Аз някъде там

Не знам дали имам душа. Със сигурност ще се намерят поне сто човека, които съвсем аргументирано ще докажат пълната липса на такава при мен. От тия, другите, които все намират начин да ме изкарат по-черна и от дявола. Даже понякога по-черна, отколкото самата аз се изкарвам. Та според другите ми е липсвала душа още от рождение, един вид – родена с малформации. Но това трябва да има начин да се провери. Като в данъчното, например – издават ти удостоверение за наличие или липса на данъчни задължения, така и тук – удостоверение за наличие или липса на душа. Само дето не знам къде да подам заявление за издаване на удостоверението.

Но, според мен, имам някаква. Щом мога да летя насън, значи трябва да имам душа. Настоявам да имам! Душата ли изпитва болката? В нея ли се ражда копнежът? – О, щом е така, искам да имам душа!

С която да те мисля. Бавно, на тласъци да полудявам по теб, да ме разхвърляш с твоите накъсани и задъхани мисли...

Какво да правя с с красивите кадри? С цялото това филмче? Заспивам, когато ме оставяш без избор - да сънувам, за да се събуждам... Харесва ми.

Тръпка е да имам нужда от нищото – себе си в картината и себе си от пътеката, като загубена в гора...
Не мога да се владея, тегли ме копнежът. Засилил ме е  по пистата и единственото, което мога да направя, е аеродинамика... и каска. Но ти си ми под каската.

Харесва ми. Някъде там сякаш съм аз, а Аз някъде тук трябва да се отлепи и да се върне в магията.
Успявам някак да си придам неподвижност на тялото, задълбочен вид... - имам известни подозрения, че успехът ми е силно променлив – докато фантазията ми се вихри шеметно, засилена по шанцата...

... в онази борова гора... на верандата с изглед към езерото... Но изгледът изобщо не е важен... Никой не го забелязва...
Опираш гърба ми в дървената стена, груба е и това ме кара да търся спасение, като се притискам в теб, бързам, но ти не... вплиташ пръсти в моите и държиш ръцете ни далеч от нас - като разпънати на кръста сме... устните ти изгарят диря, оставят белег под ухото ми...
 ... и е бавно, и е изследване, и е откриване, и е преоткриване... и е като танц на два хищника, които се опознават, преди да се хвърлят един към друг... знойно...
И се побърквам от жажда... за малко хляб, вино... и...
Затвори очи. Аз бавно навеждам глава и погалвам с устни челото ти, опирам в него своето чело, задъханите ми устни са толкова близо до твоите, нежно... като ласка... като полъх на вятър... докосвам устните ти бездиханно… моята целувка за теб днес...

Веднъж един мъж ме посрещна в живота си и беше застлал дома си с червени рози за мен, беше ми приготвил прекрасна, обкована в злато клетка... Беше първият и... беше само веднъж - избягах, преди да хлопне вратичката на кафеза. Сега един мъж ме посреща с червена роза и, за да го позная, носи табелка с надпис: „Добре дошла в моя Ад!” И знаеш ли, няма никакъв смисъл да измисляме нещо специално, което да е само наше. Всичко, което бихме направили, би било със сигурност единствено и само наше.
И няма смисъл да ме правиш друга. Аз съм Шехерезада, Кармен, Турандот, пеперуда съм... Кибела Рея съм, жена съм...
Наречи ме блян, копнеж, страст, огън...
Добре, може и Етна!

Полудявам! Трябва да съм напълно луда, за да се оставям да ми палиш фантазиите, безмилостно и методично да ме водиш по пътеката към себе си... Не искам да признавам, че обичам, но обичам...
Спаси ме!