Това е стара история. За някои вероятно нещо скучно, тривиално, което се случва на всички... Нещо обикновено от живота... История за любов и приятелство, история за НЕЯ и НЕГО.

Тя – беше в онази крехка възраст, в която любовта бе силна и драматична, чувствата - изпепеляващи, а животът - така непознат все още. През всичките години тя търсеше  любовта, искаше да бъде обичана, да бъде наистина специална за някого. Но някак все не се получаваше.  Тя обичаше, копнееше, сънуваше цветни и красиви сънища... и плачеше до късно нощем в тъмното, прегръщаше желания самотна и мечтаеща. Обичаше тези, които не ù даваха любов. Плачеше за тези, които никога не видяха сълзите ù. Взираше се в тези, които никога не разбраха очите ù. И продължаваше да мечтае по детски за ОНЗИ, който ще премахне болката, ще разтопи самотата ù и  ще каже „Обичам те”. Мечтаеше... всеки ден. Обичаше, въпреки всичко. Вярваше...

Не, животът ù не беше драма. Просто имаше своите мрачни нощи и неизречени тъжни моменти. Той беше част от живота ù. По онова време не толкова значима. Просто приятел, близък приятел, с когото споделяше усмивките, ежедневните прости неща, чашите вино, купоните... Приятел, който беше винаги там, когато тя го потърсеше.  А Той... Той  я обичаше. Той виждаше усмивката и блясъка в очите ù, когато бе влюбена. Виждаше и сълзите ù, когато чуеше тъжна песен и отпиваше от чашата. Тя се влюбваше, обичаше, страдаше, копнееше, плачеше. А Той я обичаше. Тя не знаеше, никога не разбра. Той просто стоеше тихо до нея, слушаше я, когато разказва за друг, разсмиваше сълзите ù.  Години наред Той бе подкрепата, бе в сянката, бе просто приятелят. Докато един ден не се осмели да влезе в живота ù в нова роля. Не, Той не ù призна любовта си, никога не ù каза какво значи Тя за него. Предложи ù опит за връзка, опит за любов, просто така... може пък и да се получи. И, просто така, Тя прие. Но Той отново остана в ролята на приятеля, предлагащ  утеха. Тя не беше влюбена в него, просто бе уморена от това да бъде наранявана, от това да чака да бъде обичана, да харчи без сметка сълзите си. Уморена... от всичко. Не искаше вече да бъде наранявана. Държеше за ръкачовек, на когото вярваше. Не беше много по-различно от преди. Той отново беше приятелят. Той я обичаше, но Тя не знаеше.

Това не беше любов, защото Тя не обичаше. Беше нейното малко бягство от болката, от самотата, от разочарованията. Тя не разбираше, не знаеше, че всъщност го наранява, че му дава мечти, които никога няма да сбъдне.  И Той мълчеше. Стигаше му всеки мил жест от нея, всяка открадната целувка, всеки интимен момент. Стигаше му просто да е до нея. И може би един ден Тя ще разбере. Тя никога не го погледна с онзи поглед, който той бе виждал, когато Тя копнееше за друг, никога не я чу да се смее така, както когато беше влюбена в друг, никога не видя и сълзи в очите ù, каквито когато тъгуваше за друг. Очите ùбяха празни, усмивката - дежурна и някак по навик. Но Той вярваше... може би,  някой ден...

Нямаше някой ден. Дори илюзията не продължи дълго. Тя си тръгна, защото не можеше да бъде неговата любима, но искаше Той да остане приятеля. Той не я спря, не ù каза, че я обича. Отново бе приятелят, утехата. Отново мълчаливо стоеше да нея. Това му стигаше.

Но любовта, за която Тя мечтаеше, наистина връхлетя в живота ù. Бурна, истинска, всепоглъщаща. Тя обичаше, както никога до сега и бе обичана. Бе открила истинското щастие и остана с него ЗАВИНАГИ.  

Той ли? Той постепенно напускаше живота ù. Вече  имаше друг, който да държи ръката ù. Друг, който да е до нея и да споделя усмивките. Тя избра своята любов, избра пътя си и продължи, без да се обръща повече към Него. Да, понякога си спомняше за хубавите отминали дни, за усмивките и безгрижните години, за приятелите и Него. Понякога... но всичко бе минало.

Много години след това, както често животът обича да прави, Тя и Той се срещнаха. Тя се радваше, че в живота ù влиза стар и добър приятел. Той отново се докосна до любовта си. Той не я беше забравил, не се беше влюбил отново. Обичаше я, но тя все още не знаеше.  И един ден Той ù разказа всичко. Беше я изгубил веднъж, не беше казал и направил нищо. Сега ù призна всичко. Каза ù колко е била обичана, колко я обича и сега. Каза ù как никоя не е заела мястото ù в сърцето му, как никога повече не е изпитал тази любов, която е таял към Нея. Каза ù всичко на един дъх. Сякаш това беше последният шанс, последният миг от живота му. Сякаш Тя отново щеше да си тръгне - без да знае, без да разбере.

Той я обичаше и Тя вече знаеше. Сега знаеше, сега разбираше всичко. И си тръгна... отново. Не можеше отново да му даде мечти, които няма да сбъдне. Не можеше да му даде любов. Не можеше да очаква и приятелство. Тръгна си, надявайки се някой ден Той да я забрави.

А Той я обичаше.