Буря в корона – Глава 3: Лъжецът

Слънцето бе изгряло преди час, но дворецът сякаш още бе потънал в мрак. Стъпките му отекваха в коридора, един от многото, из които бе бродил през последните години. Но днес изглеждаха по-различно от добре познатите мраморни ивици, които опасваха кралската резиденция. „Знам защо“, помисли си херцог Анторн. Короната бе паднала. Кралят вече не бе измежду тези стени и никога нямаше да се върне отново. Сега бе там отвъд, отново заедно със всички онези, които бе изгубил. Брат си, децата си… и своята кралица. „О, Фреиза, твоята липса остави голяма празнина. Както у него така и у мен“. И така, Анторн окончателно бе останал сам. Спря се рязко. Лула. Лула, трябваше му лула. Имаше нужда да се отпусне. Как иначе се очакваше да продължи, все едно нищо не се е случило? А имаше ли сили да продължава изобщо? „Човек би си казал, че след толкова загуби става по-лесно…“ Сряза го остра кашлица откъм гърдите. „Ето това ди докара лулата.“ Понечи да покрие уста с ръка и се загледа. Кожата. Откога бе така сбръчкана? „Това не съм аз… Аз бях по-млад от това“. Вдигна очи и се огледа се наоколо. Пуст безрадостен коридор. Вече му изглеждаше по-близо до познатото. „Събирай сили, стари човече. Чака ни работа. Светът няма да спре да се движи заради твоите болежки.“

Пред вратата го чакаше кралският секретар, наперен младеж, който бе натоварен с извикването на членовете на кралския съвет.
– Вътре са, Ваша Светлост – поклони се той с недобре прикрита мазна усмивка.
Анторн го отпрати и влезе. Съветниците се изправиха да го посрещнат. От дясно на дългата маса се извисяваше едрата фигура на генерал Беркинстер, както винаги стегнат и готов за бой. И наистина можеше да се каже, че това което предстои щеше да бъде люта битка. Битката за короната на Лангустия. От ляво на масата стояха тънкият първи дипломат Едмунд Таркин и закръгленият върховен съдия – граф Фаренсел. Сред тях обаче липсваше кралският ковчежник, граф Гарлакх, потаен човек обсебен от древни писания и артефакти. Именно поради тази му потайност обаче се носеха какви ли не слухове за него, всеки по-смразяващ от предния. Преди няколко дена бе заминал, за да отпразнува рождения ден на племенницата си и може би бе по-добре, че днес не бе в столицата. Анторн не се подаваше лесно на слухове, но дори той бе предпазлив относно графа и не му се доверяваше напълно. А можеше ли да се довери изобщо на някого тук? Може би сега щеше да разбере.

– Господа – обърна се към тях и се намести на креслото в центъра.
Понечи да каже нещо, но думите не му идваха. Как бе редно да започне? Може би няколко добри думи за покойния крал? За успехите на управлението му? За войните, през които бе превел кралството?
– Уважаеми членове на кралския съвет… с огромно прискърбие ви съобщавам, че нашият крал, Негово Величество Бертранд Втори ни напусна.
Може би така бе най-добре. Не знаеше дали щеше да издържи, ако заговореше повече за покойния Бертранд. Останалите съветници сякаш приемаха вестта по-леко. Генералът повдигна вежда, а Таркин сведе поглед надолу в опит да демонстрира някаква тъга. „Знаели са“, помисли си Анторн. Знаели са още преди да бъде свикан съвета. „Какви ги мисля? Знаели са още преди да се събудя. Навярно в целия този дворец аз съм разбрал последен. И ето, че стоя и кривя устни, чудейки са как да им съобщя стари за тях новини.“
– Тъжен ден за кралството – многострадално отрони граф Фаренсел.
– Дано душата му намери покой – допълни Таркин.
– Дано – потвърди генерал Беркинстер.
– Кралят е мъртъв – обобщи Фаренсел – Да живее кралят… който и да е той.
– Този въпрос остана без отговор – намръщи се генералът.
„Дотук със скръбта. Сега започва работата“, помисли си Анторн. „Изглежда мъртъв крал не е от полза за никого.“
– Кралят носеше тежко бреме на плещите си – подхвана Фаренсел – бреме, което сега трябва да бъде поето отново за доброто на кралството.
– И кои са кандидатите за това „бреме“? – попита Таркин.
– Покойният крал не остави живи деца – започна Анторн. Доста пъти трябваше да си припомня семейното дърво на рода Турим в последно време.
– За съжаление Смъртта ни раздели с момчето на Понтос прекалено рано – разжалва се граф Фаренсел.
– Поради липса и на живи братя, най-близки роднини на краля остават наследниците на двете му сестри. По-голямата е омъжена в имперската династия Велмар, съседите ни от юг. По-малката е омъжена в династията Робинор, съседите ни от север. Това са основните кандидати, както и тези, които най-много усложняват наследството.
– Според установените закони предимство следва да получи по-голямата сестра – разясни съдия Фаренсел.
– Велмар никога няма да седне на трона – възпротиви се генералът – Тази династия, която от векове се опитва да ни завземе, няма никакво място тук. Преди 20 години им показахме пътя обратно на юг, ще им го покажем пак, ако трябва!
– Преди сватбата си, голямата сестра формално се отказва от правата си над короната, нали така? – вметна Таркин.
– Така е – съгласи се Фаренсел – Но поради неизплащане на обещаната зестра Велмарите оспорват валидността на този договор.
– Положението е деликатно – изтъкна Таркин – претенциите на двете страни са несъвместими, но мисля, че всички можем да се съгласим, че Велмарската кандидатура е неприемлива.
– И когато им откажем, ще последва война – допълни граф Фаренсел.
– Нека се опитат – закани се генералът.
– Няма да вкарваме кралството в поредната кървава война – заяви Анторн – И смятам, че събитията от преди 20 години са показателни за това колко трябва да ценим мира.
– Тогава може би трябва да разгледаме и трета кандидатура – предложи граф Фаренсел – Предполагам помните, че преди година получихме писмо от Феликс Понтос.
Анторн си спомни деня, в който един провинциален барон дойде в столицата, за да представи сина си на Негово Величество. Син със кралска кръв, твърдеше. Майка му, тогава покойница, била кралска потомка по извънбрачна линия, плод от афера на селска девойка с не кого да е, а с принц Манило Турим, брата на краля, точно преди да замине на лов, от който щял да се върне смъртно прострелян в гърдите. Кралският съвет първоначално бе скептичен за историята, но Бертранд сякаш засия наново. Фреиза тогава вече я нямаше и с нея всички шансове кралят да има свои деца. Така че Бертранд бе приел момчето на драго сърце, веднага го взе в двореца и го отгледа като собствен син, макар че по възраст му беше повече като дядо. Но черната прокоба, която тегнеше над династията Турим не подмина и него – три години след като стана принц, момчето се разболя и скоро след това Смъртта го прибра. След него бе останал само Бертранд, но Смъртта и за това се бе погрижила тази нощ.
– Бащата на малкия наследник? – учуди се Таркин – На каква база? Той не е роднина на краля. Жена му беше. При това по извънбрачна линия.
– Но синът им бе легитимиран – отвърна графът – Освен това Феликс Понтос наскоро се ожени повторно за ремандорска принцеса, за която се говори, че вече е бременна. И най-важното – той твърди, че има пълната подкрепа на новия си тъст, краля на Ремандория.
– Как го е убедил да се съгласи на такава сватба? – промърмори под носа си Таркин – Понтос е с прекалено нисък статус за съпруг на кралска дъщеря.
– Мошениците се надушват отдалеч – изръмжа генерал Беркинстер – А тези двамата са от най-големите в тази част на света.
– Ако короната бъде дадена на Робинорите, Велмарите ще обявят война, а ако я получат Велмарите, можем да сме сигурни на инвазия от север – обясни Фаренсел – Феликс Понтос е единствената ни надежда за стабилност.
– Ако Понтос получи короната, ще се заварим във война не с една, а и с двете страни! – побърза да оспори Таркин – Генерале, според вас ще можем ли да разчитаме на ремандорската армия, когато се окаже притисната между две други?
– Няма и да ни се наложи да разберем – отвърна Фаренсел преди генералът да каже нещо по въпроса – Робинорите може и да искат короната за себе си, но за Велмарите е предостатъчно тя да не попадне у Робинорите. Без нужната подкрепа в Лангустия не могат да се надяват на повече. И не само, че ще приемат Понтос. Смятам, че дори ще се застъпят за него, ако от север посмеят да го оспорят.
– Празни догадки! – възропта Таркин – Велмарите искат повече. Искат да видят приятелско лице на трона. А във вашия полу-ремандорски кандидат няма да видят такова. Колкото и да не ни се иска, се налага да изберем страна. От толкова време Лангустия и Канисия са в съюз. Съвсем естествено е да бъдат обединени от един крал, както са били някога. Обединени в едно, двете кралства ще представляват най-голямата сила оттук чак до Олинтия на юг и Анакони на изток. А кой знае? Може би ще успеем да се споразумеем с Понтос. Можем да уредим годеж на бъдещето му дете в Робинорската династия.
– Брак с още неродено бебе? – намръщи се Беркинстер – Как може да уредите сватба за някого, чийто пол дори не се знае? И за кого ще го сгодите? За Робинорския принц или някоя от принцесите? Или трябва да се надяваме на близнаци за всеки случай?
– Казвате голяма сила, така ли? – попита на свой ред граф Фаренсел – Кажете ми тогава, кой ще бере плодовете от тази сила и кой ще върши работата? Трябва да мислим за Лангустия преди всичко. Дали Робинорите ще ги е грижа за кралството ни колкото нас?
– Но със сигурност съпругът на принцеса Ремандорска ще се загрижи? – повдигна вежда Таркин.
– Достатъчно – отсече Анторн. Дълго мълча и слуша. Видя кой на коя страна е. Сега бе негов ред да говори – Даваме короната на Робинор – война. Даваме я на Велмар – война. Даваме я на Понтос – война… Сега ми кажете. Има ли някой от вас истинско решение или не? Защото досега не видях такова.
Мълчание. Разбира се. Никой тук не търсеше решение, колкото и да претендираха за обратното. Единият мислеше само за своето его, другият – как да коронова слаб крал, който да се контролира лесно, а третият – как да подсили своята позиция в един нов режим. А ето го и него. Единственият глупак, който казваше, че го е грижа за кралството и наистина го мислеше.
– Във времена на несигурност, каквито вярвам, че са днешните, когато липсва ясен наследник може да се свика Събранието на благородниците, което да сложи край на споровете – обясни Фаренсел.
– Това е много хубаво – хапливо отвърна Таркин – Но не виждам как ни помага.
– Когато някой представи кандидатурата си на Събранието, той се задължава да приеме резултата от гласуването. Какъвто и да е той. Правотата на новия крал няма да може да бъде оспорена. А ако имаме малко късмет, може и да избегнем най-лошото.
– И кого ще изберат благородниците? – попита заядливо Таркин.
– Този, който ние им кажем – отвърна с ехидна усмивка Фаренсел – А нашият избор ще бъде този, който ще ни създаде най-малко проблеми. Някой, който може да действа като помирител между свадливите ни съседи. Някой, който може да събере достатъчно подкрепа тук и отвън, за да подсили претенцията си. И най-вече – някой неопитен, който ще слуша съветниците си и няма да взима решения, които не са в полза на кралството.
– Ако Робинорите или Велмарите усетят какво се готви, няма да участват в Събранието и проблемът ни пак остава – отвърна предпазливо Анторн.
– Затова ще се погрижим да не заподозрат нищо. Нашият избраник ще запази мълчание до самият ден на избора. Съседите ни ще заявят претенциите си пред Събранието и след часове на разгорещени дебати, насред отчаяние и безнадеждност, Понтос неочаквано ще обяви своята кандидатура. И Лангустия ще има нов крал. Признат от всички.
Това вече приличаше поне малко на решение. Или поне бе добре замаскирано като такова. Без съмнение граф Фаренсел имаше своите планове как да се издигне нагоре чрез Понтос. Но и Анторн не бе глупак. Имаше години да се нагледа на дворцовите интриги във Фаварос. Във всеки случай сега разполагаше с голямо предимство. И то бе, че крайното решение зависеше от него. В залата в момента имаше четирима души. За да се реши каквото и да било трябваха поне двама. А и гласът му на първи съветник имаше по-голяма тежест от останалите. Можеше да притисне кралството под ботуша на Канисия или да предаде съдбата му в ръцете на самозабравил се провинциалист, макар и с някакво потекло, за когото бе сигурен, че повече се интересува от блясъка на короната отколкото отговорностите, които идват с нея. Оставаше само да прецени кое бе най-доброто за Лангустия. Истината бе, че такъв вариант нямаше. За всичките си години опит в кралския съвет Анторн не можеше да се сети дори за един път, в който е могъл да направи идеалния избор. И този бе поредният от многото. Но решение трябваше да бъде взето. Във времена като тези бездействието бе по-опасно от всичко…
– Господа – изправи се тържествено той – Лангустия ще има нов крал. И неговото име… ще бъде решено от Събранието на благородниците. Пратете вест из кралството. Пратете и до Ремандория. И нека до ушите на Феликс Понтос стигне най-голямата лъжа изричана някога – че Лангустия се нуждае от него.