Изправи се рязко на леглото, свирепо освобождавайки се от палещите ръце на Ада. Мислите му се взривиха на милиарди парченца счупено стъкло, разкъсвайки мозъка му. Стегна мускули и опъна жилите си, за да се превърне в гротеска статуя на Болката, и с последни сили смачка паяците на кошмара, които пълзяха в артериите и вените му. Задъхваше се в астматичен пристъп, при който дробовете му се пълнеха с повече и повече празнина. Когато дойде на себе си, разбра, че трябва да излезе на терасата, за да не го притиснат стените в машинния си ход една към друга. Засилен се подпря на парапета. Най-накрая сладкият мехлем на летния въздух достигна до гърдите му. Съвзе се постепенно. Усети, че се е надвесил прекалено много от седмия етаж и краката му се приплъзваха изкушаващо. И все пак оцеля още една нощ. Това, което бе останало от него, вече плуваше в тъмния океан на изтеклото време, сляпо търсейки своя морски фар.

Спеше в малък апартамент, който от няколко години се беше превърнал в занемарено олицетворение на самия него, и нямаше сили да поправи нито влажните стени, нито себе си. Умората от товара се бе превърнала в леност, която сякаш се израждаше в болезнен коматозен сън. През безпощадно горещите дни стаята бе килия за мъчения, а през нощта – призрачен пристанищен град със самотен кей, но без ни една лодка.

Погледна жаловито часовника с надежда, че е поспал повече тази вечер, но не – беше още един и половина. Върна се към леглото – чаршафите бяха избутани в единия му край, а одеялото беше на земята. Вдигна го прилежно и реши, че е прекалено рано, за да се връща – страхуваше се, че ще заспи и ще сънува отново същото. „Все същото! Всяка вечер! Господи, не издържам повече!“

Градът спеше, беше замрял. Само някакво куче от време на време безпощадно разкъсваше тишината с лая си, а след това ú се отдаваше. Луната – почти дастигнала апогея си, хвърляше мъртвешки бледа светлина върху покривите, дърветата и напечения асфалт. Виждаха се само няколко звезди на небето, което почти беше побеляло. Стоян чакаше така всяка вечер, умолявайки тази месечина за някакъв отговор. Търсейки в нея лицето на Господ, си помисли, че мистиката ú бе надценявана.

- Боже, помогни ми! Дай ми някакво успокоение, очисти съвестта ми, върни съня ми. Само ти можеш и не ми казвай, че не чуваш! – шепнеше ядосано.

Но Господ не чува непреклонните. А той дължеше древен дълг, който с нищо на света не можеше да изплати. Беше убиец... И не разбра кой е виновен – той, дето дърпаше спусъка, или тази проклета държава, която го прати на първата бойна линия? Каузата му беше Смъртта, а наградата – величието на момента. Сатаната разчиташе на хилядите като него да задвижат с черната си кръв веригите на сладострастния нихилизъм, превърнал се в желание единствено за блаженство.

Изправи се от стола, на който беше седнал отвън, и отново се надвеси от парапета. Побиха го тръпки от височината и от земята – някаква далечна фантазия.

Видя, че един от прозорците на къщата срещу блока светна. Не очакваше това точно в този час. На балкона излезе жена. „И ти ли не получаваш покой?...” – помисли си. Красотата ú можеше да се сравни с митична сирена, допълваща нощта с тъжна песен, която чуваш само ако погледнеш очите ú. Косата ú беше дълга и нежна слънчева ласка, а роклята ú – изтъкана от фините лъчи на месечината. Всяка вечер я виждаше. Всъщност, познаваше я по-добре от всеки друг. Но тази нощ нещо бе различно. Тогава при нея излезе и мъжът ú. Стоян чу, че той ú каза нещо и я хвана за ръката, след това я дръпна вътре, счупвайки крехкия му блян. Видя само сенките им, които се движеха по пердето в груб танц. След това едната фигура излезе, а другата остана сама, права, да стои, като че ли чакаше нещо.

Трябваше да излезе. Трябваше да сподели гнева и отчаянието си с нощта. Защото тя е най-добрия слушател, но и най-безпощадния критик. Тя може да ти даде нова сутрин, но може и да те окове с веригите на безвремието и самосъжалението. Прииска му се да добяга и да се върне там, където правилата не важат, където действаш, без да мислиш, и щом си жив, значи си успял. Затова и реши да раздвижи духа си, да се опита да съживи кръвта си.

Облече един стар спортен панталон, обу кецовете и сложи анурака. Не взе асансьора, а слезе по стълбите. Още с напускането на входа го посрещна ароматът на липите. По булеварда изсвистя кола, разбуди листата и потъна обратно в мрака. Уличните лампи хвърляха червената си светлина, сякаш хвърляха черна пръст и погребваха тревата, улиците, къщите. Стоян вървеше по тротоара, заглеждайки се в тревата, която се мъчеше да пробие през този каменен ковчег.

А градът беше вечен. Сменяше маската си за един ден, но никога не променяше същността си. Не беше нищо повече от хора, които живееха в злакобно очакване на голям потоп. Така се чувстваше и Стоян в онзи момент – предаден и незначителен. Следяха го само железните очи на уличните лампи. Виждаха всичко – дебнеха дори и през прозорците на домовете и надничаха в очите на хората, за да им кажат за какво да мечтаят и как да живеят.

Тичаше, леко носейки се по равна, тясна алейка, която вече беше начертала пътя му чак до края. Не искаше да вдига никакъв шум със стъпките си, не искаше да буди чудовището.

Погледна небето и то за един миг почерня, защото за момент отново си представи кадифеното иракско небе. Толкова дълбоко, обсипано с милиарди звезди, издигаше душата му и имаше чувството, че живее там, в онзи момент – когато нямаше нито минало, за което да съжалява, нито бъдеще, от което да се плаши.

Светлините в града сочеха към всяха витрина, всеки магазин, за да види човек по-добре какво все още не може да си позволи, за да го поиска; и какво вече има, за да го забрави по-скоро. Колкото по-ошлайфано беше нещо, толкова по-добре пасваше на мястото си. Пътят беше изкуствен, дъждът беше изкуствен, въздухът беше изкуствен, храната беше изкуствена, реката течеше само направо и дърветата бяха точно на местата си. Клоните им – винаги подкастряни, щом тръгваха в грешна посока, за да изглеждат по-красиви. Листата искряха като сълзи, които се отронваха, щом натежаваха достатъчно от тежкия въздух.

Тичаше, уж да избяга от нещо, а то беше навсякъде около него. Този град и неговите спомени бяха свързани.

Най-накрая разбра, че изправянето пред самия себе си само неизбежното начало.

Върна се вкъщи и затръшна вратата, сякаш нещо го преследваше. Обикаляше из стаите в търсене на спасение, сякаш спасението беше някоя изгубена вещ. Трябваше да реши, как да се справи с всички мисли, които го връхлитаха. Мозъкът му бе като пластелин, който се разтягаше и приемаше всякакви форми. Не можеше да се съсредоточи, имаше чувството, че живее в съвсем различен свят от познатия му и сега бе само наблюдател на една фигура, която беше „то”.

Това продължи до момента, в който чу остро чупене и писък отвън. Погледна през прозореца и видя. Тогава мислите му се избистриха – съществуваше само едно нещо, което трябваше да се направи. Отвори касата и извади служебния си пистолет.

Грабна ключовете и тръшна вратата зад себе си. Отново беше навън. Запали ладата и тръгна към идеята си. Паркира набързо пред къщата, която толкова вечери гледаше. Тези високи тухлени стени - сега стоеше под тях! Застана пред входната врата и след като се приготви, със силен ритник я отвори още от първия път. Бравата изтрещя и тя се отвори рязко навътре.

Видя, че има малко антре и тръгна през него. Влезе в хола. Мъжът ú се беше засилил към него, но щом Стоян вдигна пистолета, се върна назад. Времето бе забавило ход. Сякаш имаше цяла вечност да обмисли добре всяко свое действие. Потърси я с поглед и щом очите му я зърнаха, веднага се спряха на нея. Беше се изправила и личеше безкрайната ú уплаха. Лицето ú изразяваше страх и изненада. Тя също беше в бяло като стаята.

- Спокойно – каза ú тихо.

Тогава извика мъжът ú:

- Какво правиш бе!? Излизай навън! Какъв е този пистолет, дето си донесъл?!?

Той тръгна към Стоян, за да го хване за ръката, но той избегна хвата и го блъсна настрани.

- Млъквай, мамка ти! – извика му. – Сядай там! – посочи фотьойла с пистолета.

- Моля те! - каза тя плачейки безмълвно, приближавайки се към него, долепила ръце към устните си. От очите ú капеха искрици, Стоян имаше чувството, че с всяка нейна сълза на небето умираше звезда. Отново позна онова потискано чувство на съмнение, дали това, което прави, е добро. „Да изляза ли, за пореден път оставяйки разбитото зад мен, или да ú помогна, рискувайки толкова много?“ – разбиваха се мислите в главата му.

Мислеше си за миналото, колко се е променил светът! Но всъщност не светът се бе променил, а той.

-Ела с мен – обърна се към нея, опитвайки се да говори спокойно. – Ще те изведа оттук.

Тя понечи да тръгне, но се спря и погледна мъжа си с изплашен и умолителен поглед.

-Мамка му, махай се от къщата, бе! Кой си ти? Мъртъв си, чу ли? Мъртъв си!

-Качи се в колата – Стоян ú каза тихо.

-Няма да мърдаш! – изнервено и ядосано ú извика той.

-Качи се. Спокойно, на твоя страна съм.

Тя тръгна, а съпругът ú направи яростна гримаса.

Сам по себе си, на него погледът ú му бе достатъчен, за да предположи, че нещо с живота ú наистина не беше наред, че я губеше. Тя също желаеше да избяга от демоните си, тя също търсеше накакво спасение. Това беше причината Стоян да я чувства толкова близка. Всъщност, той се почувства, сякаш тя беше тази, която го изведе от горящата къща. Но нямаше никаква представа какво прави.

Затова не се замисли въобще, когато тя влезе в колата. Чу се металният звук от затварящите се врати. Мъжът не излезе, за да ги спре по някакъв начин. Стоян знаеше какво си мисли непознатият – той също най-накрая забеляза трагичната надежда в очите ú. Знаеше и че хората имат малко моменти в живота си, в които могат да си осигурят вечността. А Стоян не искаше вечността, а просто един шанс да живее отново, да се влюби отново и ако трябва да даде всичко за тази любов. Запали двигателя и потеглиха, треперейки от уплаха и вълнение.

Мълчанието им ги отнесе до покрайнините на града. Чувстваше, че познава това момиче от години и заедно споделяха тишината, както малко хора могат. Знаеше, че тя прехвърля хиляди неща през ума си – чуваше мислите ú.

Тогава Стоян почувства как тя с несигурна ръка насочи пистолета към него. Всъщност не беше изненадан, защото нарочно го бе оставил между седалката. Никога не би позволил оръжието му да попадне у някой друг, без самият той да го иска. Искаше тя да го вземе – искаше да се остави на съдбата.

- Къде отиваме? – попита тя с треперещ глас. – Какъв е планът ти сега?

- Не знам, ти къде искаш да отидеш?

- Защо го направи? Искаш някой да ти плати нещо ли? – звучеше наивно, но и мило.

- Парите нямат нищо общо.

Той очакваше от да му каже да я върне обратно.

- Съпругът ми ще извика полиция, по-добре не се захващай с това.

Говореше уверено, сякаш пистолетът в ръцете ú я успокои. Всъщност той нямаше патрони, Стоян не би ú позволил да стреля, умишлено, или не. Така или иначе той щеше да направи всичко, което тя пожелаеше, правеше го от самото начало. И все пак усещаше силата му, насочен към него, очакваше, че всеки момент може да чуе щракването.

- Няма да извика полиция – сигурен ú отговори.

Тя задържа погледа си към него, после погледна пътя.

- Следил ли си ме? – попита го с любопитен и уверен глас. – Кажи ми какво искаш от мен? Явно не е за пари, за какво е тогава?

Замисли се за доста време, защото не знаеше, какво да ú отговори. Та какво можеше да иска от нея?

Замълча.

- Значи казваш, че ти си моят рицар? Моят дон Кихот? Дошъл си с белия си кон, за да ме избавиш от бедата?

- Кажи къде би се почувствала щастлива, къде би искала да бъдеш? – попита я той.

- Не разбираш ли? – каза тя почти ядосано. – Онази къща е моето място! Няма къде да ида и животът ми да стане приказка. Ще караш по този път цяла вечер, несъзнателно, а когато започне да се зазорява, колата ти ще се озове пред същата къща, от която ме отвлече. Ти самият търсиш своя път и не знаеш къде да ме отведеш, затова ме питаш.

- Не е вярно.

- Така ли? И къде отиваме?... Така си и помислих.

Какво можеше да ú каже, че се опитва да я заведе някъде, където заедно да бъдат щастливи? Наистина шофираше по пуст път. Не минаваше и една кола в този час. Чувстваше се закъснял – вече всеки бе на мястото си, само той се луташе. Всъщност, не само той.

- И така, какъв е планът ти? – тя се успокои като видя, че по този начин ще постигне повече.

- Тази нощ действам по-скоро импулсивно. Искам само да те заведа на някое по-хубаво място. Кажи ми първо каква е причината да си с този идиот? Почти всяка вечер те виждам как плачеш сама на терасата. Нима нямаш утешение?

- А виждаше ли ме, като ти се усмихвам?

- На мен? Как така? – зачуди се той.

Момичето вече не се притесняваше от Стоян. Тя усети добрите му намерения още в стаята, тя го познаваше отнякъде... още от детските си мечти.

- Ами да, ти самият не си много удовлетворен от живота по това, което виждам.

Той се замисли, съсредоточавайки погледа си върху правия път.

- Нощните птици – продължи тя – се познават по безмълвната си песен. И доколкото съм слушала, твоята е по-тъжна и от моята. Мисля, че и двамата сме се продали на някого, но не знам доколко ти си получил наградата. Аз знам, че имам обществен статут и материалноосигурен живот.

- Толкова си красива и умна! Защо пропиляваш живота си по този изкуствен начин? Да, така е, и аз се продадох. И съжалявам за това всяка секунда! Но тази вечер аз се опитах да променя съдбата си. И нито хората, нито боговете, нито парите могат да ме спрат.

Тя малко се изплаши от решителния тон, с който ú каза последното. Знаеше, че той притежава дързост, която бе само сломена, но сега усети неговата истинска същност. Проблемът бе, че у него се бореха два характера – единият смел, решителен, борбен, а другият – чувствителен, идеалистичен и пожертвователен. Това я накара да замълчи. Реши, че наистина трябва да се замисли повече за собствения си избор, преди да започне да го критикува по този начин. След това мислите ú се сториха нелепи, имайки предвид ситуацията.

Двигателят поддържаше монотонното си бръмчене, разбуждайки прозорците, покрай които минаваше колата. Машината беше жива. Имаше своя мускул, който я движеше, имаше своите кости, стави, сухожилия, имаше дори и кожа. Единственото, което ú липсваше, беше разум, затова тя използваше този на шофьора си – нищо не можеше да спре металния ú грохот върху реката от разтопен катран. От своя страна лампите по билбордовете и рекламните витрини пълзяха със силуетите си по лицата им.

Той също се замисли, наистина я беше виждал как гледа към блока му, но не знаеше, че го вижда сред многобройните килийки. Може би единствената причина да го види бе, че той беше единствен там, беше различен от другите и си приличаше с нея – не беше само споделената тъга в душите им. Почуди се как тя го бе прочела толкова бързо, може би просто говореше наизуст от собствения си опит.

- Каква е причината за твоето страдание? – попита го тя предпазливо.

- Мислех, че вече си разбрала отнякъде.

- Глупчо... – засмя се деликатно. – Откъде мога да знам? Само чувствата се четат по очите.

- Бях на мисия в Ирак. Всъщност на три. Мислех си, че ще изпълня дълга си и ще се прибера. Но не стана така. Още на първата задача се получиха поредица от инциденти. Все още не мога да ги преживея – чудовищно. Когато се прибрах от първата мисия, всичко тук бе останало толкова празно... Бяха ми останали само беглите спомени от стария ми живот и това ново „АЗ“, което имах.

Тя го слушаше, но не го гледаше. Той продължи.

- Светът съществуваше само там. И аз се върнах - не за да намеря отговори, а защото живеех само там. Само там можех да бъде убиец, а на мен да се гледа като на ЧОВЕК.

Последното я накара да изтръпне, сякаш бе попаднала в ледено езеро. Изплаши се от него. Накрая събра малко въздух и успя да промълви тихо:

- Съжалявам за това, което ти се е случило – направи дълга пауза. Стоян също не можеше да изрече нищо, беше го срам от това, което ú каза. – Чувствам се наистина зле, че те критикувах по този начин, изкарвайки те глупак, че едва ли не си сключил неизгодна сделка с Дявола.

- Ти беше права, наистина е така. Пък и не виждам логика да ми се извиняваш, при положение, че аз те отвлякох – последното каза с насмешка.

- Наистина го направи! – засмя се тя. – А този пистолет?

- Служебен е, не го губи.

- Нямам желание да го държа в ръцете си – тя го остави между седалките, чувствайки частица от срама му. – Не е зареден, нали?

- Тази вечер не е бил.

- Не знам защо го държах толкова време.

- И аз, но беше секси – усмихна се Стоян.

- Знаех си! – засмя се. – Взел си част от живеца си! Но няма да ни пуснат с оръжие там, където ме водиш, независимо калко секси изглежда.

- И къде е това?

Тя придоби изкуствено сериозен вид:

- Ами получи това, което искаше. Не трябва ли сега да ме заведеш на ресторант например.

- Не мисля, че сме облечени подходящо за изискан ресторант. Но мисля, че имам идея.

- Как се казваше това явление? Когато жертвата на отвличане започне да чувства симпатия към похитителя си? – попита го тя с игриво любопитство.

- Не знам, не съм толкова навътре в отвличанията! Това ми е за първи път – двамата се засмяха. Стоян толкова се радваше да я слуша как се смее. Да я чуе му изглеждаше като сън, от който скоро ще се събуди.

Странно за него, напрежението между тях изчезна като въздишка в пролетния вятър. На него му изглеждаше, че тя просто иска да се забавлява и да бъде чута. Но се страхуваше, че това за нея може би е просто една вечер, поредното разнообразие, на което и тя, и съпругът ú бяха свикнали.

Не знаеше къде могат да отидат по това време. Вече беше обиколил доста голяма част от града. А и тя беше с някаква рокля, която по-скоро бе нощница. Затова спря на една бензиностанция и ú каза да го изчака в колата. Навън бе хладно. Сутрешното слънце бе още далече, въпреки че се появи синкаво небе от изток. Вещаеше поредния жегав ден. Единствено ниските сиви облачета, които се очертаваха на хоризонта, всяваха съмнение за нещо по-бурно. Една кола профуча край бензиностанцията. Накара го да се почуди кои ли бяха тези хора, които пътуваха, споделяйки помежду си светлината, осветяваща пътя им в този студен мрак.

На касиерката много очевидно ú се спеше, но все пак успя да му направи две чаши капучино и да избере няколко доста апетитни кроасана, току що извадени от сутрешната партида. По колонките звучеше дразнеща мелодийка, която лесно се набиваше в съзнанието. А на него му липсваше тишината и нейния глас.

Всъщност болката и при двамата идваше от същия този Стокхолмски синдром, но не към някой определен човек, а към техния общ похитител – многоликият призрак, който витаеше във въздуха и приемаше съблазнителни образи, създавайки желания, достигайки до първичното. Всичко около призрака на времето бе инстинктивно – любов от пръв поглед, която криеше зад ярките си цветове кутия, пълна със злини и болести, именно като тази на Пандора. И не че стените ú не прозираха, никой не желаеше да се взре и да открие как собствената му душа страда вътре.

Плати с някакви стотинки, които бяха останали на дъното на портфейла му, и прегърнал поръчката, излезе навън.

- О-о-о, определено от това имам нужда! – каза тя и отпи от кафето. Понечи да вземе и от кроасаните, но той ги дръпна.

- Какво? – попита го изненадано. – Да не би да искаш да ме измъчваш сега?!?

- Нали искаше да те заведа някъде?

- Изненада?!?

Излязоха от града. Пътят криволичеше, беше тесен и заобиколен с гори. Ухаеше на роса, която също като парфюм бе запазила всички билки в себе си. И двамата бяха бодри, очаквайки, че нещо хубаво трябва да се случи, бяха изпълнени с надежда и колебания. Притеснени от бъдещето и спокойни от настоящето.

След малко той отби от пътя и хвана друг – чакълест, в гората. Камъчетата пукаха под гумите. Всичко около тях дишаше, спеше и сънуваше.

- Къде ме водиш? – попита го тя развълнувана от нетърпение.

- Исках да ти покажа, че на човек не му трябват милиони, за да е щастлив. Всичко, което можем да имаме, е около нас. За съжаление аз направих грешка, която не мога да поправя, за разлика от теб.

- Мисля, че всяка грешка може да се изкупи.

- Не виждам кой би изкупил моите грешки. Колкото и добър живот да водя, тези лица винаги ще живеят чрез мен.

- Каквото и да мислиш за себе си, аз вярвам в теб.

Изминаха още малко по лъкатушещия път и накрая спряха до едно изгнило, огромно дърво, чиято кора бе прекалено стара, за да устои, и се лющеше, оставяйки бели, мъртви участъци. Той я водеше уверено през пътечка, заобикаляйки умело стеблата, сякаш бяха хора. Държеше я за ръка, страхувайки се тя да не изостане зад него.

Накрая гората свърши, за да освободи място на безкрайно, гладко езеро. Стъклената повърхност бе обезпокоявана единствено от лекия повей, който размърдваше вълните. Но това, което наистина я изненада, бе стара лодка с почти изгнила мачта, която бе акостирала на още по-стар кей. Не беше голяма, не беше и лъскава, но дървото под олющената боя таеше приказни истории.

- Боже! Твоя ли е лодката? – попита го тя с възторг.

- Да, и ще се радвам да те разходя с нея – невероятно е да гледаш изгрева от езерото.

- Води тогава!

Вълничките монотонно и нежно плискаха по корпуса на лодката. Намираха се по средата на езерото, което бе наистина голямо, захлупено от едната страна с високи, скалисти хълмове, а от другата – гъстата гора. Най-накрая слънцето сложи пурпурно начало на новия ден сред лазурната вода, осветявайки лицата на двамата, и те се погледнаха - за първи път на светло.

- Аз все още не знам името ти! – обърна се той, за да наруши мечтанието.

- Не е нужно. Запомни ме с това!

Целунаха се дълго, така че винаги да помнят този момент.

- Радвам се, че се запознахме...

Сутринта бързо превали. Обедът ги завари пред нейната къща, която се беше спотаила, пукнатините по стените ú се бяха увеличили. Тя излезе бързо от колата, също толкова бързо тръгна към входната врата, неизпратена и непосрещната от никого. Само в последния миг се обърна:

- Каква необикновена вечер! – прошепна на своя дон Кихот.

Нямаше търпение да я види пак довечера. Пак под погледа на луната, но по-близо.