Бягайте, змии и гущери!

Разказ

- Ееее....пак си се разработила, празник е!

- Да, днес  е Благовец, чисти се, събират се боклуците от къщи и се изгарят. Жените трябва да викат: „бягайте, змии и гущери! Къщата да ми е чиста.”...Ти къде? Да не отиваш при майкини си на село?

Тодора, или  Дора по градски, е съседката от първия етаж, която сме цанили за чистачка на малката ни кооперация. Дора знае всичко. Има нюх на копой. Сигурно прониква и до подкорието ми. Без нейната забележка денят ми щеше да е някакси недоизказан.

Пътуването с междуградското возило до село е досадно, но неизбежно – пътниците в търбуха му сякаш са вадени от една матрица: еднакво уморени  от борбите за оцеляване, с измачкани лица и дрехи, с познати до втръсване разговори по съседски на седалките и с отработена любезност. Най-сетне сред прашоляка на третостепенните пътища на родната ни реалност и под зоркия поглед на гърлата от календара над главата на шофьора, до която се мъдри безхаберният надпис: „пътник без билет се глобява 10 лв”, най-сетне, казвам, старото рейсче изгрухтя на площадчето на нашето село. Освен опашатия прашен змей никое друго създание не регистрира присъствие тук. Нито куче, нито кокошка, нито местен видиотен Варава. Вятърът премете отново екзистенциалната пустота на площадчето и ме подстори да си хващам пътя.

Преглъщам спазмите в гърлото – липсват ми бабичките патрули от преди години, които ме посрещаха с присвити очи и пробождащи погледи: ти коя беше? Тъгувам по тантурестите им черни фигури като опушени гърнета, по големите им пазарски чанти, приседнали кучешки в краката им. Въпросите им се подпират на тояжки или пръчки, „бъгнати” пътьом – клечоци що щеш наоколо.Отговарях им, а те се смееха и ме провождаха носталгично: Еееее, Златинке, много си пораснала ма!  Широко се ухилвам в себе си: хубаво порастване... наближавах четирийсетте...тогава...

Мъкна чантата и филтрирам селските аромати – на пръст, на говеда, на остър парлив въздух, на детството ми, на старци и самота. Днешното село  изпуска свое ухание – на остаряващи или обезлюдени къщи, на стари и изоставени хора. Смесете аурата на седемдесетгодишен човек и на още по-клекналия му дом и ето ти дъха на селото.

Плетът на Диньовия двор е избуял колкото брахиозавър. Диньо, бог да го прости, беше братовчед на баща ми. Той и жена му завзеха долната част на имота с бившето му историческо и родово величие – постройка, която е била дюкян през турско, по времето на соца – хлебарница, а по Диньовото време – жилище. Той и жена му, Недялка, се юрнаха като Йордановия син, Божан, трескаво да земеделстват в двора си. Десетина години ровиха пръстта, садиха зеленчуци, плевиха и се караха с нашите. Сякоха черниците до оградата – да не пазят сенки на мамини и на огнището им. Гледаха пилета и овце. До оня ден, когато булката оплевила три колички бурени, та се гътнала на легло. Сърцето ли я наказало за лошотията, самата лошотия ли й е дошла в повече – никой не разбра. Инвалидизира се, прибраха се с Диньо в града. Мястото опустя, затреви се, с годините израснаха жилести акациевидни дървета и сливите и бадемите се съсухриха между тях. Всичко това се превърна в самостоятелна оградена джунгла от постсоциалистически тип, арена на котешки свалки и капан за нашите домашни любимци. От пребиваването им в нея след два месеца се сдобивахме с поредното котило наследници. Тоя опустял имот стана развъдник на змии и гущери. Няколко пъти вече до нашата къща се извличаха големи смоци, които сякаш ни напомняха, че нашият имот е единствен малък остров сред пет-шест запуснати и безстопанствени.Често мама, гледайки долния двор, напъващ да завземе малката й градина, казваше: Гледай ти работа...тук копаеш, поливаш, плевиш, пазиш... хилаво, едва върви или съхне, а туй, пусто, върви като лудо... Божа работа! Човекът не може да се мери с бога. Ъхъ, съгласявам се с нея. Слабички сме пред бога. Пък и наказани заради Адам. Затуй се мъчите и вие.

Диньо и Недялка са вече на оня свят, но имотът им ще превземе нашия двор. Ето го и него. Отварям желязната пътна врата и се провиквам...имената на котките ми... идат и те... Тина, Митьо, Бобчо... Всъщност това е своеобразно наше семейно кодиране. Извикам ли, и мама се показва от къщи, смее се – не е чакала гостенка. В ръка държи стари рогови очила, наследство от баба ми. Кой знае защо не използва своите, а слага старите от баба ми, отдавна покойница. Може би се омагьосва от духа на къщата и се нагажда към нея. Поема от ръцете ми сака, аз я наставлявам какво къде да извади и сложи от него, а тя умилително ме укорява, че съм се охарчила. Обикновено купувам пресни продукти от града, каквито знам, че обичат да похапват. Не че няма в частния магазин на Еньо, но си е друго дъщеря ти да го донесе и да е от града. Знам, ще ме разпитват от Лидъл ли е, от Кауфланд или от Марийка, съседката търговка на нашата улица. Да има какво да обсъждат после.

Радвам се на котките, разхождам се из двора – баща ми е подравнил лехите като с нивелир. Спретнал е малка оранжерийка. Не сме си казали и две приказки с нашите, откъм пътната врата се чува подвикване. Влизат едно след друго, без покана, три ромски момиченца на възраст от седем до десет години. Майка ми ги назовава: Божидарка, Йовка и Евгения. Деца на калайджията и внуци на Тоша. Тоша е говедарката или по-скоро жената на говедаря. Лятно време се стяга с шарен тревирен костюм и шапка с периферия. Тя често обикаля по комшийски нашия двор, за да изкрънка от милозливата ми майка някой зеленчук или плод и да сготви на несметната си челяд. Наперената циганка се отплаща в натура – оплевява или прекопава част от градината. Внуците й като нея – знаят, че в дома на леля им Данче – майка не позволява да я бабосват – все ще падне нещо. Сега се подреждат едно до друго, а аз, гражданката, ги разглеждам и не скривам любопитството си. Облечени в женски рокли, харизани от някого, те попридърпват краищата им и се кипрят - слугини на пазар. Косите им са свързани на конски опашки и лицата им лъщят като гледжосани. Под неподстриганите бретони очичките им шарят с пъргавината на мишлета. Бързо се справят и с мен, новодошлата. Заглеждат се в големия ми часовник, питат: Тия дънки отде са? А аз започвам да нищя малката им биография:

- Ученички ли сте? На колко сте години? Обичате ли да ходите на училище? А къде е то?

- Йовка е в първи, аз съм във втори, а тая – Божидарка бута най-малката – още не ходи. Ама днес няма да ходим на училище. Мама тъй каза, щото брат ни е болен и трябва да го гледаме.

- Аааа, брат ти болен – доглася мама. – Ходите отначало месец – два, докато платят помощите, и спрете. Ами кога ще се научите да смятате и четете ? Йовке, я кажи, можеш ли да броиш?

Йовка обаче е заинтригувана от една от котките, която спира пред децата и започва да се мие. Детето я побутва с крак и въпросът на майка ми увисва.

-  Ами кой ви купи тия рокли? Те много модерни....Момичетата отново хвърлят    очищата си върху мен. Едното атакува директно:

 -Ти имаш ли гримове? Ще ни подариш ли?

- Е, гримове....нали сте ученички? За какво ви са?

- След някоя година и ще ги оженят – довършва темата мама и хлътва в къщата. След минута–две излиза с пакет курабийки, нейно производство, и ги отваря пред децата. Те пъргаво се справят със своя мъничък дял. Дъвчат,наредени едно до друго, като ромски принцеси, подминати от добрата съдба.

- А пък Евка и брат й имат въшки – много делово заявява Божидарка, пиарката на групата.

- Важното е да са здрави и да има какво да ядат – добавям аз забележка, неподходяща за пред деца и затова ровичкам в чантата си и оттам излизат несметни богатства – стари флакончета лакове, празни стъкленици от парфюми. Момичетата лъсват от щастие. Като аборигенчета се въоръжават всяко с някаква джунджурийка, която душат и разглеждат с жадни очи. Какво й трябва на детската циганска душица!

От къщи плъзват издайнически аромати на топла яхния и майка ми навреме се сеща да отпрати момичетата, като им тиква в ръцете голям буркан омния с паприкаш. Да го дадат на баба си да им сготви манджа. Хайде, отивайте си, да не ви търсят майките ви.

Изпращам децата до пътната врата и поглеждам нагоре и вдясно. „Съседа”! Виждам го – важно стърчи в гнездото си, а тая година то е по-прибрано, не висят клечоци. Това е нашият щърк, който за пореден път се връща в гнездото на съседния електрически стълб. До него е и „госпожата”. Семейството ще мъти и,дай боже, след време ще имаме съседчета.

Заключвам и се прибирам в къщата. Масата е сложена,  напълнени са и малките тумбести чашки с ракия. Табиет, както казват тук по селски. Пием за здраве и отвързваме дежурните приказки за младите новобогаташи. Петьо и Гошо са наши роднини, трийсетинагодишни предприемчиви мъже,които наеха земя, купиха машини и вадят пари от земеделие. За пореден път слушам каква вила в Троянския балкан има кумецът Гошо, колко пари печели от нивите с ечемик и слънчоглед. За новата му приятелка. За новата му кола. За подвизите му из двете кръчмици на селото.

В главата ми се наблъскват парчета от селския пъзел: практичните ромки, колата на Гошо, големите  и малките щъркелчета, вездесъщите гущери и изпълзяващите смоци. Сюжетът на селото придобива плът и хронология. Май още е жив.

През бръщолевенията на телевизорските новини чувам първите щурци, котешките викове за територия и надмощие. Тинаааа......ела малко сърчице, мамино момиченцееее.....мамосвам в тъмното малката си черна котка. Току из черната паст на двора тичешком пристига моето съкровище и се отърква в краката ми.

Животът някъде гърми и трещи. Пудри се и се преструва на европеец. Събужда се или заспива. А тук, в малкото обезлюдено селце,потънало в пръстта на Загоре, младите  селски тарикати са  новият му живот. Да им даде бог късмет и берекет.

 Наздраве!