- Защо не говориш? - попита госпожица Дреам, като през това време направи крачка и го погледна със странния си поглед, очаквайки отговор.
Дреам стоeше все така смутен на този неудобен стол и мислеше как да реши дилемата - дали да остане с госпожица Дреам, или да сложи край...
Малкото му сърце се беше свило на топка - обичаше я до отчаяние, но никога преди това не бе имал сериозна връзка и се страхуваше, чувстваше се уязвим и лесно нараним.

- Ще ми отговориш ли? - попита госпожица Дреам, като разцепи тишината с нежния си глас. - Кажи ми защо мълчиш, защо погледът ти бяга от моя? Да не би да съм те наранила с нещо - продължи тя, - ако е така, трябва да знам! - и отново последва онази пропаст от тишина, тъпа и плоска тишина, оставяйки хиляди отговори просто да липсват...

- Обичаш ли ме? - пророни господин Дреам. - Кажи ми, обичаш ли ме? - продължи той, като сега силна самоувереност звучеше в гласа му. - Знаеш ли, много пъти са ми казвали, че ме обичат, но аз знаех, че не е истина... празни слова без тежест, затова аз никога не го казах... на никого... просто не го чувствах, а това ме нараняваше истински. Безчувствието - причината за моите депресии - колко парадоксално, не мислиш ли?! 

- Разбира се, че те обичам, миличко - каза госпожица Дреам и го прегърна силно, прекрасният ù парфюм подчертаваше още по силно горещата емоция,
взаимно усетиха как сърцата им започват да бият до пръсване. - Обичам те още от мига, в който те срещнах, но твоето студено държание и способността винаги да се отдръпваш в най-неподходящите моменти ме караха да се чувствам несигурна - винаги, когато те срещнех, стомахът ми се свиваше и сърцето ми започваше да прескача трескаво, очаквайки дори една думичка, един жест да ми покажат, че мога да продължа, а ти винаги ме игнорираше и... и нараняваше, никога не беше до мен, когато имах нужда, а аз имах нужда, нужда от теб... Спомняш ли си на първата ни среща, когато ми обеща, че ще се усмихваш винаги, дори да боли до болка!? Къде беше, когато, вместо мечти и радост, имах сълзи в очите, депресивни и самотни до безкрайност?...

Гопсодин Дреам прокара бавно ръката си по нейната шия и, шепнейки през сълзи, пророни:

- До теб, прекрасна, макар и само в мислите си, винаги бях до теб и с красота създавах прекрасни картини в съзнанието си - за моята и твоята история ... и момента, в който щеше да стане наша... За всички неизпитани и неизживени моменти аз имах по един красив - за теб, за мен, за нас...
От очите на госпожица Дреам също потекоха сълзи, след миг господин Дреам впи устни в нейните, размазвайки сълзите си един в друг, и през трескаво ридание я обгърна като малко дете... като в сън... в сладка хармония...