Ана седна на стария дървен стол и запипа нервно отрупаното си бюро. Пречкаха ѝ се книгите, които чакаха да бъдат прочетени, купища хвърчащи бележки и няколко празни тефтера. Усети леко докосване по ръката си – връвта на нощната лампа нежно напомни за себе си. Ана я дръпна и светлината направи търсенето значително по-лесно. Минута по-късно го намери – старият дневник, за който се сещаше от дъжд на вятър, или по-точно в дни на гръмотевични бури. Най-често душевни. Грабна първия химикал, който видя и отвори на произволна празна страница.
> Сякаш мозъкът ми не може да понесе щастие. В един момент ще се пръсна от еуфория, а в следващия предвкусвам наближаващата горчивина. Знам, че е въпрос на време и някак съвсем естествено я търся – горчивината, символ на всичко познато през цялото ми досегашно съществуване.
>
> “Страхът ми, колебанията ми и моята немощ.”
>
> За колко силен човек се имам, а така да ме е страх понякога. И как треперя неудържимо, и как мога да се закълна, че душата има плът ...