Безсмислици в безсъние
Красива жена! Много красива.
Рядко красива.
И всичко красиво, което може да се каже за нея.
Мъжете сигурно не са ù никакъв проблем. С тия руси коси. С тия сини очи.
Откак я видях, ме гони безсъние. Или, ако заспя, ми се присънва тя.
И се смее, тича по алеята край реката и смехът ù лети над водата.
Звънлив, гальовен, игрив. Като птица лети, не се гмурка, а небето се оглежда в очите му. На смеха.
Защото такъв смях има очи.
И душа.
И самоличност.
Индивидуалност.
Красив смях, със свое собствено Аз.
Неповторим.
Неотразим.
И бурен, и ласкав.
Зовящ.
Напомнящ.
Незабравим.
Гони смехът ù вятъра, спъва се в гребените на вълните, задъхва се. Как се стига такъв смях!
Измъква се от коритото на реката и се връща над нас. Увисва в предверието на лицето ù, остава в устните ù, в походката, във въздуха, който вдишва. Пълня гърди и аз, с нейния въздух, с нейния смях и опитвам да се засмея.
Не се получава.
Моят се счупва като тротоарна плочка и пада под нозете на минувачите.
Строшен и ненужен.
И тогава се събуждам. Облян в пот, от която ми е студено. Не, не просто студено - ледено ми е.
И въздухът в стаята е наситен със ситни капчици скреж, нетопящ се, ужасен, обвиващ всичко около мен. И мен самия. Косата, главата, раменете, ръцете.
Крещя и се мъча да се отскубна от убийствената прегръдка на бялата смърт. Не дишам.
Да!
Не дишам!
Опитвам се да бягам!
Да изляза от проклетата стая. Да се освободя от веригите, в които се превръща, замръзва по ръцете ми.
Вратата трещи под ритниците ми, крещи от болка, съпротивлява се. Вратата ме мрази. Не ме пуска.
Разбивам я, събрал останалата омраза на света. Разбивам и изпълзявам в коридора. Защото и краката ми са вече оковани. От безсилието. Бялото.
То е навсякъде по мен. Пълзя и се мъча да не го допусна в себе си. За да не се обрека. За да не ме превърне в поредната послушна ледена статуя, положена в музея на времето, където никой няма да ù се възхищава. Пълзя, за да стигна прага. Не знам какво е след него, но пълзя.
Искам да го стигна.
Не някога!
Сега!
Дори и да е прелюдия към ада.
Дори и да попадна на моето си Аз.
Безволевото.
Слабото.
Но живо Аз.
Защото започвам да се ненавиждам, че не успях да запазя оня смях, че не успях да му се порадвам и да го раздам на други, а се примирих с ролята си на наблюдател.
Не мога вечно да се възхищавам на тази жена. Най-красивата, която са виждали очите ми. И егоистичното ми Аз да е доволно, че не е толкова забележимо. Че е малко, смалено копие на истинския човек. И че не се бунтува срещу безсмислието.
Да си нещо.
Да си красива жена.
Най-красивата от всички в залата за аутопсии.
* * *
© Румен All rights reserved.
