Тъкмо се свечерява. Трябва да купя нещо за вечеря, останали са ни само 30 лева, а е едва Сряда.

-Здравей. Как си днес? Какво правиш?

- Добре съм. Днес с колегата се напушихме...

Сигурно говори нещо, но слуха ми мигновено изключва щом почне пак да говори за алкохол, мъже и наркотици...

Кой ли купува тези неща посред зима!? Курортите са мръсни. Усещам смока, който се носи из въздуха от коли, кръчми и други съоръжения създадени за забавление на туриста с безумни надценки...

Тук сме само работници като повечето млади хора в моята страна, избягали от сивотата на своя роден град. Но на мен ми харесва просто да обикалям, да виждам нови места, хора... А тя е тук за купона, далеч от родителския и клюкарски надзор!

- ... Трябва да си оправя ноктите и прическата!!!!

- Нямаме пари. Трябва да си платим наема и сметките и да остане за храна!

- На клуб ще ходим ли?

- Нямаме пари!

- Да, да разбрах!!!!!!!

Жената която влезе с 3- те си деца беше с изморен вид; торбички под очите, изпито лице, треперещи ръце. В тихия и глас имаше толкова болка и леко притеснение.

- Колко струва това?

Детето е с церебрален паралич и другите две не изглеждат много здрави...

- 200 лева... Та за бара...

- А това?

-30... В "..." има промоция на алкохола

- Аз ще се прибирам, спи ми се!

Не искам да виждам двете страни на света. Боли. Алчност, скрити болки... Всеки си има своите проблеми. По тази търговска улица няма щастливи хора... Някой заради ноктите си, други заради животите на децата им. Колко повърхностни и бездушни сме станали....

Стъмни се бързо... Все едно никога не е било светло и никога отново няма да бъде...