Блестящия разпад

   
     Още не бях сигурен дали всичко е свършило, не знаех и как мога да разбера. Може би времето щеше само да ми отговори. Или да отговори само на себе си, ако не му пука за мен. Все се запитавам дали времето е в мен или аз в него. Дали сме в тандем с него или се противопоставяме едни на друг. Второто би било ужасно. Неговата монотонност в движението му напред и моята пасивност, не зная какво биха родили.
       Може би това, че сега се връщах от там  за където тръгнах само с мислите си. Не ценя нито една своя мисъл, нито една своя минута, нито живота, името и лицето си. Не ценя и небето, нощта и пръстта. Просто пътувам, за да съществувам. Не измервам времето в дни, часове и минути, а в места, образи, емоции и сън. Сънят е единствената ни свобода в чист вид. Освободена е от всякакви условности. Лягаш, унасяш се и каквото започнеш да сънуваш това е което ти е отредено. Все едно си отишъл сам на кино и то на филм, който не знаеш кой е.
     
       Не съм сигурен дали пътувам или просто сънувам, дори и сега, когато се връщам с автобуса. Седнал съм откъм прозореца, някъде по средата на пътеката и безинтересно гледам жълтия прахоляк, който се стеле над земята като мързелива мъгла. И прахоляка е част от земята, над която в няколко педи се е извисил и той. А аз съм на още няколко педи над този прахоляк, в бавния автобус, който крета едва-едва срещу мислите ми. И те не са бързи. Лежерно се разливат в ума ми, като мек мед. Облазват вътрешността му и бавно се стичат. Трябва да започна да ценя мислите си защото те са единственото нещо, което притежавам. След час щях да видя, как ще приемат родителите ми това, което те смятат, че притежават. Отивам си у дома.
        Нямам точна дефиниция за това какво е дом. Маркес казва, че човек е от там, откъдето има поне един починал роднина. Аз имам и пак не знам дали да го считам за дом. Може би дом трябва да е мястото, в което в най-голяма степен чувстваш себе си. Вън от всякакви други фактори, които повлияват на чувствата и настроенията. И където сънищата са хубави. И няма земя, над чийто прахоляк да се движиш. Да почувстваш себе си и без да го разбираш, да усетиш своята важност.
         Домът е един пристан, принадлежност, която е белязала най-силно пътя ти извън него. Излизаш от него и си един или друг, но винаги, когато се върнеш в него ще си това, което винаги си бил там.
         Домът е  едно постоянно състояние на духа.

         Когато се прибера, ще бъда пак себе си, по-точно в себе си. Ще оставя всички мисли и чувства, които съм носил до този момент  като ненужни дрехи, ще ги запаля и ще ги оставя да изгорят. Пепелта им обаче няма да поставям в урна, а кротко ще се обърна, забравил ги вече и ще оставя вятърът да ги разпилее. Толкова си ги обичам.
          Скоро автобусът намали, сетне изгърголи мотора му, задавен от моите мисли и скоро спря в моя град. Аз слязох  и бавно поех към дома.
          Сега имах девет пъти повече мисли, отколкото когато тръгнах преди една година, и един полупразен сак. Но мислите ми тежаха повече отколкото девет сака. Влачех и него, и мислите си, и чуждите погледи, които облазваха тялото ми. И всичко това  се носеше от два тънки крака. Главата ми се наведе и ги почете с поглед. Защото всичко в една система трябва да се самоуважава, иначе е изложено на разрухата на външния напор. Улиците се редяха пред очите ми, асфалта се изнизваше под краката ми и мислите ми бягаха нейде напред: бях ги освободил, като деца, тичащи пред баща си, за да прегърнат майка си, задаваща се в далечината. (Нямах право да ги вържа за себе си, би било тиранично). Не избирах кратък път към дома умишлено. Това бяха моите улици с моите стъпки. Мръсни, тесни, навъсени, неприветливи... и все пак мои. Или поне част от града ми. Градът, на който принадлежех.
          Достигнах блока, в който живеех. Обърнах глава нагоре и се опитах да го събера целия в погледа си. Кимнах му одобрително, както и той навярно би сторил, ако беше одушевено нещо. След това го обиколих и се опитах да разбера от коя страна на блока сутрин започва изгрева. На него щях да му ръкопляскам. Има неща, на които можеш да им кимнеш и други, на които да показваш аплаузите си. В това поне бях наясно.
         Отключих вратата......       

          ....влизам вътре смирено със страхопочитание към изгубения мир. А вътре е по-тихо и от сън, самотно изгубен в дълга нощ.
          Хубаво е, че няма никой в нас. Тъкмо ще мога малко да мисля на глас. Аз не си ли чувам гласа все едно, че не съм мислил (Обичам още  да казвам, че ако не чета докато ям после все едно не съм ял). Сигурно трябва да кажа, че разсъждавам с големи промеждутъци от време. И въпреки това не съм склонен да мисля, че съм глупав. Просто  съм странен.
          Въобще нормалните неща ме изморяват страшно. Дайте ми трийсет минути с един напълно обикновен човек, изпълнени с думи и аз няма да мога да се възстановя два дни. Ще бъда парцал, разкъсан по краищата. Предпочитам нещо дори и грозно, но да не е обикновено. Дори бягам от него. Като здрав от чумав.
          Събух обувките си и се приближих към огледалото. То най-точно ми показва промените в душата ми. Огледалото ми у дома не е обикновено (неслучайно), то бавно отлюспва горният ми слой кожа и безпогрешно ми показва душата. Виждам, че сега тя е притъмнена. Не е както преди, но това не ме тревожи. Ще ми трябват  няколко дни, малко храна, една шепа мисли, четири последователни изгрева без залез, малко шантави сънища и една купа маслини и душата ми отново ще засвети. Не  знам дали съм прав, но ми се ще да е вярно.
          У нас като че ли всичко беше толкова същото, че направо изглеждаше  като заспало в последеният ден, в който си бях тук, същите светли тапети, деколин, тежки пердета (сякаш засмукали всички спомени останали и в моята глава), старият 140 литров аквариум. Пак толкова чист колкото го оставих и тогава. Само, че вътре нямаше риби, сигурно задружно са измрели седмица след като бях заминал. Но помпичката работеше и предполагам, че не е гасена цяла година. Останали бяха само прекрасните растения и целият блестящ разпад в него, който трябваше да изрече – да същото е както преди, само без живота.

          Легнах на леглото си и заспах. Единственото, което можех да сторя при всички тези унасящи гледки.  
          Когато се събудих бях толкова гладен, че бях склонен да раздера гърдите си и да изям сърцето още горещо. Да го сложа в устата си още туптящо и простичко да го глътна. И сигурно щях да умра сит. Вместо това отидох до кухнята, която забелязах, че е  със стерилна чистота. Никога по време на мое пребиваване у нас не е била толкова чисто. Явно добре им се отразява на наште моето отсъствие. Но дошло е време да разваля идилията им.
          Ако не беше толкова чисто едва ли щях да забележа една мъничка бележка забодена в игленика поставен близо до саксията в един от ъглите на кухнята (майка ми трябва да престане да се увлича по криминалетата и да ме кара да търся разни податки като героите от книгите й). С кокетен надпис беше написано “Здравей, радвам се, че се прибра (най-сетне). Ние с баща ти сме на ученическа среща – 20 години от завършването. Ще отседнем в хотел “Кипарисите”(знам, че не го знаеш, само те дразня), а след това ще бъдем една седмица на хижа в Рила. Оставила съм ти пари в касата на баща ти. Не барникай по пушката. Ще се видим като се видим. До скоро. А, и да не събираш разни мастии в апартамента докато ни няма, виждаш колко е чисто.”
          Е, не предполагах подобни въртележки, но не се оплаквам. Тъкмо щях да имам повече време да мисля. На глас.
          Изядох една шестнайста от съдържанието на хладилника, а той беше доста пълен, и започнах да мисля сериозно, сиреч започнах да викам.(сериозното мислене при мен изисква сериозен глас). За минути непринудено успях да привлеча вниманието на съседа отляво и на тези отдолу, защото звъннаха на вратата и с полузаплашителни погледи ме запитаха “Какво правим?”. Отговорът “мислим”, едва ли щеше да им хареса, затова и им го спестих. Обещах им тишина и за да го изпълня слязох на пейката пред блока.
          Там нямаше никой. Стоях сам, без ни една мисъл в главата си, защото все пак минаваха хора (все пак минаваха хора, които можеха да чуят мислите ми). Седях и се радвах на ранноесенните лъчи. Те за мое съжаление бавно се свличаха от главата ми надолу към краката, щяха и от там да слязат и да се изсмукат през земята. И от нея щеше да покълне тъмнината, да изпълни тялото ми, да прогони хората наоколо. А те изчезнеха ли, щях да се се превърна в един самоговорещ си самотник, на някаква смотана пейка. Току-що върнал се от друг град, незнаещ кого може да потърси, че да има срещу кого да повика поне. Та да не е сам на себе си.
       А, сетих се (светлината още не беше изсмукана в земята) – изрекох тихичко аз – в града трябва да са още и Георги, Емил (старият пес) и Асен, респективно Надя (която официално му е гажде, а неофициално... в неофициалности не мога да разсъждавам, да приемем че му е гажде и толкоз). Тази мисъл ме ободри и аз се прибрах горе в апартамента си, изядох още една шестнайста от храната и легнах да спя. Скоро обаче установих, че не мога да заспя, понеже започнах да мисля твърде шумно.
       По някое време, вероятно уморен от гласа си,  съм заспал. На пусната лампа, на отворена врата (почти внезапно), през която влизаше тъмничен хлад, който се прокрадваше като ловка котка из празния апартамент, премина през коридора, в хола, кухнята, а след това надуши онова самотно момче сгушено в себе си. Взря се в него и му се поиска да е топъл вятър, защото момчето не се беше завило и защото освен мислите си нямаше никой на този свят. Никой. Звездите не трепкаха, забулени в облаците, земята не беше топла, беше уплашена от бурното настъпване на есента. Птиците не бяха накацали дружно из дърветата. Боклуците из улиците стояха застинали в нечие чуждо очакване.
       Една мисъл по-упорита от умората ми ме събуди. Коварна, черна мисъл.      
       След една седмица сестра ми щеше да се прибере от командировка (журналистка е) и първото нещо, което щях да направя е да я напсувам за черния й хумор. А след нея и себе си, затова че бях успешно забравил, че сме сираци откакто се помним. Мразя черния й хумор, който тя никога не ми спетява, колкото и да я псувам.
       Станах от леглото и с болка отидох до терасата.  Загледах се в нощта. Каква тъмнина само! В мен ли е?
       Никога досега не бях осъзнал колко съм сам. Бях самотен  наистина въпреки, че виждах около себе си някакви хора. Това не ми беше достатъчно. Една зезда забодена в нощното небе вероятно вижда другите звезди, но тя също така знае, или поне предполага колко далече са те. Аз се чувствах по същия начин – виждах, но не можех да досегна никого и нищо.
        Тези мисли ме изпълниха с тъга. Тя наводни ума ми, спусна се  към вътрешната страна на лицето ми и преля през очите ми. Тихо се спусна по кожата на скулите, бузите ми, а след това се отрони от двете страни на брадичката ми. Двете капки бавно се понесоха надолу, леки като листа, докато не достигнаха палците на босите ми крака. Хлъзнаха се по тях и сетне успешно намериха изходната тръба на терасата. Търкулнаха се през нея и отново полетяха във въздуха. Тъмнината ги прие топло, обви ги в себе си и ги спусна надолу, надолу, надолу...           
        Те паднаха тъкмо върху спящите очи на легналата под блока котка. Отначало тя само измърка, а след това обърна глава и ме погледна. Бледозелените стрелки досегнаха ума ми, разхвърляха мислите ми и си излязоха с думите “каква тъга само”.
        След като мъката вече бе изтекла от мен аз се върнах в още неизстиналото си  легло и легнах така както ляга мъртвец. По-късно същата нощ кошмарно болезнените спазми щяха да се повторят... както преди.

        Утрото бе дошло далеч преди края на съня ми. Отдавна беше изпълнило стаята ми и сигурно от доста време се е борило със спящите ми очи. Събуждането ми случайно бе съвпаднало със самоволното открехване на прозореца. През него долетяха кучешки лай и последвалите ги сирени на коли, все немелодични звуци, които ме накараха да стана и да го затворя, да седна на ръба на леглото, да си призная, че не си спомням нищо от предната нощ и вечер, да погладя главата си и да се зачудя какво да правя днес.
         На следващото утро щях, подобно на тази сутрин, да си призная, че не помня нищо от настоящия ден затова ще открадна от мисълта си това, което помнех от вечерта.
        Същата вечер, когато слънцето още се колебаеше по кое време да се прибере, тревата гъмжеше от приютилите се в нея насекоми и въздухът миришеше на скорошен дъжд, аз потърсих част от приятелите си. И частта намери цялото. Нещата при тях не се бяха променили особено. Те си бяха същите, а промяната бе в мястото, където вечер се срещаха. Преди това бяха кафенетата – опушени, притъмнени, претъпкани, с примесени разговори на фона на музика, която понякога успяваше да покрие цялата глъч, сега вече – в апартамент. По-скоро формата и разпределението на стаите наподобяваха апартамент, а иначе вътрешността, съдържанието му, обитателите и заниманието им съвсем не показваше, че това място е стандартното за живеене. Денем то беше безлюдно и на най-много някоя хартийка да се движеше из стаите, носена от течението между забравените прозорци, а вечер и най-вече нощем, то беше разгулно място за събиране на приятелите ми, тяхната музика, алкохол, задължителните карти и викове. Последните не бяха елемент на кавга, а напротив – атрибут, засвидетелстващ приятелството им. За повечето ми познати приятелството е шумно или никакво. Така го разбираха те.
       Именно тая вечер, когато се присъдиних към тая глъч, почувствах, че съм изгубил онзи инстинкт да се чувствам принадлежност към цялото. Не адмирирах веднага мръсотията,  възпротивих се срещу силната музика, а когато започнаха виковете, започнах да се запитвам дали някога преди аз наистина съм бил част от тази група. Този манталитет беше в абсолютен дисонанс с настроенията ми от последната година насам, че сигурно и преди това. Огледах се наоколо сред всички тези лица и по тях беше изписан отговор. Те сякаш ми казваха “преди време ти наистина беше силно свързан с тази компания”. И навярно бяха прави, но времето май беше отмило спомените ми от тогава. Шумната среда ме провокира да мисля, и то гръмогласно. Скоро моите викове бяха най-силните и най-откачени по смисъл. Резултатът от това бе, че за пръв път откакто се събират в този апартамент бе дошла полиция, за да прекрати партито, което иначе минаваше за рутинно събиране. Забележката на полицаите беше лично към мен. Аз я приех и същевременно си забраних да мисля повече за тая вечер.
          В един миг компанията се умълча, картите бяха немърливо разхвърляни върху мръсната маса, една обърната бутилка водка тихо се изливаше върху полукалния килим, а лампата хвърляше пикливо жълта светлина в стаята. В нея бяхме всички, беше тихо, без музика, без ни едно шептене.
          Уморено един глас се прокрадна зад мен и ме запита на всеослушание:
- Ти не ни каза за какво, все пак, лежа в затвора.
- А!? - отвърнах смутено аз.
- Ами не знаем точно. В началото се чу, че са те прибрали за наркотици, а след това за побой. Каква е истината?
- Не е нито за едното, нито за другото. Откраднах пиян кола и след това катастрофирах. Без малко щях да убия човек на пътя.
             Всички за кратко се замислиха и сигурно прецениха, че не е голямо прегрешение това, което съм извършил и въпроса се приключи. Музиката отново гръмна, а с нея продължи и играта ни карти.
            
              Късно през нощта аз отново сам се прибирах към вкъщи. По пътя броях стъпките си и си мислех кого ли щях да заблудя като пуснах слуха, че съм отишъл да уча в  далечен град. Навярно никой, а най-малко себе си. Добре, че бързо успявах да забравя всичко......
             
               Дните ми продължиха в същата монотонност още две седмици. Нощем в сънищата си се страхувах от самотата си, тъгувах за родителите си, които никога не бях виждал. Ядосвах се на сестра ми, че не мога да я видя. Че едва ли щях да успея да я видя, тъй след няколко дни пак ще трябваше да се връщам. Вечер се събирах с приятелите си, веселях се тайно, мрачно и често въпреки настроенията си, пиех въпреки, че ми беше противопоказно и играех карти. Картите ги играех така, както разигравах живота си. В едната ръка държах едно нещо, в другата, друго, което обаче изключваше предишното, а аз смесвах всичко, именно по начина, по който животът ми изглеждаше - гадна и противоречива каша. Може би и затова пиех, за да мога по-успешно да  му се надсмивам на него и на цялата каша, която ме беше омазала. Крещях също, виках срещу миналото си, срещу спомените си, които бързо се триеха, виках и затова, защото някои от тях исках да се върнат към мен. А музиката? Музиката беше целият фон на всичко, всички объркани мисли, които изричах на глас, всички ръце, които бърникаха в душата ми... и въпреки всичко не можех да избягам от болезнените спазми. Те ме стоварвах на земята като отровено животно. Винаги, когато ме достигаха, се домъквах в някое тъмно помещение и като бесен се търкалях по земята. Жестоки, болезнени спазми. Караха ме да се крия от очите на другите и безмълвно да се трия в земята, все едно, че исках да се заровя в нея. Сигурно и това нямаше да е далеч.

      Дните минаха. И аз трябваше да заминавам с тях. Или подир тях.
      Вечерта преди да замина (не им обясних къде и за какво, само им казах, че трябва да замина. Те умееха това – да изпращат без да задават въпроси) отново се събрахме и направихме нещата, които ги правехме и предишните вечери. Със сестра ми така и не се видяхме...

     Ето, аз отново бях автобуса. Пътувах, защото това беше някаква неделима част от живота ми. С мен този път нямаше багаж, тръгнах почти и без мисли. Едва ли те щяха много да ми помогнат. Зяпах си през прозореца различни гледки и си премятах пръстите като броеница. Не мислех нищо, нито пък чувствах нещо. Май вече беше все едно...
     Машината спря така, както бе спирала много пъти преди това. Напълно равнодушен, като може би никое одушевено нещо на тая земя, поех към болницата. Вървях, а зад мен чувах как стъпките ми тихо плачеха. И  това не ме разчувства – тихите им скимтения. Чувах стоновете им, как ме молеха да не отивам нататък, как искаха да спра и да побегна. Но аз не ги чувах. Абсолютно безличен, аз ги отвеждах натам, към болницата.
     Когато прекрачих входа й видях същите сиви лица на докторите. Стори ми се, че когато техните очи ме видяха, станаха още по-сиви. Стъпките ми казаха, че е заради мен и заридаха още по-силно.

      Третият етаж, онкологично отделение. Моето легло. Вече лежах в него.
       Системите бяха забодени в мен, като звезди в нощно небе. Прозорецът ми беше отляво и когато му скимнеше примолваше слънцето да ме огрее като трън в полето. На мен не ми оставаше нищо друго освен да си забраня да мисля за седмиците, дните, часовете и минутите, които ми оставаха, а тихичко, почти без глас да си припомня за лъжите, които от година насам изричах. Първо за студенството, а после за затвора. Все някак исках да избегна съжалението на хората, което щеше да предизвика една новина като “имам рак”. Дори аз не се съжалявах, съжалявах стъпките си, които плачеха винаги, когато наближавах болницата. Но в мен имаше страх, голям, великански страх – от спазмите. Тези убийствени спазми. Когато зачестяваха знаех, че става по-лошо и трябва да се връщам. Докторите бяха честни с мен и ми казаха преди време, че състоянието ми е нелечимо, затова и през известно време ме пускаха за няколко дни от болницата, за да си поживея. Да взема каквото ми е останало. И така, откакто се лекувах излизах няколко пъти от болницата и само веднъж се върнах в родния град. Пристъпите зачестиха много оттогава насам, а това можеше да значи само едно – идеше краят. Но аз не страдах за това. Защото това щеше да е и краят на кошмарните спазми.

       Няколко дни по-късно прозорецът беше все така до мен, гледах към небето, считайки го за прозорец на движещ се автобус и когато можех да мисля си казвах, че за мен времето винаги ще се измерва в места, образи, емоции и сън. И никога в минути и часове.
       След два дни все тъй в размисли за времето и небето, което ме чакаше, апаратът който следеше сърцето ми нещо се задави, както онзи автобус някога. Спря за малко, пак почна и пак спря. Загледах се по-внимателно в него и не виждах обичайните силно начупени линии. Беше празно там. А болка не чувствах. Виждах и не разбирах. Още не знаех дали всичко е свършило, както в онзи ден.
.............................................................................................................................................
май вече знаех