир, но само рани отварят твойте копнежи в този момент. Бързо навеждаш поглед и се умълчаваш. А сега накъде?
Забравяш какво е да обичаш... и страдаш, макар и да не е нужно да го правиш. Щастието за теб е отдавна забравено чувство. А сега накъде?

Спориш със съдбата, отбягваш истината, опустошаваш своята душа... и нещо повече - не проумяваш какво се случва. А сега накъде?

Омръзнало ти е вече да скиташ, а да не можеш да прецениш посоката си. Усмивки през сълзи се нижат заедно с тъжните дни, все така неусетно. А сега накъде?

Умората от вечните угризения нараства. Боли те, но вина нямаш. Упрекваш сърцето си, защото то трепти, жадува за капка разбиране, за частица любов, но нея я няма... изчезна в мрака. А сега накъде?

Драматичен край очакваш за себе си, без любов да усетиш, само бродещи сенки да съзираш, притаила дъх в мъглата, тръпнеш пред всичко около теб. Ти позволи на скръбта да погълне и последната капчица надежда, която бе останала в изстиналото ти сърце. И в този миг, без дори прашинка спокойствие, учудена от всичко това, те питам за последно: А сега накъде?