Бостън – наши дни

Струнният квартет приключи поредното изпълнение по творби на Вивалди. От естрадата се разнесе шум от почукване по микрофона. Някой изпробваше озвучителната апаратура. Сред присъстващите се чу мелодичния глас на Линда О’Браян, която ги помоли да се приближат до сцената. За миг спонтанните разговори между гостите, засягащи най-вече президентската надпревара между Джордж Буш и местния фаворит на демократите Джим Кери секнаха. Всички отправиха погледи към домакинята на благотворителното парти Линда О’Браян. Тя бе облечена в дълга небесносиня рокля, а червените ѝ коси се спускаха свободно върху голите ѝ рамене. Без съмнение, освен че бе много привлекателна, Линда бе и твърде желана партия за всеки богат ерген от бостънското висше общество. Но до този момент тя не бе отключила сърцето си за никого. Или поне така твърдеше жълтата преса, така че надеждата у всички заинтересовани оставаше жива.

-  Първо искам да благодаря на всички ви. С присъствието си тук подпомогнахте набирането на средства за предстоящата археологическа експедиция в Египет. Както знаете целта е разкриване тайните на храма на богинята котка Бастет. И за да бъда точна, бих искала да ви съобщя, че досега са събрани 66 000 долара.

От всички страни се чуха одобрителни ръкопляскания и възгласи, които постепенно затихнаха заради вдигнатата за внимание ръка на Линда.

-  И, разбира се, искам да ви представя и главния виновник за нашето благотворително парти – професорът от Хардвард и ръководител на експедицията – Хари Коен.

Аплодисментите отново огласиха имението. Хари Коен се качи на естрадата, кимайки на всички страни. Без да иска закачи с крак един от кабелите и след миг стойката на микрофона се срина с пронизителен звук. Изникна техник, който бързо подреди нещата. От тонколоните се чуха и извиненията на объркания професор.

-  Аз... аз искам да ви благодаря за проявената отзивчивост. Но освен това искам да внеса едно уточнение. Не аз съм главен виновник за тази инициатива, а тази чест дължим единствено и само на нашата очарователна домакиня Линда  О’Браян – рече с леко треперещ глас Хари Коен и посочи с ръка към нея.

Този път ръкоплясканията бяха още по-силни и по-продължителни.

-  Благодаря, благодаря. Моля, ако имате въпроси, ги отправете към професор Коен. Също така се подгответе и за една малка изненада, но малко по-късно. А сега ви пожелавам приятно настроение с музиката на нашия великолепен струнен квартет.

Линда слезе от естрадата. Към нея се спуснаха поне трима младежи, за да ѝ подадат ръка. Сред гостите се появи снажната фигура на добре сложен мъж около 40-те. Той внимателно си пробиваше път и по всичко личеше, че се е насочил към Линда О’Браян. От пръв поглед ставаше ясно, че костюмът му не бе закупен от обичайните за висшето общество скъпи бутици. Въпреки това вървеше уверено, усмихваше се любезно на всички и най-вече внимаваше да не настъпи някого. Щом се приближи до Линда се прокашля леко, за да насочи вниманието към себе си.

-  Партито е чудесно – рече с приятен мек тембър непознатият.

-  Познаваме ли се? – попита Линда и се обърна към него.

-  Мисля, че само задочно. Казвам се Джим Робинсън и съм репортер от “Глоуб”. Миналата година се наложи да замествам колега и отразих ваша рекламна кампания, свързана с нова колекция кремове.

-  Да, да спомням си. Приятно ми е, Линда О’Браян.

-  Право да си кажа нямам опит в козметичния бизнес, но се надявам, че не съм бил твърде наивен в оценките си тогава.

-  Не се притеснявайте. Запомних материала ви. От пръв поглед ми стана ясно, че не сте от бранша. Но също така мога да ви уверя, че това бе една от най-свежите статии, които съм чела някога – рече Линда, видя приближаващ сервитьор и попита: - Чаша шампанско?

-  С най-голямо удоволствие. Особено след тези ласкави думи – отвърна Джим Робинсън и протегна ръка към таблата на сервитьора.

-  А сега, пак ли сте по заместване или това е вече вашата област на действие? – попита шеговито Линда и повдигна чашата си леко.

-  Смело мога да кажа, че почти се доближавам до нея.

-  Нека позная. Вие пишете за култура?

-  Не, опазил ме Господ – разсмя се Робинсън. – Всъщност съм криминален репортер.

-  Нима, да не би да очаквате да се случи някакво престъпление тук! – възкликна Линда.

-  Не, не. И едва ли при наличието на толкова много охрана – отново се засмя Робинсън. – Просто исках да кажа, че работата на криминалиста и на археолога много си приличат. И двамата търсят истината. Криминалистът намира улики, а археологът артефакти, от които извличат информация за неща и събития, станали в миналото.

-  Напълно сте прав, господин...

-  Робинсън – отвърна репортерът на присъединилия се междувременно професор Коен.

-  Щастлив съм, че мога да срещна една сродна душа в този отбран елит – рече професорът.

-  Това надявам се означава, че ще ми дадете интервю по повод предстоящата експедиция.

-  С най-голямо удоволствие. Може да не ми вярвате, но считам, че политическите коментари около президентската кампания са доста отегчителни. Без да се броят вицовете, разбира се.

-  Вярвам ви, професоре. Вие се интересувате от миналото, а не от бъдещето, нали?

-  Точно така, драги ми господин Робинсън. Улучихте право в целта.

-  Като казахте вицове, чухте ли последния за президента Буш? – попита Робинсън.

-  Цялата съм в слух, разказвайте – ентусиазирано отвърна Линда.

-  След уикенд в ранчото си Джордж дабъл Ю Буш се появява в Овалния кабинет с голяма синина под окото. - О, господин президент, да не би да сте карали пак велосипед! – възкликнала учудено съветничката по сигурността Кондолиза Райс, след като видяла синината. - Не, този път се подхлъзнах и паднах на верандата. Някой идиот бе изсипал кетчуп на стъпалата – отвърнал президентът, опипвайки пострадалото си око. - Сто процента е бил Хайнц – казала твърдо Райс. - Какво? – учудено попитал Буш. - Без съмнение кетчупът е бил от марката “Хайнц” – отвърнала Райс и с решителна стъпка се запътила към кухнята.

Последните думи на Робинсън бяха съпроводени от звънкия и искрен смях на Линда, както и от тресящата се гушка на професора, който дори свали очилата, за да ги избърше.

Сара Колинс вече се бе видяла с малцината хора, които познаваше лично и нервно се чудеше какво да прави. В началото бе с приповдигнато настроение,: успя да попадне на това парти сред всички тези знаменитости. Но отлично осъзнаваше факта, че едва ли би се запознала с тях - нямаше кой да я представи. Освен това не бе забравила всъщност и за какво бе дошла тук. Тя спря сервитьор, който мина наблизо и взе чаша с любимия си коктейл от водка и доматен сок. Отпи глътка и започна да се оглежда. Зад естрадата погледът ѝ се спря на Линда О’Браян, водеща оживен разговор с двама мъже. В по-пълния с очилата разпозна археолога, ала вниманието ѝ се задържа по-дълго на другия. Сара го измери от главата до петите, без да може да скрие възхищението си от атлетичната му и стройна фигура. Тя прокара пръсти през косата и се запъти към естрадата. Заобиколи я отляво и щом достигна на две крачки от целта изкриви лицето си в изкуствена усмивка.

-  Линда, скъпа! Партито наистина е великолепно!

Линда О’Браян не бе очарована от повторната среща с шефката на развойната дейност. За миг си спомни думите на Брук, че не трябва да създава вътрешни дрязги и затова реши да се държи като любезна домакиня.

-  Господа, нека ви представя Сара Колинс, моя колежка от компанията “Бриз”.

-  Госпожо, приятно ми е. Джим Робинсън, репортер от “Глоуб” – кимна с глава Робинсън и подаде ръка.

Сара Колинс не сваляше очи от лицето на Робинсън и несъзнателно протегна дясната си ръка към него. Ала вече бе късно,  когато осъзна, че в нея държеше чашата с аленочервения си коктейл. Течността изригна от кристалната чаша и се плисна върху бялата риза на стоящия отдясно професор Коен, а пръските достигаха чак до лицето и очилата му.

-  Боже, какво направих! – възкликна Сара Колинс. – Много съжалявам, професоре – продължи с притеснение тя, подаде злощастната чаша на Робинсън и взе да рови в дамската си чанта.

Измъкна копринена кърпичка и започна да попива с нея лекето по ризата на професор Коен. Но вместо да се зачисти петното дори стана още по-голямо.

-  Не се притеснявай, Сара. На всеки може да се случи – рече Линда и се обърна към Коен: - Професоре, мисля, че все някоя от ризите на дядо ми ще ви стане, така че ако обичате, последвайте ме.

Хари Коен кимна с глава и двамата с Линда се отдалечиха към входа на имението. Щом влязоха вътре Линда го упъти към тоалетните и му каза, че ще изпрати някой да донесе нова риза. Коен благодари и влезе в мъжката тоалетна.

Първо изми очилата си и ги подсуши внимателно. Съблече сакото, взе хартия за ръце, намокри я и го почисти. Разхлаби вратовръзката и също я махна от врата си. Накрая разкопча ризата и я съблече.

Когато отново погледна в огледалото, Коен видя удвоения и размазан образ на зеления къс малахит, който висеше на шията му. Погали нежно с ръка котешката фигурка и точно тогава вратата се отвори. Влезе висок, възрастен и слаб мъж.  Носеше нова, все още неразопакована риза. Коен се извърна. Не успяваше ясно да различи чертите на лицето му, все още не бе сложил очилата си.

-  Професор Коен? – попита новодошлият.

-  Да, аз съм – отвърна смутено Коен, търсейки очилата си.

-  Госпожица О’Браян ме изпрати да ви донеса нова риза. Надявам се, че ще ви стане – каза мъжът и подаде пакета.

-  Благодаря ви.

-  Имате ли нужда от още нещо?

-  Мисля, че засега това е всичко.

-  Тогава ви пожелавам приятен ден – рече мъжът, обърна се и тихо напусна.