Епилог
Пролет пукна и отекна, а в балкана се носеше аромат на свежо. Всичко цъфтеше, дърветата се разлистваха, тревата беше росна и сочна. По селските пътища имаше голямо движение от рано. Кой отиваше да си оре нивата, кой на гости, кой да си търси късмета.
Райко водеше хайдушката чета и чакаше сигнал. Преди седмица Мишин беше донесъл новини за пет коли със стока за сватбата на Мюмюн бей. Трябваше да минат по междуселския път сутринта и да тръгнат към сараите в подножието на града. Райко изглеждаше уверен и настървен, провери пушката си пет пъти, ръцете го сърбяха. Беше здрав и едър момкък с набола брада и тъмно руса стърчаща коса. Можеше да пребори трима едновременно и тичаше по-бързо от горските вълци, затова бързо си спечели място като дясната ръка на воеводата. Керваните им бяха важни, защото щяха да имат храна за много време, пък и да раздадат на селяните, които ги хранят. Криеха се зад могилата точно преди стръмната пътека. Слънцето започна да се катери нагоре, което означаваше че закъсняват. По този път нямаше много движение, защото цепеше през планината и обикновените селяни нямаха работа там. Всички се ослушаха и тръпнеха в очакване а, в далечината се чу тропот на копита, самотен конник. Райко извърна глава за да види кой минава, а от завоя се подаде Мишин с униформата си на заптие.
- Стойте, братя! – извика на четата. – Няма ги!
- Как така ги няма, бе мишка?! – Райко скочи на могилата.
- Те така! – размаха ръце Мишин. – Трябваше да минат през селото, ама ги няма! И през селото не са минавали!
Райко го прониза със сините си очи. Мишин свали феса и се почеса по къдравата си коса. Той беше добър хамелеон, който се вписваше прекрасно сред османското общество, защото имаше такива черти с продълговат остър нос и кокалесто лице. Затова му викаха Мишиния или мишката.
- Дай да минем напряко да ги търсим – предложи някой от четата.
Водачът потропваше с крак и гледаше злобно. Качи се на могилата, слезе от другата страна и се провикна.
- Братя, минаваме през гората да видим преди селото!
- Аз отивам по пътя – заяви Мишин и смуши коня.
Младите момчета наскачаха и хукнаха през гората, заобикаляйки близкото село. Пътят преди него беше по-широк и оживен, от едната страна се простираха ниви, никой не би посмял да ги атакува там. Хайдутите прекосиха гората и тръгнаха надолу, още от високото в едно дере се чернееха колите. Колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно можеха да видят петте каруци, каретата и конете около тях. Слънцето вече печеше високо и Мишин сигурно ги бе изпреварил, но не се мяркаше.
- Стойте! – викна Райко, малко преди да излязат от дебелата сянка на гората. – Вадете оръжието, братя!
Четата извади, кой сабя, кой пистолет, Райко зареди пушката и приклекна ниско в тревата. Въоръжени до зъби с лека и безшумна крачка мъжете започнаха да се спускат по склона. Докато спускаха от колите се мярна черна сянка. Вместо да бяга или да се отбранява, тя се качи на каретата и вдигна ръце. Хайдутите обиколиха кервана и опънаха пушките. Тъмният човек все още стоеше изправен на каретата с вдигнати ръце, виждаше се, че е мъж, не много висок.
- Нямам пушка, не стреляйте, всички са мъртви! – провикна се той. – Това не е капан!
Райко бавно поведе четата напред с вдигнато оръжие. Странникът не помръдваше. Наобиколиха го от всички страни, а той седна отгоре и запали лула. Хайдутите пристъпваха предпазливо и се убедиха в думите му. Всички заптиета, пазачи, както и чорбаджиите в каретата лежаха мъртви.
- Кой си ти?! – викна Райко и насочи оръжието към него.
- Стоимен – отвърна спокойно непознатият, изкарвайки гъст дим. – Може да си приберете стоката.
Младият мъж го разкъсваше с поглед, Стоимен изглеждаше много подозрителен, гладко избръснат, целия в черно, черна риза, черни беневреци, без пояс с няколко кожени ремъци препасани през кръста, откъдето висяха пищови и ятаган. Пушката му седеше до него отгоре и миришеше на барут. Черните му очи, като маслини гледаха спокойно, без капка емоция, късата му подстрижка придаваше вид на еничар.
- Не ви мисля лошо, момчета! – викна спокойно. – Сам съм, няма други.
Мишин скочи от коня и връхлетя в дерето.
- Райко, това е Стоимен! – викна, заставайки до една от колите. – Тихият!
Четата затаи дъх, всички чакаха да видят как ще реагира водача им. За Тихият се носеха легенди и се пееха песни, за млад момък като гарван черен, като еничар бръснат, накъдето опънеше пушката не пропускаше.
- Какво искаш?! - попита Райко без да сваля пушката.
- Да ме заведете при Каракачанеца – отвърна Стоимен и скочи от каретата право при младият мъж. Дулото на пушката се намираше на педя от гърдите му. – Не съм дошъл с лошо.
Ръцете на Райко затрепериха, той се извисяваше с една глава над него, но погледа му го побъркваше, все едно гледа дявола в очите, черни, безизразни, дълбоки.
- Заграбете стоката! – извика на събратята си. – Без конете и каруците! Дайте да го вържем и да го водим при Каракачанеца! – обърна се към Стоимен. – Сваляй дисагите!
Тихият охлаби ремъците и даде оръжията си на Мишин. Другият мъж с треперещи ръце пое оборудването му и го прибра в дисагите на коня. Странникът послушно протегна ръце за да го завържат и Райко го поведе през гората. Останалите хайдути опънаха платната и започнаха да товарят стоката от каруците. Не трябваше да ги взимат нищо по-тежко, нито конете, защото можеха да ги проследят до лагера им. Подплашиха конете да бягат във всички посоки и за броени минути от кервана останаха само празните каруци и труповете.
Райко водеше пленника за въжето, а останалите трийсетина човека дърпаха платната пълни с храна и дарове. Мишин на коня си заобиколи от другата страна за да не оставя следи с копитата.
© Kiddo All rights reserved.