1

- Ани? - повика я Маги.

Анна се отърси от вцепенението си и погледна към нея. Маргарита бе нацупила сладките си устни и я гледаше обидено.

- Извинявай, бях се замислила. Би ли повторила отново това което каза?

- Кое точно? От петнайсет минути гледаш през мен и не ме слушаш.

- Не е така - опита се да опровергае думите ѝ тя, но после тежко въздъхна и се отказа. - Добре, съжалявам. Просто днес съм малко разсеяна.

- Ани, плашиш ме така като се отнесеш на някъде. За какво мислиш?

- За нищо.

- Защо тогава изглеждаш така сякаш всички проблеми на земята са струпани на раменете ти?

- Маги! - простена тя и обърна глава към улицата.

Двете бяха седнали на външната тераса на заведението на родителите на Маги. Ани нервно се размърда в дървения стол в които седеше и се загледа в преминаващите автомобили.

- Познаваме се от три години и въпреки това не мога да кажа, че знам що за човек си.                                                                                                                                                               - Ти си най - добрата ми приятелка.

- Според теб е така, но аз не знам нищо за теб. Абсолютно нищо.

- Напротив. Знаеш повече от всеки друг.

- Знаеш за какво говоря, Ани! - въздъхна Маги и я погледна с пъстрите си очи. - За толкова години опознах характера ти, но не научих нищо за живота ти. Искам да знам коя си всъщност?

- Аз също искам да знам! - изсумтя под носът си Анна и затвори очи.

Главата я болеше. Изобщо не ѝ се бе излизало, но така и не се бе научила да отказва на Маги. Тя ѝ бе единствения близък човек в София.

Когато преди пет години двете с майка ѝ се бяха преместили в столицата, бягайки от кошмарния си живот в крайдунавския град Русе и от втория ѝ баща, им беше отнело месеци докато свикнат с мисълта, че най - после са в безопасност. Ани все още се улавяше, че понякога страхливо се оглежда очаквайки от някъде да изникне тромавата фигура на Никола и да я нападне, а после сърдито се укоряваше за глупавия си страх. Той не можеше да ѝ направи вече нищо. Това което ѝ бе сторил в пристъп на пиянски гняв бе стреснало него много повече отколкото самата нея. Все още помнеше ужасеният му поглед когато на следващата сутрин, след като бе изтрезнял, бе видял какво ѝ бе причинил. Тогава той сам им бе събрал багажа и ги бе отпратил от дома си.

- Не те разбирам, Ани, - заговори ѝ нежно Маргарита. - Ти си най - красивата жена която съм виждала и най - нещастната.

- Не съм красива! - нацупи се тя.

- Извинявай, не исках да те обидя като ти кажа, че си грозна като крастава жаба.

- Няма нужда да си толкова саркастична!

Не ѝ беше приятно, че Маги я смята за красива. Сладката, малка Маги, с прекрасните си пъстри очи, дългата си руса коса и неустоимия си сексапил. Тя бе пълна нейна противоположност и веднага се набиваше на очи. Ани неведнъж бе забелязвала възхитените погледи на мъжете които я следваха като омагьосани. Приятелката ѝ бе всичко онова за което те мечтаеха: красива, забавна, освободена жена, достатъчно дива и на моменти неразумна да приеме и най-неприличните им предложения. Анна не помнеше вече колко пъти я бе съветвала да бъде малко по - предпазлива и да не вярва на всеки, но Маги наивно пренебрегваше съветите ѝ и продължаваше да живее както тя си знае. Не искаше да си го признае, но понякога ѝ завиждаше за безгрижието и вярата, че нищо лошо не може да ѝ се случи. И тя искаше да се чувства така. Да вярва, че хората са добри, и че живота ѝ е приключение.

- Поне признаваш, че си нещастна - изтръгна я Маги от мислите ѝ.

- Не признавам.

- О, я стига! Сама си от толкова време и не правиш нищо да промениш това! Не ти ли е самотно в апартаментът, Ани? Не те ли побърква тишината?

Обичаше тишината. Тя ѝ действаше като лек за наранената ѝ душа. Като си спомнеше колко години бе живяла с виковете на Никола и винаги обляното в сълзи лице на майка си сега се чувстваше спокойна. Обичаше да различава и най - малкият шум, умееше да разгадава кое как звучи и при най - лекия, съмнителен звук заставаше нащрек. Животът с Никола я бе научил винаги да бъде предпазлива и да очаква неочакваното. Помнеше съвсем ясно първият път в който той я бе зашлевил през лицето без изобщо да го бе очаквала. Както се бе смял той бе посегнал и я бе ударил. В него момент тя бе разбрала, че човешкото настроение се мени за секунди, и че в рамките на една минута е възможно както се смее човек изведнъж да изпадне в див бяс. Понякога и без видима причина.

- Обичам когато е тихо - проговори тя неуверено. - Тогава усещам едно спокойствие, имам чувството, че чувам как въздуха се движи.

Маги скептично я изгледа и леко се усмихна.

- Странна си!

- Всеки човек е странен.

- Ти си най - странния от всички. Загадъчна си, тайнствена и ексцентрична. Мъжете са заинтригувани от тази мистерия която цари около теб. Забелязвала ли си как те гледат? Всеки иска да се докосне до теб, да те опознае.

- Мъжете искат само едно и то в никакъв случай не е да опознаят характера на една жена! - изсумтя съвсем не като възпитана, млада дама тя. - Те искат някой да им топли леглото.

- Права си за това, но само до някъде. Не вярваш ли в любовта, Ани? Не ти ли се иска да имаш човек до себе си който да е готов да влезе в огъня за теб?

- О, Маги, как може още да си толкова наивна!?

- О, да, забравих! Ти не вярваш в любовта.

- Вярвам, просто съм на мнение, че тя носи по - скоро мъка отколкото да ни прави щастливи.

- Това е така защото още не си срещнала точният човек.

- И слава богу! - като молитва изрече тя.

Как да обясни на приятелката си, че да обичаш един човек не винаги означава да си щастлив с него? Никола бе обичал майка ѝ. Толкова много я бе обичал, че накрая се бе  побъркал от ревност. С ревността бяха дошли скандалите и побоищата, а когато след втория спонтанен аборт бе разбрал, че тя не е в състояние да му роди дете той бе намразил Ани. Не бе могъл да понесе мисълта, че майка ѝ бе родила детето на друг мъж, а неговото - не.

Анна не го мразеше за това.

Съжаляваше го.

В началото той се бе отнасял с голяма нежност към нея, бе опитал да ѝ стане баща, но с времето се бе озлобил защото с всеки изминал ден тя все повече бе заприличвала на починалия си баща. Това го бе побъркало - доказателството, че друг мъж бе получил от майка ѝ това което той не можеше. Наследник.

- Не искаш ли да се влюбиш?

Ани с досада простена и се загледа в една млада майка която минаваше през улицата до тях, държейки за ръка сладко, тъмнокосо момиченце. Предполагаше, че детето е на не повече от пет години.

Тези разговори с Маги винаги я бяха уморявали. Приятелката ѝ имаше най - романтичната душа на света и все още вярваше, че някой ден любовта ще я удари като гръм. Ани силно се надяваше господ да се смили над нея и да не убие надеждите ѝ защото Маги заслужаваше да изживее мечтите си. Дано срещнеше своят принц на бял кон!

Тя не мечтаеше да се влюби. Дори се страхуваше от това защото не искаше да види как още един мъж се превръща в нещо което не е. Никола не бе по рождение жесток, а живота с майка ѝ го бе превърнал в коренно различен човек.

Лош човек.

Вгледа се в малкото момиченце и сърцето ѝ болезнено се сви. Изглеждаше толкова невинно и красиво. Все още гледаше на светът като на нещо вълшебно, неповторимо. На нейната възраст и Ани виждаше света като нея. Вярваше, че ще ѝ се случват само чудеса. Годините я бяха научили, че чудеса има само в приказките. И в сънищата.

- Виж я - каза на Маги насочвайки вниманието ѝ към малкото момиченце което бавно се отдалечаваше от тях. - Помниш ли какъв беше животът ти на нейните години?

- Тогава бях принцесата на татко, съкровището на мама и ангелчето на батко.

- А аз бях просто полусирачето Ани. И въпреки това бях щастлива.

- Не говориш често за баща си - отбеляза нежно русокосата Маги.

- Как да говоря за човек когото не познавам? Нямала съм две годинки когато е починал.

- Майка ти не ти ли е разказвала за него?

- Разказвала ми е, но е трудно да си представя що за човек е бил. Виждала съм негови снимки и знам, че приличам на него, но не знам какво е вълнувало душата му. Иска ми се да го бях познавала, да бях имала възможност да говоря с него.

Майка ѝ говореше за баща ѝ с такъв блясък в очите, че Ани можеше само да ѝ завижда, че се бе радвала на обичта му. Човекът който ѝ бе дарил живот я бе очаквал с нетърпение и я бе обожавал от мига в който бе разбрал, че тя живее в корема на майка си. За това тя щеше да му бъде благодарна цял живот. Знаеше, че е била желана и чакана, и че баща ѝ се е разплакал когато я е поел за първи път в ръцете си. Това ѝ бе достатъчно, за да го носи в сърцето си завинаги.

- Господи, Ани, това не е справедливо! Представи си колко трудно ѝ е било на майка ти? Изгубила е съпругът си тъкмо когато е имала най-голяма нужда от него. Ти си била още бебе.

- Такава е била съдбата ни. Тя да загуби съпруга си, а аз - баща си.

- Споменавала си, че се е омъжила повторно.

- Да, омъжи се когато бях на девет. Пет години по - късно се разведе.

През три от тях бе смятала, че живее в ада.

А в последните дни се бе сблъскала и със самия дявол в човешки образ.

- Защо?

- Не се разбираха много. Той я обичаше, но в последствие тази негова любов се превърна в болест. В един момент и двамата решиха, че е по - добре да се разделят.

- Заради него ли имаш страх от мъжете?

Ани изненадано се обърна към нея и впи кафявите си очи в нежното ѝ малко лице. Маги я гледаше съчувствено.

- Не ме е страх от никого - каза спокойно тя избягвайки прозорливия ѝ поглед.

- Чувала ли си батко как те нарича?

- Ледената принцеса.

Когато бе чула Ивайло да я нарича така за първи път нещо в нея се бе преобърнало, но с времето бе свикнала и сега дори смяташе този прякор за забавен.

Нали все пак бе принцеса!

- Е, той съжалява, че ти го измисли, но когато го отхвърли ти беше много ядосан, а когато са ядосани мъжете вършат страшни глупости - опита се да го оправдае Маргарита.

- Аз не му се сърдя, Маги! - успокояващо промълви тя.

- Знам, а може би трябва. Сега всички мъже които са отхвърлени от теб те наричат така.

- Тяхно право е. По - добре да ме мразят отколкото да страдат, че не са с мен.

- Харесвали са те много и то изключително красиви мъже, Ани. Как нито един не те впечатли, не те заинтригува?

- Не знам! - тежко въздъхна тя и виновно се усмихна.

Не бе съвсем права. Много внимаваше да не си хареса някой мъж защото я беше страх, че той ще я отхвърли когато разбере тайната ѝ.

Тайна която я бе белязала завинаги.

Двете момичета постояха още известно време заедно наслаждавайки се на компанията си и хубавото, пролетно утро, после Ани си тръгна. Прибра се в едностайният апартамент в който живееше сама под наем откакто преди година майка ѝ бе заминала да работи в Италия, за да събере пари за следването ѝ. Ани също бе поработила няколко месеца като сервитьорка в едно заведение с идеята да си помогне, но после бе напуснала притеснена от интереса който бе предизвикала.

Колкото и да не ѝ се искаше трябваше да признае, че Маги имаше право. Тя бе изключително красива и навсякъде където отидеше събираше погледите върху себе си. Това не я радваше защото само тя си знаеше колко трудно ѝ беше да остане незабележима когато притежаваше ангелско лице, а тялото и душата ѝ носеха белезите на насилието.

Ани остави чантичката си и ключовете за апартамента на шкафчето за обувки и се погледна в огледалото закачено на стената.

Познатото съвършено лице, същата дълга, кестенява коса, същите кафяви очи които според нея си бяха напълно обикновени, същите нежни черти на лицето. И въпреки това сама се учудваше как може всичко това толкова познато дори на нея да ѝ изглежда смущаващо красиво.

Нещастно се обърна с гръб към огледалото и съблече тениската си. Разкопча сутиена си и остави гърба си напълно гол.

Нейното проклятие!

По нежната ѝ кожа ясно личаха белите продълговати белези опасващи целия ѝ гръб. На фонът на светлата ѝ кожа белезите правеха гърба ѝ една изключително страшна картина.

- Кой мъж ще те погледне, Анна? - заговори тя на отражението си в огледалото поглеждайки през рамо. - Кой би искал жена с лице на ангел и тяло на звяр?

Притисна ръце към гърдите си, свлече се на земята и тихо заплака.