Амулетът 28

1971 година след Христа

Снегът бе престанал да вали от няколко дена. Дори слънцето се опитваше да пробие поизтънялата сива облачна пелена, която се носеше на юг, към Белите планини. Въздухът бе студен, а снегът скърцаше под ботушите на мъжете от персонала, които разчистваха алеите с големи гребла. От главния вход на клиниката се показа група от двама мъже и две жени. Бавно се запътиха към малкия параклис, издигащ се в непосредствена близост. Но вместо да влязат в него, хората го заобиколиха и поеха по разчистена тясна пътека, която водеше до малкото гробище зад параклиса.

Всичко бе потънало в искряща белота, която се смущаваше единствено от тъмнокафеникава малка могила от наскоро засипана пръст. Върху нея бяха поставени цветя. А пред нея стоеше малък мраморен ангел с приведена глава и разперени криле. В основата на статуята с изсечени букви можеше да се прочете: “Почивай в мир безименно дете!”

Силия Макгрегър се отдели от групата и се приближи бавно до малкото каменно ангелче. Коленичи в снега и постави до него букет от тъмночервени рози, които ярко контрастираха на снега. Погали с ръка главичката на ангелчето, прекръсти се и отново се изправи. Обърна се и тръгна назад, а към нея пристъпи другата видимо по-възрастна жена. Двете се прегърнаха, а Силия попита през сълзи:

-  Защо го погребахте веднага? Исках само да го видя как изглежда.

-  Мила, ти бе на косъм от смъртта и няколко дена лекарите се бореха за живота ти – отвърна с топъл майчински глас Барбара Макгрегър. – Така е най-добре за всички ни, а сега най-важното е да се възстановиш и укрепнеш, нали? – допълни тя.

-  По-добре и аз да бях умряла – почти проплака Силия.

-  Не говори така, скъпа. Животът е все още пред теб. Ще видиш, че всичко ще се оправи.

Силия се отдели от рамото на майка си. Леко кимна и двете се запътиха обратно по тясната пътека към клиниката. Когато приближиха входа, от вратата се подаде сестра Мелани. С бързи крачки отиде при Силия, държейки с ръце зеленото си палто, което бе наметнала.

-  Исках... исках само да се сбогуваме, госпожице Макгрегър. Много съжалявам за нещастието, което ви сполетя – рече тя и сведе глава, избягвайки пронизващия и остър поглед на високия гологлав хърбав мъж, застанал точно зад Силия.

-  Благодаря ти, Мелани. Ти бе много добра към мен. Дано Господ ти дава сили да помагаш на хората – рече с отпаднал глас Силия.

Барбара отново прегърна дъщеря си и подкрепяйки, я двете тръгнаха по главната алея, която водеше към паркинга. Сестра Мелани проследи с навлажнен поглед отдалечаващата се група хора, след това с бързи крачки се отправи по пътечката към параклиса. Трябваше да се помоли.