Безсилие

Никога преди не си бях и помисляла, чe eдно  "обичам те" може така да ми въздейства. За мен това беше поредната безмислена фраза, която хората изричат, за да получат нещо или някого. До онзи момент, в който я чух от човек, който не искаше нищо в замяна, който я казваше, защото така му нашепваше сърцето, дори и знаейки, че може да не получи подобаващ отговор от отсрешната страна. Тези две толкова кратки думи се забиха като горещи въглени в сърцето ми. Нямах думи, не знаех какво да кажа, само мълчах и го гледах без дъх. Не знам колко време беше минало, но имах чувството, че е само миг. От отсрещната страна ме гледаше едно малко момче, което признаваше на мен, жената, своята любов. Любов, толкова тайна и болезнена, но и искрена, и чиста. А аз мълчaх и не можех да намеря думи, в онзи момент ми идеше да искрещя: "Аз също те обичам!", но не намерих смелост. Толкова пъти преди бях го казвала, но не получавах отговор. А и как да го кажа, когато знам, че е невъзможно, че има толкова пречки пред нас, чe утре като се срещнем, ще сме само пак двама познати, които си казват "Здравей, как си?". В този момент исках времето да спре за 5-6 години, но само за мен и отново да тръгне, когато той ще е достатъчно голям, за да мога да искрещя пред всички, чe искам да съм с него. Уплаших се от себе си, аз, която винаги се владеех, която знаех кога какво да кажа или направя, гледах безмълвно екрана. Разплаках се, но не от болка, а от безсилие. Безсилие срещу съдбата, която ме накзваше така...