За мен Хари винаги си е бил бизнесмен. Дори тогава, когато тази дума съвсем не пасваше на времето, в което живеехме. Беше посетил Италия с родителите си още като ученик, преди гимназията. Доста неща оттогава му бяха ясни. А и притежаваше качествата, които са задължителни за бизнеса - точност, аналитичност, големи контакти и прекрасна информираност. И нюх, страхотен нюх имаше Хари. И обаятелност, немаловажен фактор при водене и сключване на сделките. При отпушване на свободния пазар той беше вече готов, с едни гърди пред много хора, които нямаха неговата смелост, напоритост и същевременно свободата при взимане на собствените си решения.

            Хари и още двама негови приятели, това бяха основоположниците на бизнеса, към който аз се включих година след неговото начало. Тогава по булевард ”Витоша”  парите са ги влачили с огромни чували, без охрана, сякаш на шега, прехвърляйки ги от една банка в друга, това ми е разказвал. Хари започна с офис, който беше близо до Централна гара. Там се стичаха всякакви образи, много от които познавах. Но когато започвах, в късното лято на 91-ва година, той току-що се беше запътил от офис в бившата ”Орбита” към апартамент до Орлов мост. Всичко стана почти случайно. Бях в София за няколко дни, бяха разбили апартамента ми до хотел ”Хемус”, а и тогава бях за пръв път на борсата. С една дума бях на кръстопът.

           С Хари последните няколко години не се виждахме често, така се беше случило. Но в малкото заведение, където обърнахме по няколко уискита, това изобщо не бе от значение. Бяхме във един вътрешен двор, в центъра. Сянка ни хвърляха няколкото узрели вишни, чиито плодове напираха да падат върху белите покривки. Листата на вишните ухаеха на предстоящия голям успех, на нашето ново начинание. Офертата за мен Хари написа върху няколко салфетки, след щедрия бакшиш продължихме с нова бутилка уиски, у тях. На другия ден ме цепеше яко тиквата, но нали вече бях бизнесмен!

           В Търново навсякъде, където влизах ме посрещаха като ангел-спасител. Направих за седмица три крупни заявки, Хари нещо се моткаше с доставките. Един ден, бях вече загубил надежда, Роко и Хари стовариха в къщи половината стока на път за морето.

           Така се започна, дванадесет години продължи тази фиеста. То бяха камиони, пътувания, мръзнене по шосетата, пропуски в доставките, но винаги накрая се завършваше с хепиенд.

            Продавах едно уиски първите месеци, един глупак го беше нарекъл ”дървеното уиски”. Не беше върха, но за онези години не беше никак зле. Беше първото честване на новия национален празник - Трети март. Бях се заблудил, че Хари ще е в София, бях казал на двама негови хора, че идвам да товаря уиски. Но мойто обаждане не беше хванало декиш. Заминах с камион ”Ивеко” за София, Хари беше някъде из Северна България по бизнес. Тогава джиесеми нямаше. На гара Искър, в мазетата на една голяма неизмазана къща бутилките с уиски ме чакаха. Можехме да удавим целия квартал с уиски, толкова много беше. Хазяинът на къщата ме познаваше, бях взимал два три камиона вече от него.

             - Без Хари не мога да ти дам - изряза ме като кисела краставица той.

             Така в този ден ходенето ми до София и обратно ми излезе доста солено. Около тридесет автобусни билета за двете посоки. Но в Търново казах на шофьора на Ивекото, след два дни отново отиваме. Той само това чакаше. А аз през целия път на обратно бях вкиснат. Но си казах, ще спечеля отново само ако взема стока, макар и празния курс сега да ми е намалил авансово печалбата наполовина. Така и стана.

             Хари имаше страшно много идеи за бизнеса си, толерираше и някои безумия на своите хора, стилът му беше такъв. Отчетността в началото не беше добра, въртележките бяха безброй, на стока, пари и дори на идеи. Но всичко с времето си дойде на мястото си. А той прекарваше в чужбина повече време, отколкото в офиса си.

             Аз още от самото начало открих своя фирма, търгувах с артикули, които Хари не предлагаше. На няколко пъти големи фирми ми се слагаха да работя за тях. Аз дори не ги изслушвах.

             За мен бизнесът с Хари беше продължение на нашето дълго приятелство, не можех да си помисля, че ще се разделим.

             А то стана преди седем години. Хари се е кротнал, всичко е опознал, наситил се е, иска нещо друго. Иска да подрязва асмата на вилата си, да прави капково напояване на ягодите в градината, да варосва стволовете на черешите, да коси тревата около двете големи маси, където сяда с приятелите си. И да работи върху себе си, а не вече за себе си. Аз мисля, че му е още рано за такъв живот, но по-важно е той какво мисли. А в мислите му не съм се съмнявал никога.

             15.05.2009                                                                          Любомир Николов