- Митоо, акъл нямаш, Мито! Хукнала ми по гледачи и баячи да ходи. Какви ще ги търсиш при Коньовски Влайчо? Като е толкоз близо до Господа той, що на него си не помогна, ами го влачиха с години по затворите? Другите тръгнал да оправя. Само сбира хората и им мъти главите. Пък те – будали, че му вярват и в устата го гледат. Откога ти думам Донка на доктор да я заведем! Ама оня хаирсъзин – мъжа й, от баща си и братята си я варди, камо ли при доктор да я пусне да иде. Турчин да ни беше влязъл в къщата вместо него, на турчин да я бях дал, по-голям рахат щеше да види чедото ни.

- Мълчи, бре Димитре! – моли се Мита, пък душата й като че с керпеден стисната.
- Ще мълча, аз! Няма да мълча. Ако се беше съгласила тя, досега да съм я прибрал у дома. И без туй ни дете, ни коте толкоз години. Само я тормози оня, че и цялата къща – и свекър, и свекърва, и девери са настръхнали срещу нея и като биволи с бялото си я гледат. Ама тя – не! Срам я било - какво щели да кажат хората! Те, хората – всеки у тях си, пък тя там – сама сред вълците. Като че ли на пътя сме я намерили с тебе, че според хорските приказки да я оставим да живей. – Димитър трясва пътната вратичка и тръгва към хоремага, а Мита сама на себе си се ядосва.
Що ли му каза, че е решила при Дядо Влайчо Гледача да ходи, лек за дъщеря им Донка да търси? Десет години вече откак се е оженила тя и при мъж лежи, а утробата й празна. И кръвта й не иде всеки месец, а в годината я примърси два-три пъти, я не. Пък у тях все тя е крива и свекърва й змии и гущери бълва из цяло село, дето трябва и дето не трябва. Всичкото туй, ще, не ще, до майчините й уши стига на Мита и в сърцето й като нож се забива.
И другата й дъщеря много време за дете чака, ама онез хора земята обърнаха по доктори да я водят и най-сетне дойде радост в къщата им. Момиченце си има – живо и здравичко да е! Като злато грее със златни косици, а лицето му – месечинка окръглена, и все се смее. Мита току прескача до съседното село на внучката да се порадва и тайничко на Бога се моли малката й щерка да повлече крак, та и кака й с дете на ръце да се види.
Не трябваше да му казва, като го знае какъв е мъжът й Димитър. Да беше отишла при Дядо Влайчо, пък сетне и да научи той, свършено ще е. Хем му е свикнала толкоз години и на приказките, и на табиета, ама пак й тежи. От млад си беше луд той за девет села. Еле кога е пил, на лопата не се държи и от него по-голям няма. И не че е малък де. До него тя е една стиска човек, пък той - два метра мъж и ръцете му като лопати. Камък да стисне, вода пуща. И работен беше много преди, ама сетне се поизсулузи*, като сбраха стопанството и го направиха председател.
Гледа си работата уж, но хванат ли го мътните, по два дена може в хоремага да пие, дорде се вдърви и го докарат с кабриолета вкъщи. Добре, че рядко се случва, ама цяло село разбира кога председателят Димитър Кондев е в запой*.
Инак хората го слушат, имат му вяра и зарад него някои навремето сами кандисаха и дойдоха в стопанството* – с нивите и добитъка си. На други време им трябваше и бая приказки. Но разгеле, всичко мирно и тихо стана. Не като в други села, дето много хора бой ядоха, пък някои посреднощ от чергите ги измъкнаха и сетне ни се чуха, ни се видяха.
Стига им, че Петър Узуна, дето преди Девети пръв комунист беше и половината село комунисти направи, а партизаните идеха в къщата му като у дома си, и ги хранеше, и ги криеше, след туй срещу своите се обърна и хвана Балкана с Горяните. Още го жали майка му, че едничък й беше, а повече ни жив, ни мъртъв го видя. Ходи Мита при нея честичко и сега, хем нещо да й помогне, хем да си поплачат двете – всяка за своите си неволи.
Навремето като избяга синът им, баща му – старият Узун и нивите, и всичката си стока до крак даде в стопанството. И къщата си хариза – същата, в която синът му партизаните криеше. Хем нова къща на два ката насред село. Сам го реши, подписа и я хариза на стопанството, а сетне легна и след неделя умря. Остана самичка Узунката и в дома на баща си се прислони – в долния край, до азмака. Ей колко години вече си самотува там и с хората много-много не приказва. Случва се с дни да мълчи, седнала превита на две пред прага и свила ръце под престилката си. Ама се радва, кога Мита й иде на гости уж, пък то да й занесе туй-онуй и да я нагледа.
Само от време – навреме до църквата ходи тя, дето е затворена от години и ни поп в нея, ни нищо. Премита там, буренака край пътеката чисти. А на Великден, като забие камбаната, хората в селото знаят, че Узунката й държи въжето, ама никой не я закача.
- Пътят към Бога да е чист и преметен. – вика тя на Мита.- Ако потрябва на някой, да има отде да мине. Да помнят хората, че на Великден Христос е възкръснал и Великден не е само червени яйца и козунаци, дето скришно ги правят за децата си.
Преди година Мита се замоли на Димитър да прати дюлгерите от стопанството да й постегнат покрива на къщата, че както се беше изтърбушил, като нищо щеше да я затрупа някой ден и жива да я погребе. Той, какъвто е спукан*, първо кресна отгоре й, ама сетне сам се хвана и оправи покрива. Вдигна го целия, изгнилите греди смени, керемиди докара оттук – оттам и ги нареди, пък Узунката седеше на едно столче долу в двора, гледаше нагоре и от време – на време изтриваше очи с крайчеца на тюлчето* си, без да продума.
На другия ден Мита издебва мъжа си да иде на работа, завързва в бохчата малко хляб, овче сирене, две глави лук и тръгва към Коньово. Пеш ще върви – по черния път, че рече ли рейса да хване, Димитър може да я види на агенцията* насред село и там - пред хората, да се изпокарат. Като излиза от селото, събува галошите си, подпъхва ги на кръста под колана на престилката и босите й крака бързо-бързо заситняват по прашния път. Една шепа човек е, нищо не й тежи, за колко ще стигне до Коньово. Само дано намери Дядо Влайчо там, че преди две недели Ябучката Дена ходила да го търси, лек за внучето да й даде, дето зимъска го подгони стопанския бик и оттогаз заеква и думата си не може да каже. Ама Гледачът в града бил и тя, както отишла, тъй се върнала. Дано днеска късметът да е с нея и каквото си е наумила, да стане. Пък и за внучето на Ябучката може да пита – колко му е.
Знае Мита, че много жени – бездетни, файда* са видели от съветите на лечителя и с рожби са се сдобили. Дано и на Донка помогне, дето толкоз години чака детенце в скута й да легне! Пустата женска орисия - ако дете не роди жената, никой за човек не я брои, все я подритват – и свои, и чужди. То не стига, че няма мъка по-голяма от туй майчица да не станеш, ами и с пръст те сочат като чумава и ката ден си на хората в устата.
Като чуе Мита думата „ялова*“, цялата настръхва като орлица, сърцето й майчино в кръв се облива и й иде с пръст да му запуши мръсната уста на тоз, дето я е изрекъл. Как не им кандисва на някои в хорските души да ровят!? Гаче ли у тях всичкото им е по мед и масло, та чуждата мъка по сокаците разнасят и гаргара си правят с нея! Ех, живот, пусто-опустяло! Все да има за какво да ти гори душата. Малко ли й е минало през главата на Мита? Откак се е родила все мъки и теглила. Майка си не помни – отнесла я треската, малко след като я родила. Сестра й Тодора я отгледа. Деветгодишно дете бебе е гледало.
Неволята на какво ли не учи. Дъвчела Тодора хляб, сетне в парцалче го завивала и го слагала в устата на бебето. Пък то гладно, горкото – смучело парцалчето като биберон и тъй оцеляло. Имало живот да живей. Мита ядно крачи по черния път, а камъните се забиват в босите й крака, но тя хич и не ги усеща. Кога цял живот като по жарава си ходил, камъните не те плашат. Животът й - на длан проснат пред очите й, мъчи се тя светлинките да види в него, ама мрачината е къде-къде повече.
Скоро след майка й, и баща й се загуби. Тя и сестра й Тодора останаха на милостта и на ръцете на братята си. Ама те свои си семейства имаха вече и свои си грижи. Едвам дочакаха Тодора да се замомее и я ожениха за първия, дето я поиска. Пък той в града я заведе и там заживяха криво-ляво. А Мита я подритваха снахи и братя насам – натам, и в женска, и в мъжка работа я впрягаха, кога както дойде.
Хеле по едно време брат й Иван я хареса конете му да пасе. Цяло хергеле* коне беше сбрал – с лъскав червен косъм и черни опашки току до земята виснали. Пък нозете им като струни опънати и щом хукнеха, сякаш по земята не стъпваха. Богата работа! Харесаха се конете и Мита отведнъж и като че пак се роди тя, щом сред тях влезе. Комай това бяха най-хубавите й години. Възседнеше ли широкия гръб на дорестата кобила, пък тя помиришеше зелено, нищо не можеше да застане на пътя им. Момиче и кон едно ставаха. Другите препускаха като подивели подире им и земята се тресеше под копитата им.
Връз гърба на коня Мита много не се сещаше женско ли е или мъжко, затуй като зажениха комшийката й Цонка, дето на едно израснаха с нея и първа дружка й беше, досрамя я, скри се и не отиде на сватбата. Сетне й беше мъчно, че вечер, като прибираше конете, нямаше я Цонка да я пресрещне на пътя, прясна водица от стомната да й даде, както правеше преди, да си поприказват и да се посмеят. Друга работа си имаше Цонка вече. Младата булка чак на горния край на селото отиде и откак се беше оженила, Мита само веднъж я видя, кога беше дошла майка си да нагледа. И пак се посмяха двете дружки, и от сърце си поприказваха, ама Цонка срамежливо прикриваше наедрялата си снага и щръкналия корем, който надигаше ризата й.
Сетне колко се мина и страшна вест дойде, че умряла Цонка. Легнала да ражда и три дена не станала. Тъй и си отишла – с детето, заклещено в нея. Цяло село я оплака и изпрати в последния й път, а Мита място не можеше да си намери. Цял ден препускаше из полето и вятърът разнасяше сълзите й, а вечер, като прибираше конете, все край гробището минаваше. Дълго седеше там, до грамадата пръст, струпана връз свидната й дружка и нероденото дете в нея, а неиздуманата мъка я разкъсваше отвътре.
Една вечер братовицата* й я пресрещна на вратника и й рече:
- Мито, скоро прибирай конете, поизмий се и влизай вкъщи! Батьо ти те вика.
- Сега, сега, буле*! – Мита чевръсто скочи от гърба на кобилата, отвори широкия вратник и конете се юрнаха към пълния с вода улук * до кладенеца в двора. Сетне загреба с шиника зоб от плевника, насипа го в яслите и подпря вратата на обора - да не се затвори като тръгнат да влизат кончетата през нея.
Наплиска сгорещеното си лице със студена кладенчова вода, поучудено погледна жената на брат си, която й подаде чист пешкир да се избърше и тръгна към къщата. Пътьом оправи навитите ръкави на преправената мъжка риза, с която беше облечена и приглади черната си коса, сплетена на плитки, прибрани в стегнат възел на тила й.
Само този тежък възел издаваше, че под старите дрехи на братята й, които износваше сирачето, се крие момиче. Инак всеки би я сбъркал и помислил за момче. Често й идеше на ума да отреже плитките си, но батко й не даваше да се издума.
Като наближи къщата, чу че брат й Иван говори с някого и, без да се бави повече, бутна вратата и влезе в стаята.
- А, ето я и нашата мома! – гласът на батьо й се стори непознат и чужд, а думите му – още повече.
Седналият с гръб към вратата дребен мъж се обърна и я загледа изотдолу. Тежкият му поглед тръгна от босите й крака, разля се като гранясал шарлан по снагата й, стигна до посивялото от страх лице на Мита и като змия се вторачи в очите й.
А батьо й не спираше да говори. Гласът му се хлъзгаше и дращеше по сърцето й като подковани конски копита по заледен път. Думите му се забиваха като гвоздеи в главата й. По някое време Мита се опомни, обърна се без дума да обели и хукна напосоки под чергилото на придошлата вече нощ.
За Кара* Юрдан от Буалий* беше решил да я жени батьо й – стар ерген, зъл като оса и крадлив като невестулка. На джамбазин се правеше, ама откъде е добитъкът, дето го продаваше по селата наоколо и за който се пазареше като влашки циганин, казва ли ти някой. Пък колко пъти тоз, дето е купил добитък от него, сетне е осъмвал с празен обор, един Господ знае.
Досвидяла е на батьо й кората хляб, дето му струваше Мита толкоз години, щом до тоз бандит е опрял да я жени. Осъмна в обора, прегърнала главата на дорестата кобила, мокра от сълзите й сирашки.
***
Подир два дена от къра я грабна оня, кога беше завардила конете на сянка и топеше пламналите си крака в кладенчето на азмака*. Дорде се усети Мита, двама мазни цигани метнаха един ярмян* чувал отгоре й и цяла я натъпкаха в него. Мъчеше се тя да крещи, ама ярмата пълнеше носа и устата й, давеше я и й пречеше да диша. Сетне дигнаха чувала и го тръшнаха с все сила в някаква каруца, която затрополи и заподскача по камъните из широкия кър. Мита ужасено се мяташе и риташе с все сила в чувала. Наместо с въздух, дробовете й се пълнеха с прахоляк и тя все повече губеше сили.
По някое време развързаха чувала и я изсипаха от него, ама тя вече не знаеше на тоз свят ли е или на онзи. И по-добре, щото Карата й се нахвърли като подивял пес. Дърпа и къса, дорде парцалче не остави отгоре й и като пиле я разчекна. Грухтя колкото грухтя връз нея, сетне се килна настрани и заспа.
Болката, която разкъсваше слабините й, я поосвести малко и Мита се дръпна колкото можа от хъркащия с отворена уста до нея мъж.
Мръкнало беше вече и тя запълзя в тъмното да търси вратата на разхвърляната стаичка. В сайванта напипа някаква дреха, метна я на гърба си и с де – що сили събра, се запромъква през дворовете към края на непознатото село.
Нощем вървеше накъдето й видят очите, а денем се криеше като лисица в драките. Далеч от хора, че ни милост търсеше, ни помощ, ни прошка. Само да свърши всичко и да се прибере горе при майка си и при татко си сирачето.
Ама Господ друго беше решил и ангел й прати. Такъв един с брада и дълга коса, дето като къдрави юрдечи пера се виеше край ушите му. Като че максус * за нея беше дошъл той и знаеше де да я намери. Разгърна драките, в които се беше завряла, измъкна я оттам и наля в стисната й уста някакъв горчилак. Мита преглътна и се закашля, ама сетне като че по жилите й топлинка запълзя и тя събра сили поне очите си отворени да държи. А ангелът и на гръб я носи, и през кръста из полето я влачи, ама дорде не стигна там, за където беше тръгнал, не се спря.
Молеше му се Мита:
- Остави ме, чичо! Нека при мама и тате да си ида, че нийде на тоз свят място за мене няма.
Пък той:
- Рано ти е за небето, чедо. По земята имаш още много път да вървиш. И тегло ще теглиш, и доброто ще те стига. Сълзи ще лееш, ама и да се засмееш ще дойде ред. Много път имаш още ти. Затуй захапи душата си и здраво стискай, че тоз път на тебе е даден и тебе чака!
И не думите, а гласът му - такъв един кротък и мек като памук, я накара да му вярва и колкото може да му помага да вървят напред. Кога стигнаха там, задето беше тръгнал спасителят й, много хора се втурнаха да облекчат товара му, но той само махна с ръка и самичък я внесе в една малка стаичка. Тури я на постелята и никой друг при нея не пусна.
Сетне и дрехи й донесе, и вода да се измие, и мехлем някакъв да намаже до кръв издраните си ръце и крака. По малко мед й даваше да си хапне и два –три пъти на ден да пие от едно малко шишенце оня същия горчилак. Все кашляше от него, аха джигера й да изскочи, плюеше сбраните там мръсотии и свитки излизаха от очите й. Ама и сила в снагата й идеше, та след два дена почна да става, но от стаичката не смееше да излезе. Чуваха се гласове на много хора отвънка, а Мита хора не щеше да вижда, нито пък те да я гледат, затуй все вътре си седеше.
След неделя време ангелът влезе при нея и каза:
- Чедо, тука едни хора с каруца ще те закарат до твоето село. На път им е, няма да ги затрудни.
Мита посрещна думите му като гръмната. Знаеше, че не може все тука да седи, ама къде да иде не знаеше. Ангелът продължи:
- На гроба на Цонка иди, чедо! Пък там – каквото Бог е решил. Ама да знаеш, че много имаш още да вървиш. Всеки трънлив храст край пътя ще открадне парченце от дрехата ти. Всеки камък под нозете ти ще изпие по капка от кръвта ти… Но ти върви и не спирай! Че то лесни пътища няма. А най-трудните пътища най-далеч извеждат… Хайде, върви!
С подкосени крака излезе Мита от стаичката, със свито сърце се качи на каруцата, дето я чакаше отпред, седна и вторачи очи в стиснатите си юмручета. Ни назад, ни напред погледна, че нито имаше какво, нито искаше нещо да види. По някое време чу гласа на жената, дето беше седнала в другия край:
- Не бой се, сине, ще оздравееш! Щом Дядо Влайчо рече тъй, истина е, да знаеш. Ти само потърпи още малко и скоро пак ще си играеш с другите деца.
Чак сега Мита видя слабичкото и жълто личице на момченцето, което лежеше завито с валена черга в каруцата. Чак сега и разбра тя, че Дядо Влайчо е ангелът, дето от оня свят я върна и без въже за живота я върза. Гледачът от Коньово, за който хората легенди разправят.
Затуй е знаел той какво й е и къде да я намери. И ни я пита нещо, ни я разпитва, а право на Градината си я заведе, сили й даде и при живите я нареди.
***
„Ще се живее! - Мита през целия път се чудеше да се радва ли или с глас да викне и да заплаче. – Къде и как ще се живее оттук нататък, един Господ знае, ама щом Дядо Влайчо рече тъй, значи тъй ще е!“
Щом наближиха гробищата на нейното село, тя скочи от каруцата, махна на жената и болното й дете и тръгна през треволяците към гроба на дружката си.
„Слънцето е на една копраля над баира и скоро ще зайде. - мислеше си Мита, - Ама то при умрелите страшно няма. Колко му е да преспи при тях! Живите са страшни, че много зло могат да ти сторят, пък умрелите си лежат тука и никого не закачат.“
Отби се при гробовете на майка си и татко си, поразчисти буренака върху тях, поплака си, поприказва им и дълго гали тежките каменни кръстове. Сетне тръгна към гроба на Цонка, както й заръча Дядо Влайчо. Там седна до кръста, попипа с пръсти поизбледнелите букви по него, допря устни върху името й. Сетне полегна настрана върху неслегналата се още купчина пръст, подложи ръка под главата си и затвори очи. Мръкваше вече и вятър шумеше в клоните на габъра до съседния гроб, а на Мита й беше топло върху нагрятата още пръст върху гроба на дружката й.
Заспа, а в съня й - Цонка, същата каквато я помни – с черни плитки и бяло тюлче, обточено с плетена дантела. Много обичаше Цонка дантели да плете и тюлче без дантела не носеше. Подава тя на Мита стомната с вода, сетне сядат край пътя двете и се смеят ли смеят както само най-чистите души го могат. На всичко се радват – и на калинката, кацнала върху тюлчето на Цонка, и на божата кравичка, дето пълзи по напуканите боси крака на Мита, и на птиченцето, свряно между тънките клонки на трънката, и на скоро ожребилото се конче, дето между тях се навира и отърква глава по раменете им. И благодарна беше Мита, че Дядо Влайчо при Цонка я прати, че всичко е както е било и както го помни. Там, през нощта, сред мъртвите, една изтерзана душа се усмихваше в съня си.
***
На изгрев слънце мъжът на Цонка върху гроба я намери. Дошъл беше да прелее и свещ да запали – да й е светъл пътят на горката му невестица, без време в земята легнала.
- Що щеш тука, Мито? – приклекна до нея той. – Чух, че в Буалий са те оженили.
- Ни съм със женените женена, ни съм с момите мома, бати Димитре! – пошепна му със с напукани устни Мита. – Нийде за мене място няма. Тука ще си седя – при Цонка. И тука да ме закопаеш – да не ме делиш от нея!
- Аз вече една закопах, Мито, барабар* с детенцето ни. И нивгаш* няма да ги видя. Пък ти си шепа чиляк* – много място не ти трябва. Ставай, у дома да вървим! Пък сетне – каквото има да става!
Малката купчинка върху гроба се размърда и с мъка се изправи на краката си. Една голяма и силна ръка я взе като дете и я понесе към селото.
Сетне и като дете в устата я хранеше – с кокоша чорба и биволско мляко – да заякне и сили да сбере. Пък подир неделя доведе вкъщи попа - да ги венчай, та в добро и лошо с божията благословия един път да вървят, дом да градят и деца да отчуват*, ако е речено.
Три деца роди Мита – две женски и едно мъжко, през три години. И на всяко по две години му даваше майчино мляко да суче – здраво и силно да расте и по-дълго майчината си гръд да усеща. Че нали тя без майчина гръд е порасла и майчина ласка не помни!
Отпървом си мислеше, че я е осакатил онзи душманин*, ама още щом се събраха с Димитър, само един път й дойде кръвта и сетне колко се мина – усети живот в нея си.
Братята си не щеше да вижда и с хора от селото много не се сбираше – все из къщи и по двора се залисваше, и с Димитър по нивите. Пък те – малко и все каменисти, та с много труд колкото за хляба изкарваха.
По някое време брат й Иван й отдели малко от бащините им ниви и наниза с пендарите на майка им й донесе, ама Мита ни сърце, ни очи намери за него.
И за брат, и за баща го имаше навремето, а сега и от най-чуждите по-чужд й беше станал.
***
На погребението му не отиде, кога се спомина от задух подир някоя и друга година. Само гроба му два пъти скришом преля и се помоли за мир на душата му.
Но за сина на брат си и за внучето му - Иван, от сърце се грижеше, че и те без време сиротинки останаха – той без жена и детето без майка. Та ги наобикаляше Мита да им поошета, да наготви нещо и малкия да приласкае, щото знаеше какво е дете без майка да расне.
***
Улисана в мисли за теглилата, минали през главата й, Мита набива пети по извиващия се през къра път към Коньово и хич не чува трополенето зад себе. Чак когато подскачащия из дупките кабриолет наближава, тя се събужда от унеса си и отскача встрани.
Мъжа й Димитър с все сила дръпва юздата и запененият кон се спира току до нея.
- Ееей, якоглава* жена си , Мито! Като избърнеш очи нанейде, с дявола ортак ставаш. Качвай се! - кресва й ядосаният мъж.
Дребната женица стои като вкопана отстрани на пътя, а от очите й – аха, огън да блъвне.
- Дето съм тръгнала, ще ида, Димитре. Няма да ме спреш. Тъй трябва, тъй правя.
- Качвай се, ти казвам! В Коньово ще те заведа. Да го видим тоз твоя прехваления Влайчо!
- Не говори тъй! Ти нищо не знаеш. Тоз човек ме намери едно време и при живите ме върна. Пък сетне и на гроба на Цонка ме прати, дето ти ме завари. Ако не беше Дядо Влайчо, там щях да си умра - в драките, и да ми пръснат гаргите месата из къра.
Димитър скача от кабриолета, несръчно прегръща жена си, а миналото нахлува като порой и пълни очите му.
***
В Коньово Димитър спира пред селсъвета* да пита за къщата на Гледача. А оттам излиза един слабичък старец, гологлав и с бяла риза, и тръгва към тях.
- С тебе, Димитре, работа нямам. От вчера си зейнал срещу мене и не си спрял. Ей, видя ме! Мене който ме хвали, знае защо, пък който ме псува и сам не знае що го прави.
Димитър навежда глава, иде му вдън земя да потъне и ни знае как прошка да иска, ни какво да рече, а Мита скача от кабриолета и там – насред село, забива колене в пръстта и целува ръката на Дядо Влайчо.
- Стани, чедо! Стани, у дома да отидем! Знаеш ли откога те чакам да дойдеш? То все не иде ред, знам, ама ей на – дошло е време пак да се видим.
***
- Дядо Влайчо, кажи как ме намери навремето? Че то там, дето се бях завряла, и Господ не би ме открил, пък ти право при мене дойде.
- Майка ти ме прати, дъще. На сън ми се яви, от чергите ме вдигна и ми рече – „При чедото ми върви, че то без време към оня свят е тръгнало. Върни го – рано му е още при мене да иде!“ Сетне за ръката ме хвана и право при тебе ме доведе. Господ не би те открил, викаш, ама майчината обич и отгоре всичко вижда, всичко знае и кога е най-тежко, слиза да помага. Майчицата е голяма сила, Мито, и на земята, и отгоре, затуй е свята и свидна. Ти не знаеш, ама тя и други път край тебе е била, и те е крепила да оцелееш.
С плувнали очи Мита си мисли – „Кой знае дали не е слизала майка ми навремето тайно да ме кърми, че то как иначе с хапка хляб в парцалче вързана щях да оживея?!“ - Ама за туй не смее Дядо Влайчо да пита. Само прошепва – „Благодаря ти, майчице!“
- Знам ти мъката и болката, чедо, и що при мене си тръгнала да идеш, ама първо друго ще ти река. На Узунката кажи, че синът й е жив. С друго име живей, ама пак си е същият – непокорен. И като вятъра в чувал вързан не седи. Много е далеч той. Чак до другия край на света го е отнесла бурята и майка му няма да го види вече… Ама е жив и здрав, че и булка си е намерил. Две деца има като соколчета – буднички и здрави, Узунската кръв носят. Курбана, дето е сторил баща му навремето и къщата си е харизал, не е отишъл напразно. Това е запазило сина му и път му е отворило към широк свят, че кръвта му все ври и кипи и на тясно място не се побира.
- Вярно ли, Дядо Влайчо? Да й кажа на майка му, че тя горката като листо от мъка изсъхна и душа не й остана.
- Душа има тя – не бой се! И още много време пътя към Бога чист ще държи. Пък ти я набикаляй, щото човек не само с Господа, ами и с човеците трябва да приказва понякога! Да не забравя, че е жив и по грешната земя ходи.
- Набикалям я, Дядо Влайчо. Пък сега и добра вест ще й занеса. Ама аз и за внука на Ябучката Дена да те питам. Подгони го зимъска стопанския бик и сега, горкото, заеква. Името си не може да издума, пък инак будно дете, уважително. Ветеринарен доктор иска да става и затуй все в оборите край животните се върти, че и на доктора помага кога ваксини тръгне да слага.
- Уплахата е лошо нещо, Мито и с нея шега не бива. Що е седяла Ябучката досега? Кажи й още утре куршум от авджиите* да поиска и в Омарчево да заведе детето - при Славка. Тя знае какво да прави и как придържан страх да отвърже. Пък за заекването й кажи на Дена четиридесет пшенични зърна да вземе, хубаво да ги измие със студена вода, сетне да ги сложи в чист зехтин. Зехтина четиридесет дена на тъмно да държи и да го разклаща от време навреме. Сетне всеки ден по едно зърно под езика на детето да слага и по една лъжичка от зехтина да му дава сутрин и вечер да пие. Ама при Славка още утре да го заведе! Запомни ли?
- Запомних, Дядо Влайчо. Довечера ще й кажа. Ами за Донка…?
Мита не смее да продължи… Все се надява, че Дядо Влайчо сам знае мъката й и вече се е приготвил какво да й каже. Пък той се повърта насам-натам и не бърза. Току мести натрупаните по масата книги, ама не ги разгръща. По някое време става, отваря долапа на стената зад себе си, вади от него буркан мед и го подава на Мита.
- Тоз мед на внучката си да го занесеш! Здравичка да расте! И да знаеш, че това дете един ден книги ще пише. Книги ще пише то и хората ще ги четат. Ти това няма да го видиш, ама тъй ще стане.
Сетне сяда до масата, прекръства се и взема Евангелието. Сухите му тънки пръсти разгръщат страниците и шарят по редовете, а устните му беззвучно мърдат докато чете.
Коремът на Мита е свит на топка и не смее да мръдне, да не пречи на унеса на ясновидеца.
- Пет унуки* ще видиш, Мито, три женски и две мъжки. Една на тебе ще кръстят, ама все ще е далеч. Пък в къщата ти мъжко ще расте подир някоя година. Радост ще носи – и с името, и с табиета си. Че и на стари години то ще те гледа.
Венчилото ти от гроб тръгна, Мито, ама плод даде и ще продължи да ражда. Не ти е лесно да лежиш до мъж, дето друга в сърцето си носи… Че и на оня свят пак нея ще търси. Ама няма и от какво да се оплачеш. Господ добър стопанин ти прати, ако и джанабетлия *. Tи лошо от него не си видяла. Пък Димитър ни хубост, ни снага е гледал у тебе. Човека е видял той и го оценя, че и в добри времена, и в лоши - все си до него.
- Цонка е ангел, Дядо Влайчо. Тя и на земята пак ангел беше. Затуй рано си я прибра Господ. Бялото й тюлче и белите й криле да не се оцапат тука сред хората, че всякакви ги има. Къде ще се меря с нея!? И как да му се сърдя на Димитър, като и аз цял живот не я прежалих. Портретът й у дома над леглото ни седи и дорде съм жива, все ще е там.
- Митооо, Мито! Малък чиляк с голяма душа си ти. Тебе Господ те обича. Затуй и много товар е струпал отгоре ти.
Дядо Влайчо затваря Евангелието и очите му се спират на тясното, сбръчкано и изгоряло от слънцето личице на гостенката си. Сетне бързо, бързо й занарежда:
- Набери пелин! Във вино го тури и го прибери в избата на хладно – поне месец да седи там. Прецеди го и давай на Донка да пие от него по една чашка на ден. Като свърши, пак направи. Да пие дорде почне да й иде кръвта всеки месец. И сетне пак. То по малко вино не вреди, пък пелина е голям цяр и за много работи помага. Сила дава, ищах* за ядене отваря, кръвта на човека чисти. Додето се усети непразна Донка, да не спира да пие пелина. Много здраве й носи и кажи да се пази, и каквото ти рекох, да го прави. Пък ти приказвай с Димитър и у вас си я приберете. Барабар с мъжа й. От него тя няма да се отдели, ама като е край вас по-леко ще й бъде.
Знам, че за син къща сте строили, ама той си е взел пътя и хляба. В село няма да се върне и още по-далеч ще иде. Него не го мисли! Хубав ще му е живота. Сега за Донка мисли, ама и другата си дъщеря не забравяй, че и нейната хич не е лесна. От трите ти деца тя е най-корава, най-много от тебе е взела, ама и на нея й трябва рамо, дето да си поплаче. Там грях имате с Димитър. Оня военен, дето я искаше – той й беше късмета, пък вие с баща й я спряхте. Ама тя с децата си ще се теши – те ще са й гордостта и силата, щото от мъж ни ласка ще види, ни добра дума ще чуе. Тъй ще й се търкули живота и много ще дава, а малко ще взема, но главата си изправена ще държи. Маята й силна, на гръб света може да понесе и все срещу вятъра ще върви, ама няма да се пречупи.
Туй е от мене, Мито, другото – от Господ. Живи бяхме да се видим пак. Пък сега със здраве си иди!
Мита се надига от стола, ама се сеща, че хляб и сирене е вързала в бохчата и понечва да я подаде на Дядо Влайчо, но той я спира с ръка:
- Таз бохча я дай на циганката, дето ще срещнеш на пътя, Мито! Тя четири гърла храни, на нея по-ще й свърши работа и от сърце ще ти благодари. Циганската благословия е много силна, както и клетвата им. Хайде, върви сега!
Мита тихомълком целува десницата на ясновидеца и тръгва към Димитър, който я чака с кабриолета отвън на пътя. Със сърцето си знае, че каквото й е казано днес, ще стане. Кога и как, е в ръцете на оня отгоре, но щом от устата на Дядо Влайчо е излязло, тъй ще е.
***
Пък в деня, когато синът на Донка навършва петнайсет години и всичката й челяд на едно в къщата й са се събрали, Мита сяда сред тях на масата и целия си живот им разказва. И за Дядо Влайчо, който от три години вече се е пренесъл на оня свят, ама и оттам помага. Да знаят от нейната уста, че без него, ни нея, нито тях щеше да ги има на белия свят.
Да не се забравя Гледачът от Коньово!

откъс от книгата "Ясновидецът" - автор - Златина Великова