Зациклих, бе! Да му се невиди! Ебати! Дърпам я, оная, кривата, за хитона, Талия де, ама тя се опнала на масата, гризе агнешко, налива се с вино пукницата ниедна и не й трепва. Тъпа крава! И това ми било муза на комедията! Седя и го гледам тоя пусти бял лист и пред мене мига онази, черната, чертата. А след първото изречение трия... Бре! Чудо!
Фъркат ми разни щуротевини през мозъчната кора, ама много тъжни бееееееее, депресивни... То пък хич не стават за пред хора. И пак тежко въздишам...
Чета го оня шемет, новия, Глигор... Абе, то със сълзи се смея. Шефа като минава се чудя къде да се свия, че да не ми види ухилената физиономия. Ще вземе да си помисли, че ми е висока заплатата и после, освен в Добролево да ходя, друго не мога да направя... Що пък не?! Нали и аз мога да пиша. Ще си създам мое си село. Ей го на!
"Брех, кравата ни се уцъкли! Ебаси! У Лошодесно не беха виждали такава чудесия. От как я пуснахме на бика от съседното село, повехна нашта Винетка. Ебаси! Мучи, мучи, по цел ден на разгонено мучи... Сън ме не хваща. Викам си, отиде ни хайванчето. Ебаси! Обелила ги ония ми ти големи очи, напълнявила ги със сълзи, все към оградата гледа. Викам на мъжо ми:
- Напръй нещо, бре! Винетка болна легна, ти го довлачи тоя пърч. Ебаси!
А той ми се хили насреща и ми вика:
- Ще и мине, ще и мине, на тебе как ти мина? Ебаси!
Ей, вервайте ми, полудех! Като викаше на времето мама да не се женя за по-дрът от мене, аз, като Винетка, от любов линеех. Ебаси! Тя ми казваше: "Нидей, маме, на тебе най-много като ти се иска, той нема да може", аз и се блещех, пък сега... Ееееееееех, на времето топа му по цяла нощ гърмеше, пък сега през петнайсе минути прикапва. Ебаси! Проблеми с простата имал..." Ебаси! Ебаси! Ебаси!
Айде пак бяло петно... И да го нямаше, то е ясно, че като оня замотания не мога да го докарам.


Бях се замаяла по Папарака. То четях ги тия стихове, то хълцах, подсмърчах... Все в кърви се обливаше това момче, все разпнат на кръста... Чудя се как анемия не прихвана. Пък то все по чувствата стреля, а очи прекрасни, гальовни среща. Все за НЕЯ, за единствената говори. Брей не му увря главата на тоя разбойник! Не се спря след хубави жени да тича!
- Те са неверни бе, Папараче. Гледат те хубаво, лъжат още по-хубаво...
Много му съчувствам и много се тревожа за неговото душевно равновесие, ама то пък талант без страдания няма. Все си представях, че някой стих е писан за мен, ама нейсе... Мъж! Знаеш ли коя му е музата в момента и дали е една... Спрях сополите със замах. Иначе пък - романтик, рядкост... Сега пак го чета, ама тайно, да не разбира, и коментари не пускам, че то от много приказки файда йок...

В нощта пристъпвам по хладната трева, 
а пътят ми огрян е в свещи.
В очите ти лъжовни аз да изгоря,
но да не свършват наш`те грешни срещи.

Разпъната на кръст, в твоето легло
лежа, скимтя и примките разпъвам.
Тече кръвта по моята ръка,
но тялото ми тръпне от наслада.

Край на този поетичен напън... Обхвана ме поетично безсилие. На това му се казва, наистина критично положение. Недостиг на вдъхновение. Скъса ми се дигата на емоциите, а водолаза се удави в буйните води. Бедствие... При това звучи садо-мазохистично...

Виж Rossa е друга ракия. Допаднахме си с нея. Все добра дума намира за мене, все ще ме разсмее. Пък и пише жената, не се помайва, като мене. Хард, софт, порно, еротика - страшна картина. Висок волтаж. Прочетеш го и те тресне... Гръмотевица. Не знам мъжа й. Сигурно в чудо се вижда човека. Поне интересно живее. С жена, с чувство за хумур.
Ей го, на! Пак спрях. Химикалката ми спря. Шнайдер... Боклук! По-добре така, хич и да не се опитвам да плагиатствам стила й, че ще се изложа. То пък за сефте...
Чувствам се като вулкан. Като една дърта, задръстена, тежка Етна. Все бълбука, кипи в недрата, а като реши да избълва, прокашля рахитично димче, което и козите по баирите не притеснява.


За Пенчо Заека се сетих сега. То било жена бе! Хубаво пише, със замах. Засичаме се от време на време, нали и двете хумурески пишем. Пък не се критикуваме взаимно, солидарно, по женски. Ама ми е симпатична. Обичам такива хора: ведри с усмивка за себе си, с дух... Още ми е в главата оня разказ за лотарията и самолета. Шашава работа! Да се чудиш как от едно безобидно пътуване такъв титаничен проблем се образува. Ама с хепи енд. Това е важното. Да можеш да отдъхнеш накрая, че героите са зер гуд. Както го писа К. Боянов по холивудски сценарий... А в началото е винаги едно бедствие.


От известно време обаче се чудя усмихвам ли се или се озъбвам? Вмърди ми се мозъка от което ми страда самочувствието и настроението. Като се захвана да напиша нещо, се разсмърдявам като консерва копърка, от яд, че ми не идва, вдъхновението де ( плагиатствам, ебаси!
Пак сложих точка и се дзверя тъпо в стената. Само аз си знам какво ми е. Само аз се досещам за причината. Свършиха ми трепетите. Не се вълнувам вече. Станах безлично, безплътно, призрачно бедствие. Само гаргите плаша с гласа си. Ураганния вятър ми свисти в ушите, бушува в сърцето, а на листа? Недъгав полъх. Вълни ме заливат, огромни, давят ме, а на листа? Локва. Нещастна работа, Ви казвам. Мизерията на словото ме е обзела. Рояци скакалци са ми изкълвали думите и са ме оставили да мра в бездуховен глад...
Добре, че са хулитерите, че да се поразсея. Да се посмея на закачки. Да почета. Барем някой ме вдъхнови. На времето имаше един младеж с много хххх в ника. Много ме ядеше това диване! Що антиженски идеи пропагандираше... Ама пък ме вдъхновяваше... Не го срещам напоследък... Жалко.

Еееееееееееееееееех, оная вакханката си седи горе на Олимп и пие медовина. Какво и пука - безвремието е пред нея. Има да си пише... Какво да й обяснявам, че човешкия живот, сравнен с нейния, е секунда? Няма да слезе да се занимава с една смъртна я, и да й помага. Явно без Талия ще се оправям. Че цели имам. Идеите ще се избистрят, чакам... Чакам, чакам, чакам...