Ами така...

Плаши ме Божията обич и проницание.

Плаши ме, че Той знае кое е по-доброто!

А то не винаги съвпада с моите молитви...

Плаши ме несигурността,

която не се определя от липсата на вяра.

Плаши ме случайността!

Онова, което до преди миг е било нечий живот,

а след секунда вече е просто минало...

Плаши ме фактът, че не винаги има виновен...

Понеже, когато страдаш безутешно,

все търсиш към нещо да прехвърлиш лошия спомен...

Като обяснение от висш разум - че все пак има причина!

Тоест -има нечия вина!

Плаши ме най-вече онази мисъл,

че всички - и добри, и тъжни мисли -

те все някога се изчерпват и  се преповтарят до болка...

До втръсване - когато онези успокоения в мисли -

вече работа не вършат!

И от там идва Нищото!

Когато е нелепо всяко начало...

След голямото погиване!

А просто погиването не е било голямо!

Било е нормално, човешко разочарование...

Било е детайл от съзряване или от презряване...

Било е...

Но вече го няма!!

Ето с това не мога да свикна!

Когато пред мен видя ясно моментите в мигове.

Сякаш още съм там - сякаш мога да протегна ръка...

Да променя нещо...

Но всъщност съм точно тук...

Тук и сега!