Без маска
Очите й бяха затворени. Една сълза пълзеше по лицето й, бързайки да опари сърцето й. Отново... Отново стоеше сама, изгубена в спомени. Желязната лейди с чупливо сърце. Ах, извинете – то бе на парчета отдавна. Той го счупи и избяга. И тя се мъчеше да избяга – от себе си. Защо слуша тази песен? Защо е тази снимка в ръцете й? Намачкана, приличаща на малък пъзел от две усмихнати лица... пъзел, който тя няма да нареди никога отново. Бе сгрешила, бе обичала и изповяда тази обич. Игра с открити карти и загуби – съкрушително. Сгреши... толкова много пъти. Желязната лейди без желязната маска стоеше пред него с гола душа, очите й топли горяха, шептяха и молеха... Тя знаеше, че е загубила всичко – достойнство и гордост лежаха в краката му. Не й пукаше, не и сега, не и докато не свърши тази песен, не и докато не го загуби от поглед в нощта. За последно. Тогава ще впие устни в чашата с пенливо вино и ще позволи на тази сълза да не е самотна. Само днес, само тази нощ, само сега и никога повече. После ще отвори вратата на живота овехтял и ще събира всеки ден по едно парченце от сърцето си отново и ще се моли да дойде ден, когато да поиска последното от него.
© Илияна All rights reserved.
