Nov 23, 2007, 12:06 AM

Братята Бели сърца V - Архонтът  

  Prose » Novels
935 0 1
10 мин reading
Както сакрифициумите са огнища на злото, които трябва да бъдат очиствани, така малките братя са убежища на доброто, които трябва да бъдат привличани и поощрявани.
При първото изпитание малкият брат се поставя в ситуация, противоречива, объркваща, изискваща творческо въображение и оригинална реакция. Изпитната ситуация се нарича модрия.
Преди шест години, дни след като Васил беше навършил четиридесети петгодишнината си, докато се връщаше от нотариата у дома, му се случи нещо наистина неочаквано. Апартаментът му се намираше на последния етаж в единствения вход на шестетажна сграда. Беше пак зимна и здрачаваща се вечер. Васил влезе в тъмния вход, опита се да включи осветлението, но то се оказа повредено. Асансьорът работеше. Изчака огромното му туловище да се свлече до партера, след което влезе в него. Натисна бутон номер 6 и придърпа масивната врата на асансьора, която бавно се затваряше. Секунда преди асансьорът да потегли нагоре, четири пръста се шмугнаха вътре и задържаха вратата. Васил се сепна, но отстъпи, за да направи място на новодошлия. Когато вратата се отвори и в асансьора се шмугна едно дребно и гърбаво тяло, Васил видя най-стария мъж в живота си.
- Добър вечер – ведър и усмихнат, той поздрави стареца.
Но не получи отговор, явно старецът беше глух. Гърбицата му се намираше по-високо от главата, а адски кривите му крака, стърчаха отстрани. В ума си Васил запремята задачите за утрешния ден, но преди всичко мислеше за пилето, което жена му, Братислава, обеща да сготви за вечеря. Старецът беше забравен.
Изведнъж един крив и прозрачнобял пръст се повдигна пред очите на Васил, зловещо се поклати, сетне се изви и се стрелна към бутона “стоп” на асансьора. Светът спря. Животът секна.
Васил изостави пилето на Братислава, изтърва задачите си за утрешния ден и се вторачи объркан в бледосините ириси на стареца.
- Ама, какво правите?... Защо? – някак плахо възропта той.
В ръката на дребният и превит като въпросителна старец се появи кинжал. Острието беше тясно в основата и възшироко в края, просветваше страшно изпод крушката на асансьора. Васил не мислеше нищо; не чувстваше нищо. Вцепенен, замлъкнал и вторачен в дългото острие, той бе зинал уста.
Дрезгав, нисък до границата на чуваемостта, гласът на стареца прозвуча ясно като камбана:
- Само един трябва да излезе оттук! Жив! Разбираш ли това?
Вътрешностите на Васил бяха пропаднали в него; усещаше, че раменете му ще се откачат и ще тупна на пода в асансьора. Някакъв глупашки инстинкт го накара да повдигне бавно черното си куфарче и да закрие с него гърдите си. Старецът се засмя, презрение прокънтя в гласа му. После спокойно вдигна свободната си ръка и удари отгоре куфарчето на Васил, то се отдели от пръстите на нотариуса, разтвори се и полетя някак протяжно надолу. Тупна на земята; лични документи и напечатани листя се разпиляха на пода.
- Защо? – изрече негласно Васил, разтваряйки само уста.
С късо и мощно движение старецът заби бляскавия кинжал в корема на нотариус Васил Кумчев. Острието изчезна, тялото увисна; изведнъж се наклони назад, опря се в стената на асансьора, сякаш търсейки последна подкрепа от нея, плъзна се бавно надолу и накрая се свлече на пода, напълно безсилно.
Васил държеше дръжката на кинжала, ужас късаше ума му. Усети как кръвта му плъзва навън, обагря дрехите му, а сетне ръцете; главоломно разширяваща се локва от кръв и урина покриваше пода на асансьора. Очите на Васил отказваха да стоят в орбитите си, изскочили от гнездата си, те наблюдаваха тялото отвън. Отпред и отгоре му, старецът се подхилкваше доволно.
- Помогни ми… - отрони се от устата на умиращия мъж. – Моля те, помогни ми…
- Само един трябва да излезе оттук! Жиив! – припяваше старецът и танцуваше, поклащайки се в асансьора.
- Не искам да умирам… не искам… - мълвеше на себе си Васил.
- Ще умреш, ще умреш! – тържествуваше старецът, а гърбицата му се поклащаше, сякаш и тя се радваше на случващото се.
- Не разбирам, нищо не разбирам – умът на Васил се въртеше в кръг и не срещаше отговор. – Защо така… защо? Помогни ми, всичко… всичко ще ти дам.
От гърдите на стареца изригна победоносен вой, свирепите му пръсти се издигнаха над главата, дори над гърбицата, той сякаш превъзнасяше някакъв свой кръвожаден бог.
- Какво можеш да ми дадеш ти, плът най-мизерна, каквоо? – гласът се извиваше и пискаше, пискаше и се извиваше. – Сърце празно, душа куха, каквоо? Даай…
- ВСИЧКО! Помогни ми, ще ти дам всичко!
- Ние сме в утроба, глупако, а вратата -  една. Един трябва да излезе оттук. Жив! Сега разбираш ли? Какво можеш да ми дадеш ти в замяна? Каквоо?
- Пари ще ти дам, много пари! Имам… много са! – умът на Васил се гърчеше в предсмъртен делириум. – Помогни ми… ще ти бъда роб, ще изпълня всичко, което поискаш. Всичко!
- Какво значи всичко, поясни се, ти нямаш нищо?
- Имам. Ще ти прехвърлям имоти, десетки имоти. Мога, мога, има как! Ще измамя, ох, ще убия, ако щеш… Да, да, ще убия, само поискай…
Старецът махна яростно с ръка и с кристален глас заповяда:
- Сърце оглозгано, чуй ме сега – аз искам да станеш!
- Не мога – изрева Васил. – Не мога, аз умирам не виждаш ли? Ах, не виждаш ли…
- СТАНИИ!
Могъща вълна заля Васил, взе го в обятията си и го повдигна, първо на колене, после на един крак. Изправи се, а сетне се срути отново.
- Не мога, не разбираш ли, не мога.
Старецът поклати безнадеждно глава и с равен глас рече:
- Виж гърбицата ми, виж я добре! Всеки път, когато умирам, убивам. И така се възраждам. В гърбицата си събирам взетите животи. Виж колко е голяма! Виждаш ли? Ха-ха-ха…
Вече-Васил-знаеше-че-ще-умре!
Умът му прекрати своя бяс; ръцете се отделиха от дръжката на кинжала; устните му се открехнаха и там се възвести истината:
- Страх ме е да умра, но не ме е страх от смъртта! Страх ме е, че знам как живях. От живота ме е страх, от живота! Подведох се! Стъпвах на стъпвани места, бърках в празни делви, нахалос дишах. Търсих надалеч, себе си не търсих; не любих, а пресмятах. Сега питам се защо? Защо влизах в чужди дрехи и лицето си менях за плитки нужди? Защо? Не избирах, подбиран бях; богатеех, вместо да раста! Защо? Животът ми не струва, нищичко не струва! На каква везна го теглех, с каква мярка го бележех? Знам с каква, с мярка взета в заем, с везна, която тегли сенки, а не живите сърца! Ах!
Васил бълнуваше, тиха треска държеше тялото му; старецът, застинал и мълчалив, стоеше и слушаше смъртника.
Един пръст на хищник преброи до шест и натисна последния бутон. Асансьорът се разклати, въжетата се изпънаха, кабината се задвижи. Врата на шестия етаж се отвори и старецът излезе. Гърбицата скриваше главата му, сякаш изглеждаше по-голяма от преди час.
Васил остана сам в затворения асансьор, очите му бяха потънали в лицето, клепките безжизнени спяха. Една трепереща ръка издърпа дръжката и измъкна кинжала от прободеното тяло. Острието го нямаше или по-скоро беше тук, ала не беше острие, а смешен и намачкан станиол. Васил ококори очи, огледа в треска асансьора. Нямаше кръв, никаква кръв. Само урина.
Какво става? Жив ли съм? Само един трябва да излезе оттук! Жив! Трябва да изляза! Да, трябва да стана, да стана и да изляза!
Умалялото тяло на Васил се повдигна, тежко и бавно, ръцете трепереха, краката се прегъваха. Отвори вратата на асансьора и… излезе.
Черното куфарче на нотариус Васил Кумчев остана в кабината на асансьора. Същата вечер той нито веднъж не се сети за утрешните си задачи. Пилето на Братислава беше вкусно, но тя си го изяде сама.
Първото изпитание на малкия брат Васил Кумчев беше успешно. Архонтът сам се бе убедил в това.
* * *

Месец по-късно господин Кумчев беше посетен в кантората си от съсухрен старец, досущ като онзи в асансьора, но без гърбицата. Страхът, който превзе Васил бързо отстъпи, сякаш беше вкаменелост, която нямаше археологична стойност и подлежеше на изхвърляне. Силно заинтригуван той посрещна стареца и без на йота да потръпне, се доближи на половин ръка разстояние от него.
- Как сте, Василе?
- По-силен от всякога!
- Убеден ли сте в това?
- Не, разбира се. Вече съм лишен от всякакви убеждения, чист съм. Освободи се място за моята вяра.
- Радвам се, че е така.
- Радостта е изцяло моя.
- Готов ли сте за следващата стъпка?
- Знаех, че ще има такава. По-готов не бих могъл да бъда!
- Добре. Имате една седмица да прехвърлите девет десети от имуществото си на посочените в този списък юридически лица – старецът подаде парче хартия; първата катомодрия, която Васил получаваше.
- Цялото ми имущество е съпружеска собственост, но…
- Доколкото си спомням, Василе, вие казахте, че има как!
- Да, има. След седмица всичко ще бъде уредено. Братислава ще бъде огорчена, мисля.
- Ще бъде! Имате на разположение шест месеца, за да се разведете.
Васил се сепна. Ала съзнанието му бързо се охлади и възвърна могъщото си спокойствие. Доверието му в този старец беше безгранично.
Братислава плака много, крещя още повече; адвокатът й е бе най-озверялото псе на света. Но след шест месеца Братислава беше разведена жена, която разполагаше с половината от една десета от собствеността на билото вече семейство Кумчеви; другата половина от десетата взе Васил. Деведесет процента от бившата съпружеска общност беше разпределена между седем юридически лица, но на практика беше собственост на Домена “Бели сърца”.
Първото изпитание на всеки малък брат е в средата на модрията – кризисна ситуация, в която съществото се преобръща. За сравнение, ако в модрия, бъде поставен сакрифициум, той би страдал до безкрай над теглото сполетяло персоната му. Ситното му съзнание и опоскания потенциал биха се стопили напълно. Сакрифициумът щеше да врещи, да мрази, да се вайка и самосъжалява до полуда. И когато разбере, че всъщност тялото му още ще живее, вместо личността му да се преобрази, щеше да забрави цялата модрия.
Второто изпитание е готовността на малкият брат да се раздели с имуществото си. Лекотата, с която ще го направи трябва да е поразителна, безсъмнена. Сакрифициумът не би се разделил с нищо, което има, още повече, ако разполага с малко; щеше да пресмята, да се пазари, да търси изгодата.
Третото изпитание е разводът. Да се разделиш и забравиш жената попаднала ти, без дори да помниш как; съществото, което не си избирал, а ти е било внушено като избор, щото фалшивата влюбеност на твоето съзнание се е подчинила на социалната вихрушка, която шета в обезкръвеното ти сърце. Такава жена е само обществена инжекция в твоя свят, тя е камък, който тежи на шията. Малкият брат трябва да се освободи напълно и тотално. Сакрифициумът би се противил, би изревал жалката си любов, би я пазил, нали все пак, тя е най-последното оправдание, че досега е живял правилно, безгрешно; би сравнявал жена си с майка си, което е ужасът на обикновения човек, падението на мъжа в сукалче.
Малкият брат се посвещава в брат Бяло сърце в петъка, след развода си. От деня на посвещение братът е напълно трансформиран човек, тогава той получава, своето тайно име. Името е най-близкото нещо за човека, то е вратата към личността му; да притежаваш име значи винаги да имаш отворен път, който води до отговорите на въпроса, кой си ти! Обикновените хора всъщност нямат имена; Георги, Светльо, Иван не са имена, те са названия на предмети. Обществото те назовава и така протяга костеливата си и властна ръка, хваща те и си служи с теб. Това го правят и близките ти: родителите, приятелите, жената и децата. Колко често, щом непосветеният изрече името си, то му се струва далечно и чуждо; името е привнесена, нежелана и обсебваща те материя. Тайното име на всеки брат е неговият облик и открит път към неговата същност.
Доменът “Бяло Сърце” има цели и има и Цел. Да се каже, че братята служат на Ордена, за да постигат целите и осъществят Целта си, е да се мисли като обикновен човек. Противоречивите и напрегнати ситуации, в които се поставят братята, тъй наречените модрии, са методиката, посредством която те непоколебимо се придвижват по своя, предначертан и таен план. Всяка крачка по прочистения от егоизми път на братята Бели сърца ги изменя допълнително, укрепва съзнанието им и уголемява силите им. Този път е свят и изумително плодотворен. Учителят И. го е нарекъл Живата нишка.

© Едуард Кехецикян All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??