Забрадката на Йозге
Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха следобед за Варна, да доведат внуците след завършването на учебната година, и точно тази нощ баща му умря. За Камъка се знаеше, че е кораво копеле, но усетил смъртта да тегне като вледенена плоча във въздуха, мъжът не издържа и отиде да повика някого. Най-близък беше с Ради и Тинка, живееха през две къщи и като него гледаха крави. През годините много си помагаха, често пасяха заедно животните, правеха си безброй услуги, извозваха торта от оборите заедно, заедно прибираха сено.
Врели и кипели във всякакви неволи, съпрузите само с един поглед разбраха. Облякоха се и се втурнаха да му помагат. До сутринта етажът на Камъка светеше от чистота, а покойникът, измит и облечен, лежеше на прастария си креват. Тинка само изглеждаше патрава, всъщност ръцете ѝ не спираха да пипат, разтребваше, метеше и бършеше, докато мъжът ѝ и Камъка се щураха напред-назад, пънеха се в старите ѝ чехли и час по час излизаха навън да пушат.
Пламен Камъка седеше на стол до главата на баща си и тихо бъбреше с леля си, когато влязоха три жени. Позна двете от тях – дъщери на съседите Реджеп и Хатидже. Най-младата му се усмихна само с очи: - Не ме ли позна, бате Пацо? Аз съм Йозге, най-малката дъщеря на Реджеп. Камъка се сепна като събуден от дълбок сън. Йозге, глезената, палава и непокорна Йозге, която на 15 години побягна от къщи с един разведен мъж.... жената срещу него беше само сянка на някогашното русо момиченце с пъстри шалварки. Тази беше сякаш от валяк мачкана - слаба, крива, с огромни сенки под очите и щръкнали ключици. В юнската жега се беше навлякла с дълга пола и жилетка, а главата ѝ беше пребрадена с копринена кърпа. Гледаше изплашено, като дивеч, който знае, че ловецът е наблизо и кучетата го дебнат. Защо се озърта така, - питаше се Пламен, - гони ли я някой? Хората в стаята зашушукаха, някой каза: - Йозге, баща ти те вика! – и пребрадената жена се изниза като сянка.
Грижите около погребението и помена го грабнаха, докато изпратят всички роднини, докато ошетат и оправят къщата, минаха дни. Тогава самотата изведнъж го затисна като гроб, къщата стана огромна и студена, а костите го заболяха, сякаш беше стогодишен, ревматичен старец. Баща му беше проклет и досадник, ядосваше го, много го ядосваше, но откакто си отиде, в душата на Пламен зейна някаква тъмна, ледена дупка. Нощем му се струваше, че креватът е много голям за сам човек, прозорците го гледаха с човешки очи, чешмата в кухнята църцореше като жива... Искаше му се в стаята отново да диша някой, някой да го прегърне в леглото... Не че не беше имал любови, не беше и от срамежливите, но жените в живота му идваха и си отиваха тихомълком, почувствали се необичани и непотребни. Нямаше у него ласкавата топлина, за която всяка влюбена жена мечтаеше. Уж беше влюбен във всяка от тях, а задоволил нагона си, Пламен се обръщаше на другата страна и моментално заспиваше. И всяка беше плакала нощи наред, докато реши да си тръгне. Последната дори заговори за това, беше сравнително интелигентна жена и това просташко хъркане минута след като бяха свършили да се любят, я обиждаше много. - Е, не може така, Пацо! – тръсна бакърените си къдри Последната. – Поне да беше ме прегърнал, една мила дума да беше казал, а то какво – клатиш се няколко минути върху ми и заспиваш. Пълна простотия!
И тръшна вратата с все сила.
След нея периодът на „засушаване” се проточи. Седмици, месеци, две години... и когато умря баща му, Пацо беше на път да забрави как мирише женската пот в ямката под мишницата.
Йозге се задържа на гости у родителите си, мислеше си той, без да знае, че мъжът ѝ я беше изгонил заради бременната си любовница. Десетина дни Пламен я гледа през отворената врата на обора, вдишва жадно парфюма, който се носеше след нея и една сутрин я повика:
- Йозге, ела да изпушим по една цигара, направил съм страхотно кафе!
Туркинята трепна като ударена с камшик и пристегна забрадката си.
- А, не, аз отдавна ги спрях, пък и кафе без цигара... и отмина тичешком.
Страх я е, много изкъсо я държат като е омъжена, - каза си Пламен и започна всеки ден да ходи у баща ѝ както някога.
Къщата на Реджеп беше винаги пълна – внуци, роднини, приятелки на Хатидже и дъщерите ѝ. Имаха го за свой човек и заради доброто старо време веднага му изнасяха стол под асмата, и слагаха кафето. На никого не минаваше през ум, че Пламен се заседява с часове само за да зърне копринената забрадка на Йозге. Разменяха по някоя дума и едва скрила се в дълбините на къщата, той припряно се сбогуваше. Беше се загнездила в мозъка му слабичката, русолява Йозге, уж нищо и никаква женичка, а сетеше ли се за нея, в стомаха му нещо се преобръщаше, ставаше му топло и хубаво. Беше радостен и нещастен едновременно, ту му се искаше да пее и да скача, ту му идеше да убие някого. Не знаеше, че е влюбен!
Че Йозге е свободна, разбра седмици по-късно от селските клюкарки. Това сякаш счупи обръча, който го пристягаше в гърдите, душата му се отпусна и той започна открито да я ухажва. Погледите, които си хвърляха, изчервяванията, потните им ръце, смутеното мънкане, когато са заедно – и слепите вече знаеха, че Камъка въздиша по Йозге, а и тя май не е безразлична.
А Йозге? Какво ставаше в душата на тази наплашена, огорчена и очевидно малтретирана жена? – Тя си знаеше, че един ден ще трябва отново да си тръгне от бащината къща. Ни с момите мома, ни с вдовиците вдовица... парясана, без развод... семейството ѝ бързо ѝ се нарадва и започнаха подмятанията. Пък вземи развод, казъм, ще ти намерим мъж, - ръмжеше баща ѝ, лелите ѝ открито я сватосваха и влизаха в къщата денем и нощем. Жалеше я единствено майка ѝ. Хатидже гледаше как дъщеря ѝ подскача само при затръшване на врата, как се разплаква, ако някой повиши тон и как пребледнява като чуе да звъни телефон. Стопи се момичето ми, разсипа се, Аллах да го накаже тоя душманин... дано си намери някой добър човек, пак да се задоми, пък може и детенце да си роди...
Мъж за Йозге се беше намерил. Никой не подозираше как в мечтите си Пламен се виждаше оженен за нея, с две деца, как пасат и доят кравите заедно... а в същото време около тях се заплиташе мрежа от враждебност. Един беше продумал за тях, един ги беше видял да се прегръщат в обора и тъмната, зла и вонлива вълна от омраза ги връхлетя като цунами. Две-три седмици усещаха ледени погледи, присмех, подигравки в присвити очи, неизречени закани... Влезеше ли той в кръчмата, разговорите утихваха и се започваха многозначителни покашляния. Йозге не можеше да се покаже на улицата без веднага да ѝ се залепи някой, който уж сега разбрал, че щяла да се развежда. Разпитваха я открито, нагло и безсрамно, и най-безцеремонни бяха младите. Напук на представите ѝ за клюкарство, жените само подмятаха злостни реплики, докато мъжете дебнеха да я приклещят до някоя стена и започваха атаките фронтално:
- С българин ли ходиш, ма, уруспу? Вярата ли ще сменяш, а?
Вече не смееше да излиза по тъмно, най-много я изплашиха близнаците на бръснаря, които с жестове ѝ показаха как ще отрежат някому главата. И мен ще заколят, и Пламен... рукнаха сълзите ѝ върху вехтото елече, - какъв беше тоя мой късмет, Аллах? Какво сме им направили, каква вина имаме, че се обичаме? До вчера бяхме едно – българи, турци, помагахме си, ходехме си по сватби и погребения, по байрами и Великден... сега какво стана, защо се озвериха така един срещу друг? Как се промениха толкова всичките хора наоколо, в мозъците ли им бръкна някой, омагьоса ли ги? Своите се заканват да ни убият, неговите не щат да ме видят... къде ще се денем сега с Пламен, къде...
Нямаше къде да се дянат. Селото беше капан, градът беше капан!
В 3 часа сутринта седяха прегърнати на една бала със слама, когато ги осени внезапно прозрение: да избягат в чужбина! В тая държава живот няма, не само в селото, не само в Делиормана... зверове, само зверове имаше наоколо!
Решиха Пламен да продаде кравите и веднага да заминат. Мъжът изпъна снага, очите му блеснаха, прошарената му коса се вейна и той още същия ден тръгна да пуска обяви по вестниците и кабелната телевизия. Само за седмица намери купувачи, споразумя се с единия и на осмия ден оборът осъмна празен. Добичетата мучаха жално, шофьорът на камиона псуваше на майка, а Пламен, брат му и купувачът се потяха, докато вкарат обезумелите животни в камиона. Селото зажужа, клюкарите си почупваха краката да тичат от една къща на друга, звъняха джиесеми, новината се разпространяваше като чума: Пламен продава всичко и ще забегне с туркинята в Германия!
Влюбените изпратиха камиона и отидоха в града, да внесат парите в банката и да си извадят дебитни карти. Разходиха се по главната улица – за пръв път заедно! – и влязоха в един ресторант да се почерпят. После хванаха последния автобус. И изчезнаха!
Полицията започна да ги издирва едва след три дни. Всички мислеха, че са заминали скришом, само Хатидже виеше на умряло. Майчиното сърце имаше невидими радари, от три нощи жената сънуваше момичето си облечено като булка и сутрин се събуждаше с плач. По цял ден обикаляше около автобусната спирка и вопиеше: „Йозгеееее! Йозгеее! Гя, казъм, гя!”
В четвъртък двама полицаи дойдоха в дома им. Надничащите през мрежата съседи видяха как по-младият подаде на майката един розов парцал, целия в петна от кръв. Хатидже се строполи на стълбите и над селото се понесе нечовешки вой.
Бяха намерили забрадката на Йозге!
И скоро се разбра истината – грозна, брутална и кървава – разбрали, че Пламен е продал кравите, двама рецидивисти го бяха следили през целия ден, без да знаят, че парите са в банката, а дебитните карти само бяха поръчани. Банковите услуги не бяха толкова бързи, колкото двойното убийство!
Онзи ден видях Хатидже и голямата ѝ дъщеря на спирката. Не говореха с никого, не забелязваха никого. Автобусът дойде, качихме се и седнах срещу тях. За миг зърнах залепеното лице на Хатидже на стъклото. Устните ѝ мърдаха беззвучно и по тях прочетох „Йозгеее!”
© Кети Рашева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Разтърсващо...
-
Хубавото си е хубаво, написано че да го почувстваш и да оживее!
Силен разказваш и майстор си! Респект! -
Хубаво пишеш, майсторско перо!
-
Разтърси ме ! Прекрасен разказ, майсторски написан.С неочакван край.Написан леко, чете се на един дъх. Поздрави за творбата, Кети !
-
А има ли по човешко от желанието да прегърнем някого, да го усетим как диша...
Разтърсващо! -
Великолепно!
Адмирации с благодарност! -
Тъжна истина, великолепно написана!! Адмирации!!
-
Жестоко! Написано с финес! Аплодисменти, Кети!
-
Благодаря и за този разказ.
-
Имаш верен поглед към действителността, Кети.
И умението да разказваш увлекателно.
Бъди здрава и все така обичана от всички, които четат творбите ти! -
Харесах! Много!
-
Разтърсваща творба, Кети! Повдига много въпроси, предизвиква размисли...Поздравявам теб и Майстора за избора!
-
Откакто прочетох този разказ мина доста време, а аз не спирам да си мисля за него...Обикновено това се случва само с творбите, които са наистина уникални! Благодаря ви за таланта и споделянето! Респект!
-
Оххх! И аз като Ани не смея да “стъпя“ на старничката ти, Кетка, защото знам какво ще ме връхлети....... Несравнима си, Мила, несравнима........!! С цялото ми възхищение!!
-
Силен разказ, Кети! Поздравления за майсторството!
-
Кате, на няколко пъти прочетох разказа ти. Познати са ми такива случаи... Хората се делят на религии и така се губи вярата в доброто!
Хубав и творчески ден! -
Майсторска работа, Кети! Браво!
-
Увлекателно разкакзваш,
Поздрав! -
Разлюля ме... Истинско до болка от натрупаните болезнени истини. Поклон пред умението сладкодумнице!
-
Поздравления, Кети! На един дъх се чете, завладява!
-
Много ми хареса, Кети! Приеми и моите поздравления!
-
Много изчистен изказ.
-
Хубав разказ отново, Кети! Поздравления!
-
Поклон, пред таланта!
-
Много силен разказ, Кети...
-
Ти си уникална, Кети! Радвам се на майсторското ти перо!
-
Поздравления за силния разказ, Кети! 🌹Сърдечни поздрави!
-
Да кажа,че заобичах разказите тук,в сайта е почти истина,но само заради определени автори и ти си една от тия любими мои автори,Кети!Стегнато пишеш,не "пресоляваш"манджата с прекалени било смешни,било диалектни думи или изрази,а само толкова,че да придадеш чар.....Всичко е премерено,чете се приятно...Ще трябва да те поразгледам при повече време!
-
Чудесен разказ!
За момент и аз повярвах на хепи енда...
Ставам фен веднага! -
Кети остави ме без дъх,който си го може.....Поклон/междо другото за всичкките ти разкази които съм чел,а те са бая/.Поздрав.
-
Вече си представях, че Пламен и Йозге градят живота си някъде, и ме върна в ужасяващата действителност. Майсторски разказ. Поздравления, Кети!
-
Ох, що се спънах та надникнах... Сега сума време ще преглъщам тая буца дето ми заседна...
-
Много обичам да те чета, Катенце....
-
Кети, ти си една велика жена! Истински шедьоври пише ръката ти. Тръпки ме побиха да знаеш от тази история.Как ме е яд само - за едните пари да се развали щастието на другите.
-
Браво. Ето така се пише!
-
Браво, Кети. Добре свършена работа. Не може да се иска нищо повече.
-
И след това се чудим защо младите бягат от България...
Кети,написала си нещо което отразява сегашната действителност.Злоба,завист и тъпо до оскотяване квазиобщество!
Поздравления! -
Много хубав разказ - прочетох с интерес! Поздрави!
-
Колко тъжен и страшен разказ. Поздравления, Кети!
-
Катенце, отдавна не бях чела толкова смислен и майсторски написан разказ! Почитания! Ти си го можеш!
