В този късен час, залегнал над тази тетрадка, тишината прозираше в душата ми. Гледах моите приятели как се унасяха и отиваха там, откъдето аз идвах. Часовникът не тиктакаше, но ме убиваше със своята прозрачна тишина. Като че ли преди миг ни беше забавно да сверяваме часовника всеки 5 минути и да унищожаваме времето частица по частица. Но сега останах само аз, тишината и мухата, която беше спечелила вниманието на всички ни днес. Но едно нещо пропуснах, нещо толкова безскористно и светло, нещо, което блестеше с все сила на небето. Ти беше с мен, макар и не тялом. Усещах те до себе си, макар че не беше там. Само за едно съжалявах - че не можех да споделя този ден с теб. Аз, докато лежах и гледах звездите, духом не бях там, а някаде отвъд, някъде, където ти и аз се пресичахме като два снопа светлина, разсичащи мрака. Сливахме се и ставахме едно цяло, едно единно, едно неразделно. И пишейки това, и аз опадвах, отивайки там, където щях да мога да те срещна и да те гушна, и да те целуна, и да не те пусна... завинаги.

Моля всеки, който го е прочел, ако може да изрази мнение или да оцени. Благодаря!