На границата между Деня и Нощта - неутралната зона.

Ти си сам на калната улица...

Хората храчат отгоре ти, подритват те и отминават.

Ти си позор за обществото. Нищо.

Само след един час градът щеше да заработи с ритъма на прилежен работник. Слънцето вече изкачваше небесната стълба и се надяваше да навлезе поне днес с усмивка в своето ежедневие. След като изкачи и последното стъпало, То обгърна града с ласкав поглед. Изглеждаше като загрижен баща, който за пореден път иска да се увери в благополучието на децата си. Вгледа се във все още заспалия град. Из улиците не се разхождаха дори котки. Надникна през ЕДИН прозорец. Нямаше завеса и много лесно можеше да се разгледа обстановката вътре. Имаше легло с нощна лампа до него, която раздаваше слабата си светлина може би с радост. Срещу прозореца на стената отсреща висеше кой знае защо накриво картина. Слънцето се вгледа в нея. Беше гробище. Изглеждаше зловеща, лъхаше студ и страх. Старо гробище.засмърдя му на труп.По средата на стаята имаше висока маса, без каквато и да е покривка отгоре. Начупен хляб се търкаляше обърнат върху нея, пияни трохи се хилеха шизофренично. Ръждясал чайник правеше компания на хляба и му разказваше политически вицове. Стол със счупена облегалка беше вирнал крака встрани от леглото и скимтеше. Имаше задух, но едва ли някой го чуваше. Може би само току що минаващата тананикаща си мишка щеше да му обърне внимание, ако не беше глуха.

          В  ъгъла до вратата, в ембрионална форма лежеше едно  лежеше едно дебело същество, което гледаше празно в пространството. Около него имаше много фасове от евтини цигари, а за възглавница му служеше пепелник, който явно бе предпочел тази служба, тъй като не му се налагаше да играе с фасовете на душевно кошче за боклук. Погледът на Слънцето се спря върху опаковките от лекарства, които красноречиво говореха, че доста често съществото от мъжки пол, според акта му за раждане, се "допитваше" до тях.

          Слънцето реши да подари на момчето своя Първи лъч. Ужасна грешка. Малкият мъж извърна гръб от светлината и продължи да гледа, този път през вратата, все така празно... Тогава Светилото обърна лицето си нагоре. Каза думи, които никой друг не чу, освен този до когото бяха отправени. А Той протегна десницата си и изглади появилата се бръчка върху челото на молещия се. Каза му думи, които също никой друг не чу, освен този до когото бяха отправени.

         Бащата- Слънце погледна отново към малкия мъж, който нехаеше за съществуването му и продължи обиколката над пробуждащия се град.

         От всички имена, които съществуват в този свят младежът беше избрал за свое - Маноло и всички го знаеха точно с това име. Никой от новите му познати не знаеше кръщелното му име, а старите отдавна го бяха забравили.

         Маноло не беше излизал навън вече девети ден. Единствената му разходка се състоеше в това да отиде до тоалетната, за да облекчи естествените си нужди. Лежеше и мислеше. Като спираше да мисли взимаше психотранквилантите и си почиваше. След това пак: лежи и мисли... Всички в квартала знаеха, че се друса. Един след друг се изреждаха и го укоряваха за това. Заплашваха го, обявиха го за луд, за самоубиец, за нещастник... Мнозина като го видеха, че върви срещу тях по улицата се връщаха и тръгваха по съседната- успоредна на тази. Маноло се правеше, че не ги забелязва. За него те бяха тъпоъгълни триъгълници и винаги се питаше какво правят триъгълници на улицата. Глупаво звучи, нали? : самоходни, тъпоъгълни триъгълници...

         Чувстваше се сам. Вярваше в Бог и в същото време му изневеряваше. Познаваше се и едновременно с това знаеше, че има още много неща, там някъде- вътре в него, които все още спяха. Той ги изчакваше и усетеше ли, че вече са се наспали щеше да им помогне да се събудят и заживеят. Подозираше за различността на своята природа. Имаше опоненти в тази посока, на някои се опитваше да обясни, но безуспешно. На други само кимаше с глава в знак на съгласие и правейки се, че ги слуша продължаваше да мисли за свои неща.

          Вземаше лекарствата вече почти година.  На осми декември щеше да навърши двадесет. Съзнаваше какво прави, дори за миг не се заблуди, че транквилантите са мехлем, макар и с краткотрайно действие за душата му. И въпреки всичко бягаше от действителността, която го нараняваше. Убиваха идеалите му, убиваха мечтите му. Убиха надеждата му.

          И обърнат с лице към вратата, Маноло разтвори устни, за да изкаже упрека си към Съдбата и да шамароса за пореден , но не и последен път премръзналото си сърце. Дълбоко в себе си чуваше думи, един цитат от книгата, която бе забравил, че притежава: "Ще река на Бога моята канара: Защо си ме забравил? Защо ходя нажален поради притеснението от неприятеля?" Маноло промълви само: "Защо?!" Душата му плачеше, усещаше я как се движи и напряга. Искаше да и помогне, но очите му гледаха безучастно. Чуваше гласа в себе си, отговаряше му, а не бе там...

          Някой попиваше сълзите му и галеше уморената му глава. Някой разравяше пустинята с длани и сееше живи цветя СЕГА! Момчето повдигна тялото си в безуспешен опит да стане, пепелникът въздъхна облекчено (най-после му даваха почивка), но бе все още надрусано и не успя.

          Гласът продължаваше да му говори и две силни ръце го взеха като малко дете да го поставят на леглото тъй близо стоящо и тъй далечно... Две очи го гледаха, а бяха в него... Довери се на ласката в погледа, на силата на духа и някакси спокойно заспа...  И в този негов сън за пръв път Някой бдя! Обираше тревогата от трескавото тяло и усмиряваше огъня, шарещ из пустите вече места на младата душа...

          И настъпи ТИШИНА!

Само стоножката в ъгъла запя: "Ти си сам на калната улица, хората храчат отгоре ти, подритват те и отминават. Ти си позор за обществото. Отрепка." Не зная откога живееше в ъгъла тази стоножка, но мисля че и тя вече не знае това. Люлееше се на една паяжина и пееше, пееше...

Само след един час градът щеше да заработи с ритъма на прилежен работник. Слънцето вече изкачваше небесната стълба и се надяваше да навлезе поне днес с усмивка в своето ежедневие. След като изкачи и последното стъпало То обгърна града с ласкав поглед. Изглеждаше като загрижен баща, който за пореден път иска да се увери в благополучието на децата си. Но защо ли тревога назря и усети студа лъхащ от улиците и тъмните и празни прозорци. От ъглите надничаше Нещо, което не можеш да  скриеш, дори когато затвориш очи. Нещо- нито състояние, нито мъж, нито жена... - а именно БЕДНОСТТА...  Не можеш да я скриеш. Дали ще наднича от погледа ти, дали ще развява старата си дрипа от тялото ти, тя танцува в бяс и краде от теб надеждата за по- добър свят и вярата в утрото ти...  Обречен си да те преследва и ти ужасен от нейната смърдяща грозота бягаш, но това е бяг като този от твоите сънища. Нали знаеш как е там? Тичаш, тичаш, а чувстваш че и крачка не си направил. Усещаш грубите пръсти около шията си, правиш поредната, последна крачка и като че ли този път се помръдваш от мястото си, но нееее... поредната илюзия. Само пръстите и стискат гърлото ти не съвсем илюзорно.

Бедността - тази мрачна спътница на нашия живот.

Бедността. Гледа ме от очите на много деца. Свила е там своето топло гнезденце, смуче от живителната сила на детските очички и пирува.

Най-ужасно е през зимата. От скъсани кашони, разпръснати из някоя поредна градина, гледат малки, измъчени душички. Някои от тях протягат вкочанени пръстчета. "За просия..." - бихте казали... Не! За милост! Виждам посинелите ноктенца, изцапани в черно, сополивите нослета и преждевременно остарелите личица и питам:

- Ти, дете ли си!?

Срещам ням укор и отговор на възрастен човек:

- Не, аз съм Иво!

А Иво дете ли е?! - питам отново.

- Неее, аз съм Иво! - чувам като че ли от дълбините на гърдите му хриптящото гласче.

Той - този малък възрастен стои пред мен и поклаща учудено главичка, ту в ляво, ту в дясно и не разбира, не проумява защо тази леличка му задава такива смешни въпроси и какво ли означава да си дете?!...

        Тогава застанах на колене пред мръсното вързопче събрало в себе си всичките горчивини на този студен свят, погледнах в сините езерца, хванах главичката му и доближих горещите си устни до детското, набръчкано челце. Измръзналото момченце се притисна до мен и ми каза:

- Не ме оставяй! Ти си много добра! В кашона е студено!

Плачех... Притисках с едната си ръка главичката му, а с другата слабото телце и безмълвно му обещавах всичко, което Малкия все още не знаеше, че може да ми поиска.

А ХОРАТА МИНАВА ОКОЛО НАС И СМЪРДЯХА ОТДАЛЕЧ...

Вонящите им души ме караха да притискам личицето на Иво съвсем близо до гърдите си, за да не могат воните им да положат още една бръчка върху челото му. Целунах детето по солените капчици, спускащи се по мръсното личице и оставящи чисти следи. Горчяха. Молех го да не плаче, а не виждах собствените си сълзи... Реших, че трябва да взема това дете и да му дам любовта си. Обхванах слабите раменца и целунах отново мокрите бузки. Извадих носната си кърпа, избърсах петънцата от сълзи, изчистих сополките от мъничкото му носле и без глас промълвих: " Позволи ми да бъда твоя майка, позволи ми да ти дам нещо, което досега не съм давала, не съм имала възможност да дам! " Хванах студената ръчичка, която отчаяно впи пръстчета в дланта ми и го поведох. Мъничкият вървеше до мен доверчиво( като всички деца) . Погледнах надоло и срещнах най- милата усмивка. Знаех, че е за мен, само за мен. Наведох се. Взех го на ръце, беше много, много лекичък. И така двамата с него тръгнахме към нашия дом. Усетих малките устнички да ме питат:

- Нали няма да ме оставиш пак самичък?!

Казах му, че никога, никога не бих го оставила да бъде сам, защото го обичам!

Треперещите ръчички обгърнаха лицето ми и погалиха цялото мое същество...

Вървяхме сами сред тълпата от хора, които безчувствено гледаха напред и никога в страни. Беше странно тихо. Сякаш сънувах... Летях и всичко бе тихо. Нямаше ги дори Ангелите от моята Душа. Не виждах нищо. Плувах в пространство от умрели Надежди, изтърбушени атоми и изпаднали в летаргия спомени. Махах с криле от кадифе и дантела. В сърцето ми едно безкрило птиче странна песничка запя. В сърцето ми бе тъжно тихо. Кокичета целуваха устните ми, а аз бягах от Смъртта. Депресията, завладяла света, обримчваше всеки детайл от телата на хората около мен. Клетките са апатично отпуснати, а очите притварят изпадналите в кома клепачи. Студено е! Ограбените души се гърчат под камшика на нищетата. Ранените сърца изживяват последните си мигове. Дъхът отдавна го няма. Остана само нещастното тяло - изсмукано и отново онеправдано, треперещо и търсещо опора в гърдите на моето самочувствие.

Стана нощ. Среднощната тълпа погълна детските ми мечти и запя заупокойната ми молитва. Фенерите в червено трагично поклащаха невежите си глави, а фарът който не знам защо стоеше изправен в центъра на моите спомени, спеше дълбоко, дори похъркваше. Аз целунах очите си и пожелах за себе си всички ангели небесни да танцуват валс...

         Най-после стигнахме до моя дом, казах му "Добър вечер!" и го помолих да се отвори и да пусне изморените ни души в себе си. Вратите се разтвориха и ни облъхна нежно розова топлина. Свалих детето от гърдите си и започнах да го събличам. Остана чисто голичко и недоумяващо. Откъде можеше да знае, че смъквам от него калта и студа на света, в който бе живяло до сега. Казах му да влиза на топло и Иво нечакащ втора покана влетя в средината на моя АЗ- дом..  След като се скри от погледа ми, започнах да свалям лъхащите на смърт от гърба си дрехи и също останала гола и най- после не сама, влязох в своя свят.

        Погледнах през прозореца и видях, всъщност нищо ново, пак същите сивота и мрак. НО! От вътрешността на дома ми се чуваше детски смях... И в миг:

- Мамо, те са много красиви! - беше открил малките декоративни рибки. Явно виждаше за пръв път такива, защото ме запита какво е това. Обясних му, а очичките-копчета грейнаха в знак на благодарност за новото, което беше научил.

Тръгнахме заедно към банята, за да измием и последните частици от този мъртъв свят, а Бедността надничаше зад стъклото на моите желания и хихикаше в бяс... Тази кралица на болните и несретни наши души... Детският смях ме върна отново при моето слънчице и аз затръшнах и последната врата в съзнанието си за тази мизерница, трепереща от безсилие пред прозорците на моето щастие... Чувах само:

- Мамо, мамо... Кой ли го беше научил на тази мила думичка... Може би пак тя - Бедността...

Навън бе нощ и изведнъж страшен глас разтресе стените на моето убежище, заплашващ да срути илюзията ми за любов и аз неможеща да променя това застанах в средата на стаята с привит гръб и молеща ръка, чакаща своята присъда и тази на света... Обърнах глава и видях малкото умиращо телце. Видях как детето заприлича на сухо клонче и после стана прах, който вятърът, влетял през счупения прозорец, разпиля. И стана ураган от чувства сред площада гилотинен, и адът влезе в мен... От очите ми валяха изплакани сълзи.

ИЗВЕДНЪЖ СЕ СЪБУДИХ! Бях цялата в пот. Треперех. Чух някъде отвън детски глас:

- Мамо, отвори ми!

Нямах сили да стана. Тътрузейки се по корем стигнах до вратата и я помолих да се отвори, а тя грозно се засмя... Успях само да дочуя:

- Мамо, бях си забравил ключа... и отново заспах...

Събудих се на другия ден от бесни ритници по кашона. Подадох главата си навън и попитах какво искат. Беше вечно пияният скитник от подлеза отсреща.

- Имаш ли огънче?

Държеше фас от някаква цигара между жълтите си пръсти и ме гледаше очакващо.

- Не. Знаеш, че не пуша!

- Всъщност, знаех... Нямаше с кого да си поговоря, за това те събудих... Извинявай!

Обърна се и клатушкайки се отправи към своя подлез.

Аз положих премръзнали ръце под главата си и също като куче чакащо в своята колиба, останах в прегръдките на Бедността. Тя ме погали по главата и аз промълвих:

- Мамо, мамо...

Настъпи утро.

Слънцето надникна в мен и там видя безнадеждието на деня... Извърна очи и погледна през Онзи прозорец и изпрати първит си лъч на Оня млад мъж, а той отвори душата си и се усмихна. Нощната лампа с радост раздаваше слабата си светлина. Хлябът не беше обърнат. Столът разказваше на правнуците си за силата на любовта и как чудотворец излекувал хроничния му задух. Само чайникът продължаваше да разказва политически вицове. Стаята беше обляна в светлина. Нямаше я и стоножката пееща за грозота. Тук вече нямаше Болест и тъга.

Бедността.

И дали спасението ни не зависи от това, колко силен е духа и колко пъти можем да се изправяме след погрома на Смъртта... Дали, прекъснали нишката на Ариадна, имаме право да очакваме промяна за нас, или отчаяно борещи се, се оставяме в ръцете на Вярата и Надеждата ни за по-специален свят с по-специални потребности...

И дали ние сами не решаваме да стоим в колибите си от картон, безжизнени и галени от една безнадеждна ръка...