Aug 21, 2006, 7:37 PM

Билет за щастие 

  Prose
1303 0 4
3 мин reading
 Момичето нетърпеливо застана на мрачния перон и зачака влака да дойде. Прелитаха мисли незначителни, нетрайни в съзнанието й - "Да, тук на това място хората се разделят, но пък други с трепет чакат да се срещнат...Колко ли сълзи са проляти тук и колко ли забързани стъпки са направени с копнеж за дългоочаквана прегръдка ? "
 Тя погледна часовника си- 14:40 - оставаха броени минути , докато влакът пристигне. Стискаше нервно билета. Да, това бе билетът за нейното щастие. В ръцете си държеше хартийката, която ще й подари дългоочакваните мигове. Всички мисли в нейната глава се движеха с бясна скорост, подпалвайки огън в очите й.
 Ето го ! Влакът е тук !
 Забързана тръгна да търси своя вагон и , когато го намери седна вече по-спокойна на място осемдесен и четири . Отпусна се назад в седалката , притвори очите си и започна да си припомня щастието , което беше преживяла с този човек , към когото пътуваше сега. Допир, поглед, тръпката в стомаха, нощите прекарани под юлски звездопад, очите изшълнени с желания , мечти, страст...Как пръстите му танцуваха танца на нежността по нейното тяло , как я прегръщаше силно , толкова силно , че спираше дъха й , как забиваха страстно ноктите си един в друг и с леки стенания изразяваха удоволствието, което са доставяха взаимно. Всичко беше песен , която свърши много бързо, а ма нея й се искаше да я чуе пак , ала дълго нямаше тази възможност, но ето , че сега пътуваше натам , за да усети отново красотата на живота .
Думи не стигат , за да се опише как се чувства човек , който дълго е чакал нещо и знае , че след то ще се случи всеки момент ... просто след малко.
 Момичето, унесено в река от спомени , плувайки бързо към мечтите, се усмихна , представяйки си как нейното момче отново ще зарови пръсти в косите й , как ще го гледа в прекрасните очи , където ще удави своя поглед и ще му повтаря "Обичам те , обичам те...Благодаря ти , че те има!"
 Влакът спря на на гарата , където тя слезе и с всяка направена крачка усещаше как водовъртежа в стомаха й се засилва повече и повече. Срещата им беше в 19:00 в парка , където са прекарвали част от времето си преди. Когато тя стигна там и седна на някаква пейка беше 18:30 и чувстваше странно преплитане на емоциите- хем се радваше , че има още половин час и че е дошла навреме, хем обаче изпитваше огромно нетърпение, каквото изпитват малките дечица на Коледа, чакайки да видят какво ще получат от белобрадия старец. Седейки на пейката,тя започна да хвърля небрежни усмивки навсякъде , където погледнеха очите й. Минаваха хора , но тя не виждаше никой , а когато наближи 19:00ч започна да се оглежда на всички страни да зърне силуета на нейното красиво момче , да види как с плаха походка приближава към нея , да види как милата му усмивка огрява целия свят по-силно и от слънцето.
 Страхът обаче приседна близо до нея...тя не виждаше любимия си , а вече беше 19:23. Започна да мисли , че той няма да дойде, но все пак намираше с какво да оправдае закъснението му и да предпази сърцето си от лудите удари , които биха се предизвикали от дебнещия страх , клекнал близо на пейката до нея...
 Когато стана 20:00 тя видя как парка се опразва и остават все по-малко хора ... Започна да се стъмва и светнаха жълтите лампи в парка , осветявайки първата , но не и последната сълза , която напираше да избяга бързо от тъжните й очи, а после следваща и следваща , сякаш всяка поредна гонеше , за да стигне там , където е отишла предната. С приведена глава тя плачеше , а сълзите й рисуваха по асфалта. Рисуваха едно име - неговото.
 В 20:15 и последната капка надежда започна да се гърчи в агония , докато не издъхна , оставяйки на свое място разочарованието . Момичето нямаше сили да стане от пейката и си спомни как се е чувствала във влака , идвайки насам и разбра колко фалшива илюзия  е било всичко , което е очаквала и я е карало да лети като пеперуда от щастие. Всичко е било красива илюзия, разпръскваща се на милопми парченца, малки незначителни частички.
 В 21:00 тя стана и погледна билета , който все още стискаше в ръката си ... Стисна длан , смачка го ... хвърли го и разбра , че това е обикновен пътнически билет , а не билет за щастие...
 .....Огледах се наоколо , почувствах тялото си в безтегловност , тръгнах на някъде без посока ...  Но къде ? Не знам ... 

© Ан All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря ти , Ива !
  • Алекс,разказът ти е много красив!най-искрени поздрави!
  • Ами идеята ми всъщност беше да се получи като разговор(пряка реч) , но явно не личи , затова ще те послушам и ще го редактирам . Благодаря
  • Алекс, ако това:
    "- Но къде ?
    - Не знам ...",
    не е пряка реч, тоест - разговор, по добре да няма тирета отпред.
Random works
: ??:??