Dec 5, 2013, 3:09 PM  

Борис и Анелия- глава 7 

  Prose » Novels
995 0 3
10 мин reading

Борис и Анелия

 

        Глава седма

 

Водите на Рилската река скачаха от камък на камък, спускайки се от снежните върхове на планината към  обширните поляни осеяни с  Рилска иглика, мащерка, Йорданова незабравка и  Давидово винче. Обградените с вековни борове поляни, насищаха въздуха с незабравими аромати, чиято смесица беше уникална само  за това свещено място, където отшелника Йоан беше живял сред величествената природа на Рила, за да проповядва сред  своите последователи Светото учение на което беше посветил живота си.

  Тайните на тези благоухания бяха останали скрити и от най-големите майстори на парфюмерията. Векове наред Природата беше  създавала, селекционирала и съхранила уникални  представители на местната флора, каквито не се срещаха никъде по широкия свят.

Колата летеше нагоре по асфалтирания път следващ извивките на реката, чиито кристални, ледено студени води стигаха чак до столицата, благодарение на водопровода изграден от  неповторимия  кмет на София, инж. Иван Иванов.

Оставили зад себе си село Рила, наближаваха малкото селце  Пастра и след още няколко завоя, пред очите им щяха да изникнат високите стени на Рилската обител. И двамата мълчаха. Величието и харизмата на това свещенно място караше  хората да замълчат, за да се потопят в тайствената атмосфера, която създаваше през вековете манастирът на Свети Иван Рилски.

Опожаряван, рушен и възкръсвал като птица Феникс от пепелищата, Рилският манастир съхраняваше не само духовноста на българина, не само неговата история, но и много съкровища, каквито не могат да се купят  или да се видят и в най-големите и прочути световни музеи.

Преди няколко дни, вечерта късно, Анелия беше позвънила на Борис, за да го покани на разходка до Рилския манастир. Предлагаше там да прекарат края на седмицата, за да се отдадат на един отмарящ миг, от какъвто имаха нужда и двамата. Тя имаше приятел,  главен уредник на музея,  и той щеше да ги посрещне с голямо удоволствие.  Борис действително беше изненадан, но прие без въпроси и коментари. Анелия започваше да му става интересна. Нейната самоувереност, жаждата  за живот, авантюристичният й дух му импонираха. Борис не беше срещал такава жена до сега. Няколкото мимолетни истории, които не можеше да нарече авантюри, по-скоро го бяха разочаровали, отколкото да го направят щастлив. Единствената, за която беше изпитвал по-дълбоки чувства и я смяташе за  предопределение  на своята  съдба,  го беше изоставила, преди да й заговори за своята любов. Може би беше закъснял, дали пък вината не беше негова? Тези въпроси, Борис си беше задавал хиляди пъти, не беше намерил сам отговорите, но не беше имал смелоста да я попита. Мълчаливо  съдбите им се бяха разминали. Нели го търсеше, обаждаше се често, интересуваше се от него, от работата му, питаше го за обожателките му, говореше за децата си, но никога не споменаваше пред него името на Жоро. А и той не питаше. 

Анелия паркира колата близо до автобусната спирка. Взеха саковете и се качиха на  втория етаж. В килия 273 ги очакваше Димо Николов, главният уредник на музея, който се беше оттеглил  в манастира след сериозна семейна драма и сега водеше почти отшелнически живот. Когато минаха през малкото помещение в предверието на килията, Борис забеляза няколко каси с лимонада. Имаше каси с празни бутилки, но имаше и такива с пълни.  Явно тук се консумираше много от това любимо на всички български деца безалкохолно питие.

Двора на манастира беше пълен с хора от цялата страна. Тълпи от туристи и поклонници влизаха, излизаха от главната черква и от музея, други се катереха по стръмните стълби на Хрельовата кула, чиито зъбери се открояваха на фона на безоблачното синьо небе.  Обширният двор беше постлан с едър  калдъръм обрамчен със  скоро поникнали  тревички. Този многовековен калдъръм  беше мъчение за жените на високи токчета, но за сметка на това създаваха една уникална атмосфера на уют и  природна красота. Анелия и Борис се спряха пред  кулата за да се любуват на древната красота създадена по волята на протосеваст Хрельо, за да брани монасите на манастира при преместването на новото му място. Анелия му разказваше за тайни входове и помещения служили за убежище при разбойнически нападения, за килии за душевно болни и малкия параклис “Преображение Христово” намиращ се на петия етаж на кулата.  Анелия беше участвала в някои реставрационни работи и беше добре запозната с  тази средновековна кула строена в началото на 14-ти век. Напуснаха манастирския двор и поеха пътя към Кирилова поляна, наричана някога Партизанска. Минавайки край фурната, ги лъхна аромата на топъл хляб приготвен с закваска, , напомняйки им вековните традиции на българите. Вървяха мълчаливо покрай буйните пролетни води на реката, съзерцавайки красотата на планината. Минаха стария мост и Анелия хвана ръката на Борис. Той я погледна, видя блясъка на леко изпъкналите черни очи, които излъчваха прекрасно настроение и радост, и в гърдите му изведнъж нахлу топла вълна. В този момент той почувства слабоста на жената до него, нуждата  й от  закрила и обич, нежност и любов, готовноста й да отдаде душа и тяло на мъжа успял да я покори със своята мъжественост и благородство. Анелия имаше нужда да бъде обичана, да бъде глезена като жена. Нейната агресивност и самонадеяност бяха нейните отбранителни щитове. Погледът й говореше красноречиво- тя искаше да бъде  просто жена.

Този поглед изпълнен с топлина и нежност, преобърна изцяло представата  му за тази чаровна зряла жена.  Тя стисна ръката му, като потвърждение на неговите мисли, той не се лъжеше. Тя беше искренна, тук сред природата Анелия беше захвърлила маската на силната независима жена, чиято роля беше играла през целия си живот. Роля която я изморяваше безумно, роля която понякога я караше да мрази себе си.  Борис пусна ръката й, сложи своята  на рамото й, и я притисна към себе си. Тя вдигна глава и очите й заблестяха още по-силно, гледаше го с възторг и благодарност. Устните й тръпнеха в очакване. Борис се наведе и ги покри със своите.  Няколко туристи, свидетели на тази сцена на нежност ги изгледаха с любопитство и  разбиране,  а може би и с малко завист, усмихнаха се и отминаха щастливата двойка.

Малкото ресторантче край реката, ги приюти под сянката на вековните Рилски дъбове, за да им предложи крехки  агнешки котлетчета на скара, с хрупкави  задушени пресни картофи и зелена салата за мезе на ледено студената бургаска мускатова ракийка. Седяха един срещу друг, загледани в  очите на другия, в които имаше много доброта и нежност. Анелия протегна ръка и постави малкото си юмруче в широката мъжка длан на Борис. Той се усмихна с благодарност, това беше жест на доверие, на близост, незначителен малък жест, с дълбок смисъл. Една приятелска ръка, която имаше нужда от опората му, от силата на тялото му,  ръката на една зряла жена искаща да навлезе в глъбините на душата му, за да му отдаде цялата си любов.  Борис я гледаше, сякаш я виждаше за пръв път, за него това беше нещо неочаквано, това беше друга жена. Тази Анелия той откриваше едва сега, това не беше жената от кръстовището на Княжевско шосе, нито елегантната дама от Виенската сладкарница.  Тази жена той беше срещал само в мечтите си като юноша, облечена в дънки и обикновена мъжка риза на едри карета, с коса разпръсната по раменете й от планинският вятър, с голями черни очи и матово лице, сякаш загоряло от слънцето обагрило снежните върхове на величествената планина. На плътните й устни, бе загатната щастлива усмивка, а погледа бе мек и изпълнен с доброта и малко тъга. Борис стисна малкото юмруче намерило подслон в ръката му и тръпки преминаха през цялото му тяло, те  се предадоха и на жената срещу него, а тя постави другата си ръка върху неговата.

Шумът на буйните пролетни води на Рилската река, се смесваше с  песента на птиците, и заедно отлитаха към  Голямото езеро. 

Голямото удоволствие  получено от разглеждането на музея на Рилската обител, украси вечерята в ресторанта на хотела. Димо не само беше главен уредник на музея, но и превъзходен гид.  Той разказваше необикновените истории на някои от експонатите, за монасите оставили ярки следи в музея, като кръста резбован в продължение на много години само с една игла, и струвала зрението на монаха.  Естествено по време на вечерята, Димо продължаваше да им разказва за отшелническия живот, който сам беше избрал. За острото алкохолно отравяне от което едва го бяха спасили, за касите с лимонада, които им бяха направили впечатление влизайки в неговата килия. Шегуваше се със самия себе си, щял да напише книга “От ракията и водката до таргите лимонада”. Имаше и една изненада за тях, Анелия и Борис щяха да нощуват в бившия апартамент на Людмила Живкова, който беше  в новото крило на манастира. Димо не можеше да знае, че  отношенията на Анелия и Борис  съвсем не бяха толкова близки. За сега.

След вечерята, Димо се извини и забърза към манастира, а приятелите му тръгнаха на разходка сред тишината на  манастирските околности, където единственият шум беше този на буйните води на реката. Дълго стояха на моста, наблюдавайки играта на смесицата от вълни и лунни лъчи, отблясъците на водата и мокрите камъни огрети от луната, съзерцаваха небето от тъмно синьо кадифе осеяно с едри звезди.  Времето сякаш беше спряло за да се наслаждава на тяхната първа  истинска целувка, Борис обгърнал раменете й, бавно я обърна към себе си, надвеси се над устните й, които бяха нетърпеливи да се слеят с неговите.

Обратният път до манастира се оказа много дълъг. Спираха на всека крачка, дълго се целуваха и пак поемаха пътя към Рилската обител, за да спрат отново едва направили няколко крачки.

Когато прекосяваха двора  осеян със  сенките на кулата  и манастирските сгради, пред очите им оживяваха картини от богатото минало на това огнище на българщина и християнски добродетели, издържало на столетия робство, множество разбойнически нападения и грабежи, пожари и  опустошения,  за да запази за поколенията своята необикновена красота, своето неугасващо величие, облечено в монашеско примирение и Вяра в Бога.

Анелия вървеше пред него, стройна, поклащаща леко ханшовете си, изпънала гъвкавото леко закръглено тяло, с  дългата си черна коса галена от  тихия вечерен  планински вятър, цялата й фигура излъчваше женственост и жажда за живот.  Ще можеше  ли да  отговори на нейните желания, на  бъде на висотата нейните разбирания за живота, да отговори с любов на нейните чувства, в които Борис вече не се съмняваше? Такива мисли вълнуваха младият мъж,  затваряйки вратата на апартамента приютявал някога една некоронована принцеса, една жена изгоряла в пожара, който сама беше подпалила. 

 

Високо  над  планината, луната беше облекла снежните върхове на Рила със сребърна мантия. Върху тях  се отразяваха  огромните тъмни сенки на величествените вековни борове, свидетели на  съдбовните мигове от живота на Рилската обител. Тази нощ може би те щяха да бъдат свидетели на новия път по който щяха да тръгнат други две съдби, две човешки съдби, които случайността беше събрала.

 

© Крикор Асланян All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Отново рисуваш с думи.. Представях си Анелия с руса коса...не знам защо
  • Дани, много ти благодаря за кометара. Радвам се, че моите писания доставят удоволствие на тези които ги четат. Наистина феновете ми не са много, но са от високо качество.
  • С огромно удоволствие следя поредицата. Понякога самата история върви като фон на ярките описания на природа, гурме кухня, фактологически изрази. Силно впечатлена съм!
Random works
: ??:??