Брат Сенаг, почитателят на Августин и Тома Аквинат, бе оставил на Васил кратко съобщение, то гласеше:
“Брате, Лотсоппа, пресечи и чакай! Кльощава, лишена от усмивка, тя ще се яви. Душата й за низости копнее, отнето й било, сега най-люби да отнема тя.”
Всяко Бяло сърце има свое братско име. То се дарява в мига на второто раждане, там иззад светите двери на Магичния Домен. Мъчително и трепетно е очакването на опитомяваната дълги години социална душа, щом напуска сивия свят на ежедневието и навлиза в многоцветната обител на Белите сърца. Тайнствена и тихозвучна, пребогата на нови чувства и стриктна в своя ритуал, церемонията по посвещаването на ново Бяло сърце разтърсва и докрай обновява. И тънее скованият образ впит в месата на доскорошният обикновен човек, лющи се, а в края пропада гръмовно, тъй както се срутват окови от свободолюбив дух.
Васил помнеше всичко – атмосферата, детайлите, магията, що струеше отвсякъде…
Четири свещи високо горе бяха далечен и мътен пламък, една свещ долу, помежду ни, светеше с ярък и неподвижен ореол. Колко захласнат се взирах във високите и разперени червенокървави завеси, те затваряха всинца ни като в утроба и двуетажното помещение ставаше страшно. Чувствах, как двете стълбища като гигантски скоби, опасват сбраното ни множество. А кръглата маса величествено се открояваше в средата на Домена.
Мнозина минават оттам, някъде из пустите улички между “Княжеска” и свещената нази река Дунав, но никога не я забелязват: направо ниска, ала само отвън, занемарена и незабележима сграда, винаги пълна с мрак и усещане за самота. Кой би се досетил в този свят на празен блясък и дива суета, че в петъка на всяка седмица, щом нощта настане, Доменът посреща в топлата си гръд и около кръглата маса братята “Бели Сърца”. Кой знае невижданото чудо, мъж над средна възраст отново да се ражда, по-чист, по-жив, по-истински от всякога.
Светлите очи непокварени от безбройните отражения на лъстивия ден винаги могат да съзрат благата сила, която извира и оживотворява от недрата на “Забравеното откровение”.
“Името, което майката е дала е клеймо, що тегне над Бялото сърце. То опростява, разпознава, въвлича в хватка. Наместо името да е врата, която те преражда и носи тъй жадуваната свобода, то зандан е и само мрак. Името, което Доменът ти дава е брод, който те превежда през прелялата от суетности река. Клеймото смърт е, братово име – живот отвъд.”
Истинското име е название не на маската, която мачка човешкото лице, а прозорец, който сочи право в сърцето. Името на братът Бяло сърце звучи гласно единствено в обителта или мислено в умовете на отделните братя. Разбира се, социалното име на всеки брат е известно в Домена, както професията му и цялата биография. Ала скверното име трябва да се различава от святото. Обременените от маски и отражения умове на обикновените хора отдавна са отнели магичното в своите имената. Така както непосветените зоват масата “маса”, така и социалният човек се нарича “Петър”. Братското име се дава от Архонта, то обикновено е лишено от предварително значение. Празна делва е новият човек, сам решава с какво и как да се напълни. Единствено в звученето на името трябва да се долавя тайнственост и надигащ се потенциал.
Васил хвърли поглед в посоката, упомената в краткото съобщение на брат Сенаг. Само няколко метра по-нагоре, от главната улица започваше пресечка, няколко магазинчета, досущ като сардели се бяха сгушили там. Васил скъса парчето хартия, с адресирано до него съобщение и го пусна в три различни кошчета за боклук. Скри дълбоко в широкия ръкав на палтото си трите книги и пресече “Александровска”.
Ден преди Нова Година, непосветените някак живваха. Неотминали, празниците обещаваха, че опосканите души ще просветнат, че телата няма пак да са сами, а умовете ще открият излаз отвъд добрия познат, но разлагащ ги свят. Васил виждаше сенки, които считаха, че са хора, плът, която искаше да се отдалечи от кръвта, що течеше под нея.
Светът не е нищо друго, освен сборище на маски и отражения, мислеше си Васил. Тревогата на обикновеният човек от потискания, но винаги изплуващ въпрос – кой съм аз, глождеше душицата и раздираше нервната му система. Принуден да носи товара на своя кръст, непосветеният постоянно опитваше да се разтовари от въпроса кой е той. Пълнокръвното, енергично и бойко съзнание-за-себе-си се заместваше от съзнание-за-маска. Какво е обикновеният човек, ако не професията си, някое плитко хоби или предпочитанието към някое ястие или определен тип жена. Маската сграбчваше човешкия облик и го вкаменяваше, така е по-лесно и далеч по-потребимо. Да, тъгуваше Васил, живите картини отдавна са изчезнали! Болнавите очи на непосветения или шарят взети в самозадоволена похот, или стъписани се губят в гюрултията на своя ум. Отражения следват отраженията. Празникът е времето на най-коравите маски и най-лъстивите отражения.
Магазинът за дрехи беше намерил своето място на пет крачки от главната улица. Васил се размина с висок, слаб и възрастен мъж, с когото се познаваха, но нито размениха думи, нито се погледнаха. След това се огледа, но никъде не видя сакрифициума. Трябваше да почака, както го съветваше брат Сенаг.
Млада жена стоеше пред входа на магазина. Без зимна дреха, тя се бе свила в черния си елек и разговаряше с млад и усмихнат мъж. Двамата бяха доближили тела и склонили глави една към друга. Васил не обичаше да пилее живота и реши, докато чака, да поопознае младата двойка. Приближи се и запита жената:
- Извинете, вие ли продавате в този магазин?
Тя го погледна малко уплашено. Васил не беше в най-представителния си вид и това й направи впечатление.
- Да, аз продавам тук – кимна жената.
- Цяла година спестявах пари за хубави дрехи, а днес съм решил да ги похарча всичките.
Младият мъж, който вече живо изучаваше Васил, подметна:
- Отлично хрумване! Виждам, че миналогодишните малко са се поизносили.
Я, виж ти, той е остроумен, помисли си Васил. Е, това е добре. Инак, тази вечер втори Пинокио щеше да ми дойде много.
- Личи ли си? – попита учудено той. – А обикновено умея да си пазя дрехите. Например, сватбеният ми костюм! Слагал съм го шест пъти и всеки път за по цяло денонощие. Ако има как да го видите, ще решите, че не се е отделял от закачалката.
Развеселен младият мъж отново подхвърли:
- Както разбирам, навярно сте забравяли да го съблечете навреме, затова и се е налагало да го обличате толкова пъти.
Ха, не се предава това момче, засмя се в себе си Васил.
- Да имате, младежи, цигарка, че в тоя студ само тя ми липсва – помоли той.
Мъжът извади неразпечатана кутия, отвори я, а когато Васил си отскубна една цигара, предложи:
- Вземете още, ако искате. Аз и без това тази вечер съм решил да не пуша.
- О, не, благодаря. Една е достатъчна.
Младата жена поглеждаше ту своя любим, ту Васил. Милото й лице вече не бе притеснено; мълчаливо, тя също се забавляваше на разменените шеги.
Васил завъртя цигарата из устните си, отказа подадената запалка и с хитро повдигане на веждите попита мъжа:
- Чакаш да свърши смяната на любимата, а?
- А, не! И аз като теб ще пазарувам. Ала стоя тук и чакам да ми се поизносят дрехите, че да си харесам нещо.
Жената се засмя звънко и тупна нежно с лакът брадата на своя любим.
Васил огледа “Александровска” в двете посоки, сакрифициума още се бавеше. Двете мили деца си размениха по една целувка.
- Ами, да влезем и да купуваме – подхвърли Васил. – Тази година съм спестил цели осем лева.
Мъжът искрено се забавляваше от възникналата ситуация, а жената, влизайки в магазина, през смях рече:
- За една джапанка ще имаш. Синя ли да бъде или червена?
Трите сходни сърца влязоха в тесен и силно осветен магазин. В рамките на изтеклите две-три минути, в които те споделиха по човешки живота помежду си, магазинът не бе посетен от никого. Но точно в този момент в него влезе жена. Високи обувки, ярки дрехи, мургава, пергаментна кожа, дълга пребоядисвана коса и никакъв намек за възможна усмивка. Сакрифициумът.
В “Забравеното откровение” пише така:
“Ние, малицидичните братя, се възправяме срещу злото. Какво е неговото лице? Никак не е трудно, то да бъде разпознато, белезите му са по видими от слънчев лъч: недоволство, претенция, зинала уста, самомнение… Пътят на всяко Бяло сърце минава през сражение с обладаните от злото.”
Грозната жена явно очакваше други посрещачи. Очите й недоволно обгледаха двамата мъже, възрастният и младият, отхвърлиха ги непотребни и се спряха на продавачката. Но когато срещнаха за по-дълго благия поглед на младата жена, се отместиха като опарени.
- Мога ли да ви помогна с нещо? – запита с мек глас момичето.
- А, не… всъщност, да, можете – студ влезе в магазина за дрехи, змия съскаше в средата му. – Имам една уговорка със собственика, не знам дали знаете това?
Младата жена се сконфузи, сякаш си припомни нещо неприятно. Приглушено отвърна:
- Да, наредиха ми, да ви обслужа… а вие сте щели да платите по-късно.
Грозната жена поклати припряно глава, все едно казваше, да, нещо такова трябва да стане.
Преди три седмици Васил дойде в Русе, за да изпълни задача на братството. Родом от София, той беше изпратен от тамошната организация на Домена “Бели Сърца” в главното седалище, което се намираше в Русе. Подобни командировки бяха обичайни за братството, така то се единяваше. За да подготви някои неща Васил посети Русе на два пъти предварително. От двадесет дни течеше “битката в сакрифициумът”. Васил си припомни паметните бележки от плана, който следваха братята.
“Служителка в местната Агенция за защита на потребителя, корумпирана, враждебна, обладана. Изпитва удоволствие да налага санкции, така отмъщава; винаги се е чувствала пренебрегната. Основателно или не, грозният й почерк шари по протоколите и предвещава наказателни постановления. Склонна да приема подкупи, по този начин привлича внимание, обезщетява се. Търговците са нейни жертви, винаги готови да платят по-малко; тя ще бъде наша жертва. Сакрифициум”
Васил забеляза как младия мъж се навъси, явно бе запознат със сделката и не му се нравеше неговата любима да има нещо общо с това.
Грозната жена отново погледна двамата мъже, отначало нервно, а после нагло. Завъртя се към обсипалите цялото магазинче дрехи и с груби и отсечени движения ги заразглежда.
Васил плесна радостно с ръце и възторжено рече:
- Може ли и аз така? Да избера, а да платя някога… по-късно.
Ръцете на грозната жена застинаха сред дрехите. Злостните й очи се впиха във Васил и презрително оцениха персоната му. Скъсаното и зацапано палто изглеждаше заразено в тези отровни очи, широкият и намачкан панталон с всевъзможни кръпки по себе си беше причина да се издаде смъртна присъда, протритите обувки бяха обида за грозната жена, а гротескната усмивка насреща й, я караше да вие отвътре. Дрехите отново се запремятаха из ръцете й.
Васил се приближи до грозната жена, застана редом до нея и с напълно същите движения запрехвърля, намиращите се в съседство дрехи. Същото преплитане на пръстите, отмятането на китката, бързото оглеждане на държаната дреха и нервното поклащане на място. Младият мъж прихна да се смее, младата жена се усмихваше развеселена.
Сакрифициумът мразеше по-силно откогато и да е, страдаше дотам, че костите й пукаха, а кожата й се изпъваше, за да не се загърчи. С яростно движение захвърли дрехите, извърна се към продавачката и тропна с крак.
- Защо позволявате такова отношение към клиентите си? – ревна грозната жена.
Момичето се стресна, не знаеше какво да отговори. Повдигна рамене и каза:
- Какво мога да направя?
- Ами, направете забележка на този просяк – изписка грозната жена, без да поглежда към Васил. – Изгонете го! Какво си мислите, че ще купи нещо ли? С какво ще ви плати?
Младият мъж най-спокойно рече:
- Готов е да плати с осем лева повече от вас.
Грозната жена се извъртя като ужилена към мъжа.
- Кой сте вие? Защо се месите?
- Продуцент съм на конкурси за красота – невъзмутимо отвърна младия мъж. – Тази вечер, от този магазин, ще изляза с едно предложение за една кандидатка. И за жалост тази кандидатката няма да сте вие.
Сакрифициумът всеки момент щеше да избухне. Но имаше какво още да й се случи.
Изведнъж Васил възкликна удивен:
- Кажете ми, млада приятелко, колко струва тази прекрасна одежда?
Той държеше в ръцете си дамски костюм, масленозелен, с елегантна кройка.
Младата жена веднага отговори:
- Двеста четиридесет и девет лева.
- Купувам – извика Васил. – И плащам сега.
Три банкноти от по сто лева се появиха в мръсната му длан. С отривисто движение ги постави до касата и с неподлежащ на възражение глас добави:
- И моля, задръжте рестото. Настоявам.
След това Васил се извърна към сакрифициума и най-тържествено възвести:
- Ще ме направите щастлив, лъчезарна дево, ако приемете моя скромен подарък. Аз съм ваш покорен слуга, ако разбирате какво искам да кажа.
Грозната жена беше по-грозна от всякога. Маската й на важна, назидателна и претенциозна жена бе паднала нейде в краката й, всичките отражения, които ежесекундно пробягваха пред очите й, бяха изчезнали. Едно неизмито лице и една комична фигура стояха пред взора й, пробудили я, сякаш от тежък и страшен кошмар. Ала само за миг…
Сакрифициумът изпсува късо и ядно. А после излетя от магазина. Продължителен смях огласи вътрешността му.
- Как се казвате, приятели – попита Васил.
- Аз съм Веселин – каза младия мъж.
- А аз съм Звезделина – рече младата жена.
- Приятно ми е – поклони се вехтия, раздърпан и чудноват възрастен мъж. – Моето име е Васил.
- Струва ми се, че тук са спестяванията ви за последните почти четиридесет години – отбеляза Веселин, като посочи трите столевки. – Като се има предвид колко сте спестили в последната година.
- Аз наистина купувам дрехата! Така че бихте ли ми я опаковали в нещо, приятелко. Да, точно така, благодаря ви. Е, довиждане, Веско, Звезда. Радвам се, че се запознах с вас. Беше си истинско приключение!
И без да се мае повече Васил излезе навън. Главната улица го прие може би не радушно, но поне без да се противи. Младата двойка дълго се смя и чуди на странника. Изведнъж Звезделина възкликна:
- Виж, старецът е забравил нещо! Книги?! Веско, мислиш ли, че са негови.
Веселин взе в ръце трите томчета, разгледа ги и рече замислен.
- Това са Лао Дзъ и Ницше. Явно не само разбиранията ни за остроумие са сходни!
Спрял се до една от уличните лампи Васил си мислеше:
Брат Сенаг точно е разузнал, кога сакрифициумът ще се появи в магазина. И първата ни среща мина добре. Повече от добре. Радвам се, че забавната, сериозната и свещената част от операциите на Домена се съчетават с такава лекота.
Завъртя се и се насочи към централния площад на града.