Jun 7, 2019, 9:47 AM

 Aз 

  Prose » Narratives
538 0 0
22 мин reading

– Аз съм щастлива. Аз съм щастлива. Аз съм щастлива.

Вдишах дълбоко, за да изпълня гърдите си с увереността, която липсваше на гласа ми. Вгледах се в сериозните, леко уплашени очи от другата страна на огледалото.

– Аз. Съм. Щастлива. – повторих ясно и отчетливо. Стараех се да звуча уверено. Но в гласа ми липсваше нотката на радост, която трябваше да придружава тези три думи. Разбирах смисъла им, но не чувствах емоцията, която те символизираха.

Да опитаме отново. Устните на жената пред мен потрепнаха и неохотно се раздвижиха.

– Аз съм… - запънах се. Задавих се с думата „щастлива“ сякаш беше направена от някакъв изкуствен неразградим материал. Като късче пластмаса, попаднало в гърлото ми, докато плувам в морето.

Поклатих глава, за да се отърся от моментното колебание. Усетих как при движението късчета безсилие се отрониха от косата ми.

– АЗ СЪМ ЩАСТЛИВА!

Почти изкрещях. Усмивката ми бе малко стряскаща – напомняше на издълбаната неестествено гримаса на жокера от филма „Батман“. Но някак почувствах, че този път ми се получи най-добре. Най-малкото звучеше автентично, защото раздиращият звук дойде някъде отвътре. Действително имаше още какво да се желае от гледна точка на убедителността, но да се освободиш от задръжките и колебанията бе първата стъпка.

Раздразнено грабнах чантата си и хвърлих последен поглед на косата си в огледалото – имаше изряден вид. „Доколкото една пусната и сресана за 30 секунди коса можеше да има такъв“, помислих си с ирония.

Бързите ми стъпки затрополиха по дървените стъпала като дъжд. Хвърлих бърз поглед на часовника си и въздъхнах. Закъснявах. Отново. И както обикновено и днес щях да направя сутрешната си тренировка „Екстремно хващане на автобус“. Само се надявах да тичам успоредно на него, а не зад задните му фарове, докато той затваря врати, за да потегли от моята спирка.

След прекрасното спортно начало на деня – накъде без освежаващ стрес-джогинг – целта бе постигната. Автобусът бе хванат – застигнат, както обичайно, от златните ми пъргави нозе. Благодарих на шофьора за милата му постъпка, че ме бе изчакал да се кача, виждайки ме да се набирам с всички сили двадесет метра зад неговата пухтяща машина. Както и на Бог, че имаше свободни седалки – имах нужда да седна. Реших, че няма смисъл да се опитвам да оправям безпорядъка, в който се бе превърнала косата ми, затова и я оставих в естественото й агрегатно състояние.

Наблюдавах спокойно познатия пейзаж: Очарователно спретнати къщи с остри покриви, заобиколените от китна зеленина и жив плет. Изключих съзнанието си, за да му дам време да си почине преди сутрешните лекции. Не желаех да го затормозявам с излишни мисли, когато цялата ми концентрация щеше да ми бъде нужна след броени минути. Няколко спирки преди моята слънцето се показа на хоризонта, заглушавайки изкуственото осветление по улиците. Автобусните прозорци улавяха отражението ми, напомняйки ми първата точка, които включваше „Кодексът на щастието“, който предишната вечер си бях изготвила. И който бях решила стриктно да следвам.

Усмихнах се, стараейки се да задържа гримасата. Бях решила да проверя теорията, че от чисто механичната изкуствена усмивка може да бъде предизвикано чувство на радост. Засега не усещах особена промяна в емоционалното си състояние, но предполагах, че всяко нещо идва с времето си. Щастието не може да бъде пришпорвано.

С прекрачване на лекционната зала се ударих в стена от неподвижна и бездиханна съсредоточеност. Леещият се глас на професора си акомпанираше с тракане на компютърна клавиатура и драскане на писалки. Възможно най-безшумно се вмъкнах вътре, избягвайки устремения му в мен поглед.

Ако вниманието на състудентите ми бе като рояк пчели, летящи около кошера си, то влизането ми бе като вятър – само съзнанията на най-близко стоящите регистрираха появата му.

Лекцията се търкулна по хълма на времето и скоро в залата отекваха множество радостни и облекчени гласове. С приятелките ми се отправихме към трамвая, обсъждайки матричното смятане, което бяхме взели днес. Графиките бяха стряскащо обемни, но алгоритъмът изглеждаше прост. Поне засега. С предмета статистика човек никога не може да бъде сигурен.

Сбогувахме се на гарата, защото нямахме повече занятия за деня, и се уговорихме да се срещнем довечера в девет преди партито. Нетърпение се бе разпъпило в стомаха ми и ме гъделичкаше отвътре. Знаех, че усещането няма да ме напусне преди петъчното забавление да започне.

Според мен колкото по-голямо и пъстро бе времевото разстояние между думата „довиждане“ и раздялата, толкова по-здраво бе приятелството. При нас винаги между тези две величини се вмъкваха две-три теми за обсъждане и множество прегръдки.

След като най-накрая успяхме да се отделим една от друга, се отправих към моя автобусен сектор. Улових се, че несъзнателно се усмихвам още под влияние на общата ни еуфория. И точно тогава, съсредоточена върху приятните емоции, то се случи. Вървях от външната страна на гарата и вече виждах края й. Точно зад нея трябваше да бъде спрян моят автобус, до който така и не достигнах.

Не забелязах жената, излизаща зад ъгъла. Тя изникна неочаквано, като че ли се материализира от нищото. Не можах да пропусна сблъсъка, съпроводен от общия ни изненадан вик. Залитнах назад, оттласната от силата на удара. Ахнах от изненада и докоснах носа си, който се бе ударил в скулата й и болезнено пулсираше.

Kannst du nicht vorsichtiger laufen?!* – възмутената й, формулирана като въпрос забележка попари дежурните извинения в гърдите ми. Разигралата се в главата ми за части от секундата сценка, как двете се извиняваме многократно една на друга с объркани и разкаяни изражения се разби на пух и прах. . Нетактичната й забележка като с магическа пръчка преобразува шока и адреналина от сблъсъка в силно раздразнение към непознатата. Тя бе точно толкова виновна, колкото и аз!

По навик наум си отбелязах, че говореше добре немски, макар и лек източен акцент още да прозираше в речта й.

Вдигнах поглед, обмисляйки как да загърна хапливия си отговор в учтива опаковка. И точно тогава, когато очите ни се срещнаха, думите замряха в гърлото ми. Сигурна бях, че шокираното й изражение отразяваше моето.

Умът ми трескаво заработи, стигайки до заключение, в което отказвах да повярвам. Още веднъж огледах чертите й, стараейки се да намеря признаци, говорещи противното, отричащи колкото очевидната, толкова и невъзможна истина.

Познавах това лице по-добре от всяко друго. Тези розови устни, тези ясни едновременно мъдри и млади очи. Извивката на носа, акомпанираща си с необичайно високите скули. Бях се вглеждала в тези черти толкова често, все още ги виждах всеки ден. Преди да изляза навън или след сън, дори тази сутрин.

В огледалото.

– Ти…? – ахнах, когато и двете проговорихме едновременно.

Настана мълчание, пропито с изненада и малко страх.

– И ти ли виждаш това, което и аз? – попита тя уплашено.

– Немислимо, невероятно, невъзможно – прошепнах, несигурна дали сънувам. Или не бълнувам. Неспособна да оформя цяла смислена фраза.

Тя се окопити по-бързо от мен. Само след няколко мига разширените й ноздри се всиха, а очите й се отпуснаха. Тя се усмихна.

– Ела с мен – тя ме хвана за ръката и ме поведе към кафенето от другата страна на улицата. Последвах я безмълвно, все още неспособна да разсъждавам.

Бях влизала тук много често, защото обожавах италианските сладоледи, които тези хора продаваха на топка. Бяха изумително вкусни и исках да ги изпробвам всичките. Тя поздрави келнерите топло и фамилиарно на италиански и ги дари с ослепителна усмивка преди да влезем в тоалетната. Обзалагах се, че също като мен е редовен клиент. Как никога не се бяхме засичали досега? Пръстите й отпуснаха хватката си едва когато образите ни потънаха в широкото огледало, на което бе посветена цялата стена зад мивките. Желязната му рамка с орнаменти се виеше като змия около своето съкровище.

Докоснах лицето си, за да установя дали е истинско и не сънувам. Да, действително усещах допира на пръстите си, а огледалото улавяше мигновено движенията на ръката ми. Една от двете напълно еднакви жени пред мен бях аз. „Тук сме не две, а четири“, помислих си с ирония.

Но колкото и еднакви да бяха нашите гени, толкова различни бяха стиловете ни на обличане. Нейните дрехи – от ниските тънки токове, акомпаниращи си с екстравагантна й чанта и обеци, през стилната й, умерено прилепнала рокля, чиято предна част се скриваше в подчертаващо женствеността й светло сако, до вдигната й в небрежен кок накъдрена коса. Прическата й стоеше толкова естествено, че се колебаех дали косата й бе генетично завита за разлика от моята. Ако ли не, нямаше как да не се запитам колко ли време и ресурси бе използвал стилистът й, на когото без съмнение бе оставила трицифрена сума, за да постигне тази визия.

Тя също се взираше в отражението ми неподвижно. Зачудих се дали през главата й минават подобни на моите мисли. С дълбока въздишка тя първа наруши тишината.

– Добре, правим го. – каза решително тя.

Не начало, а завършек на разговор, който вероятно бе провела наум. В началото не разбрах, че говори на мен - гласът й съдържаше такова спокойствие и твърдост, сякаш потвърждаваше решение, което отдавна бе взето след дълго обсъждане.

– Какво правим? – попитах, влагайки всичките си усилия да премахна раздразнението от гласа си.

– Разменяме се.

Примигнах.

– Моля?

– Само за един ден, разбира се. Графикът ми е пълен, но ще мога да си освободя един ден. Само се надявам да не оплескаш много нещата, докато ме няма.

Изявлението на тази жена, дори чието име още не знаех, бе толкова неочаквано и безпардонно, че в първите няколко мига останах безмълвна. Сестринският й глас ме нижеше в плановете й, сякаш бях предмет, а не същество, живеещо и дишащо също като нея. Окопитих се по-бързо, отколкото след сблъсъка ни на улицата.

Благосклонното й, закрилническо изражение бе попарено от невярващия ми ироничен поглед. Тя смръщи вежди и каза раздразнено:

– Защо ме гледаш така, и ти си мислеше за същото.

– Всъщност се чудех дали косата ти е естествено къдрава – подхвърлих, имитирайки небрежно-повелителния й тон.

– Не, миличка, като твоята е – тя ме посочи в огледалото. – Точно така изглеждам, когато съм без грим и прическа. А сега започвай да се събличаш – каза тя и започна да откопчава сакото си.

– Аз какво? – ахнах. Какво нахалство! – Нее, чакай. Не съм казала, че съм съгласна.

Ръката й замръзна, откопчаваща третото дървено копче на сакото й. Орловите й очи се забодоха в мен през огледалото. Явно усети, че с натиск няма да ме убеди, затова гъвкаво смени стратегията. Чертите й омекнаха, а цветът на зениците й придоби топъл кестенов оттенък.

– Извинявай за грубостта. Моля те, нека да се разменим днес, само за няколко часа.

Моята въздишка бе възнаградена с бляскавата й, победоносна усмивка. Не знаех как тази жена, която взимаше по-бързо решения от компютър и сменяше настроенията си предвидливо както змията кожата си успя да ме убеди. Помислих върху това защо се бях оставила толкова лесно да бъда убедена, но не достигнах до никакво логично заключение. Може би ме бе привлякло приключението, може ми неосъзнато желаех да опитам от сладкия й бляскав живот (какъвто предполагах, че води).

Но тогава не разсъждавах, просто започнах да се събличам.

 

– Ще бъде забавно, ще видиш! – окуражаваше ме тя няколко минути покъсно на една маса в същото заведение.

 

Чувствах се изнервена, защото не знаех какво ще ми се случи след няколко часа. Бях си взела две топки сладолед, за да вкарам малко ендорфини във вените си. На китките си можех да видя колко изпъкнали са те от несъзнателно напрежение.

Бяхме започнали разговора си с въпроса кой откъде е, защото очевидно и двете не бяхме германки. Родните ни държави бяха съседки: България и Сърбия. Оказа се, че можем да се разбираме доста добре и ако всяка от нас говори на майчиния си език. Няколко минути бълвахме поток от думи на двата езика, които никой от другите гости на кафенето не разбираше, и се заливахме от смях – това бе най-приятният ми момент с нея откакто я срещнах. Още не бях свикнала с факта, че изглежда като мен – в момента дори повече от самата мен, защото бе облякла дрехите, с които бях излязла сутринта. Затова избягвах да я гледам.

Вече й бях разказала накратко за студентските си живот, за дневния ми график и за планираното момичешко събиране довечера. Разбирах радостта й за последното. Аз самата силно съжалявах, че ще пропусна танците, макар и да се бях примирила с този факт.

В момента обсъждахме какво се очертаваше аз самата да преживея тази вечер (и най-важното – с кого). Първо щях да се видя с нейна приятелка (по нейни думи сладка, но опасна. Т.е. трябваше да стоя нащрек). Планът продължаваше със среща с годеника й в някакъв ресторант, който не бях чувала, а след това „гукането“ (както тя самата го бе назовала) щеше да се пренесе у тях. Това, третото, ме плашеше най-много.

Тя всъщност се казваше Мириам. По мое настояване преди броени минути говори по телефона с любимия си. С тон като на славейче му обясни, че днес е в цикъл и не се чувства добре, затова тази вечер само ще си гукат. Ще си гукаме. Потреперих. Също ме удиви изявлението й, че няма да ми се сърди, ако се стигнело до целувка, стига да не е нещо повече. Все пак сме изглеждали по еднакъв начин, така че нямало да е нищо особено. Играта, пардон размяната, изисквала жертви. Бях готова да стана и да си тръгна от възмущение. Нямах желание да се замесвам по какъвто и да е начин с чужди мъже.

– Слушай, миличка. Жената трябва да е актриса. Да знае как да се измъкне от ситуацията, ако не й харесва. Ако не искаш физическа близост с него, просто ще си измислиш извинение. Дори да не направиш нещо както трябва, аз ще го поправя на следващия ден.

Изражението й трябваше да минава за успокоително, но аз се изнервих още повече.

– Ти само си дръж емоциите под контрол и всичко ще е наред – продължи тя. Ето ти съвет от мен: Истинската жена трябва да се усмихва дори тогава, когато й се плаче.

Няма значение колко те боли, важното е да изглеждаш щастлива и великолепна. Сякаш изживяваш прекрасен момент, който никога не свършва. Сякаш животът ти тъне в блаженство, макар и да не е така. Разбираш ли? Без значение на какви лишения трябва да се подлагаш, отстрани всичко трябва да изглежда наред. Нямаш право на слабост, на колебание или страх. Ти изглеждаш и се чувстваш превъзходно, това трябва да виждат другите. Успя ли да си се представиш като мен? Бях още дете, когато майка ми ми предаде този урок. "Ти си кралица", казваше тя. "А и за да приемат другите като такава, трябва да носиш класата в себе си". И се оказа права.

Жестовете, усмивката и осанката ти трябва да са царствени. А емоциите - покрити с наметало от грация и ненатрапчива аристократичност.

– Но защо? Какъв е смисълът да го правиш?

– Смисълът, мила моя, е, че владетелите се омъжват за жени, отговарящи им по достойнства. А не за прислужници, пречупващи се пред първата обида.

Интинктивно подгледнах изящните й пръсти, завършващи със стилен и перфектно поддържан маникюр.

На левия й безименен пръст се мъдреха два пръстена със скъпоценни камъни, но липсваше халка.

– Омъжена ли си? - попитах учудена. Ако съдех по външния й вид, идеално отразяващ моя, бяхме на една възраст.

Тя се усмихна загадъчно.

– Нямам халка, както виждаш. Все още съм сгодена - измърка тя. За миг ми заприлича на персийска котка, която доволно облизваше лапичките си след като бе изпила цяла купичка с мляко. Привидно покоряваща се на стопанина си, който й бе дал исканата награда.

– Обичаш ли го? – продължих да питам.

Отново тази усмивка. Може й да изглаждаше като мен, но нямах престава какви мисли се въртят в главата й – истинска енигма.

– Харесва ми. Намирам го за привлекателен във всяко едно отношение. Той е нежен и внимателен. И знам, че е мой, това ми е достатъчно.

– Тогава поне щастлива ли си?

– Удовлетворена съм – тя наклони глава настрани, чувствам се сигурна и ценена. А ти?

Ледени тръпки полазиха по гърба ми. Моето второ аз ми бе назовало прямо въпроса, който аз избягвах да си задавам. От чийто отговор се страхувах.

– Аз живея живота, за който винаги съм мечтала. Също както и ти.

Тя повдигна вежда невярващо при моето сравнение.

– Не, сериозна съм. Просто с теб сме имали различни представи за бъдещето. Аз от началото на гимназията си представям как идвам да уча в Германия и започвам активно да използвам немския си. От две години мечтая да следвам социология. А да подлагам на изпитание своята адаптивност е моя страст – зачервена и останала без дъх чувствах, че някакъв вътрешен порив ме кара да й разкрия своята същност:

– Исках също да се отделя от семейното огнище. Знаеш, да бъда самостоятелна, да не давам сметка за нищо на никого. Различно е сега, когато няма кой да противостои на желанията ми. Чувствам ги поспокойни, по-леки. Като пуснати на свобода птици. Те не се задушават в клетка, не изпитват потребност да се блъскат в стените й, за да излязат от затвора си.
Тя ме гледаше съсредоточено, напрегнато. Имаше и друга емоция зад тези железни очи, но не можех да я достигна. След миг свитите й устни потрепнаха и бавно се отпуснаха като памук, надигайки се леко в краищата.

– С теб си приличаме повече отколкото предполагах. Но отбягваш въпроса ми: Щастлива ли си?

– Да, така е – отбягвам го също толкова успешно, колкото и ти.

Не отговори. Гледаше ме очакващо, спокойно.

– Истината е, че изследвам щастието. Знам, че който се стреми към щастие, никога не го достига. В момента експериментирам, забърквам различни формули. Старая се да се радвам на момента. Без причина, просто така. Но трябва да ти призная, че да бъдеш щастлив не е лесно – усмихнах се, спомнила си за кодекса, който си бях съставила предишния ден. Не можех да повярвам, че се бе случило преди помалко от едно денонощие – имах чувството че седя на тази мраморна маса с вече отдавна изяден сладолед от цяла вечност.

Тя помълча за миг, потънала в размисъл. Взираща се в лицето ми. След няколко мига тя разтърси глава. Движението ми напомни болезнено много на мен самата. Настроението й се промени, усмивка изгря на лицето й, а очите й блеснаха. Сякаш досега бяхме водили безгрижен разговор за времето или за сватбената й рокля. Стоях неподвижна, несигурна как трябва да реагирам на безпричинната й прекомерна веселост.

– Значи е решено. Разменяме животите си за един ден – тя плесна с ръце в изблик на неочаквана радост. Не можех да не отбележа наум, че въпреки необузданото чувство, в жестовете й си личеше царствена грация. Възпитано изящество и маниери, които очертаваха още поясно пропастта между световете ни. Пропаст, която щеше да се наложи да прескоча за следващите двадесет и четири часа.

 

 

*Kannst du nicht vorsichtiger laufen?! – Не можеш ли да вървиш по-внимателно?!


 

Следва продължение във втора и трета част

на цикъла от три разкази „Щастието – път или крайна цел“:

„Тя“ и „Сънят“

© Дара Ян All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??