Бялата лястовица -

един разказ за любовта

„Любовта е дълго търпелива, пълна с благост,

любовта не завижда, любовта не се превъзнася,

не се гордее, не безчинства, не дири своето, не

се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва,

а се радва на истината; всичко извинява,

на всичко вярва, на всичко се надява,

всичко претърпява”.

Из Послание на св.ап. Павел

до коринтяни, гл. 13

Константин слизаше надолу по пътя за града. Сърцето му бе разбито от раздялата му с неговата любима. От очите му се стичаха малки и бистри сълзи. Животът му бе дал нещо много скъпо, а сега си го искаше обратно. Докато вървеше надолу по пътя, той усети остри болки, които пронизваха не само сърцето му, но и неговата душа. Стъпките му все повече натежаваха, а само ден преди това беше най-щастливия човек на света.

Историята му бе започнала преди време, но сега всичко в него умираше. Нищо друго не му беше толкова скъпо, колкото неговата възлюбена, която сега си заминаваше защото такава бе волята на  съдбата. Мислеше си как в началото на седмицата при посрещането на белгийските скаути в неговия роден град Ловеч бе намерил своята любов сред останалите белгийски момичета. Душата на Константин бе завладяна от чувство, което никога до сега не познаваше.

Трудният и тежък живот му се стори като приказка. Преди да срещне момичето, той беше огорчен от цинизма на хората и най-вече от предателството на близките му, но това сега нямаше значение. В него се раждаше един нов човек, който живееше и се радваше на неговата любов.

След време Константин разбра името на момичето, а тя се казваше Перин. То му напомняше за красивата българска планина Пирин. Също толкова приказна, колкото беше и неговата принцеса. Перин беше младо и красиво момиче. Имаше кафяви очи, в които живееше блясъка на добротата. Тя бе с руса коса, цвят който приличаше със златистото узряло жито, а лицето и бе чисто и невинно. Във всичко това Константин се бе влюбил. Красотата и добротата и не го оставяха сам нито за миг.

На другия ден той стана рано, не беше се наспал. Мислите му за нея не го оставиха да мигне цяла нощ. Ту заспиваше, ту се събуждаше и продължаваше да мисли за нея. Утрото обещаваше слънчев ден, а Константин се молеше отново да види Перин, за да стопли сърцето му.

В собствената си къща той се чувстваше като затворен гълъб в клетка. Константин жадуваше отново да я съзре. Той излезе да се поразходи с надеждата да я открие, тъй като знаеше, чете ще работят някъде в града. Мина по мостовете и улиците на Ловеч, но нея я нямаше. Докато не отиде в парка. Там той я видя с останалите скаути. Сърцето му започна да тупти силно и бързо, сякаш щеше да се пръсне.

Доближи се до скаутите, които чистиха парка по своя воля. Поздрави ги с усмивка и все една от мотиките, след което започна да им помага с тревата. Струваше му се, че са добри и трудолюбиви хора. Огледа се и видя, че има и други хора освен тях, което го радваше още повече. От време на време поглеждаше към момичето, в което се бе влюбил. Тогава за миг му се струваше, че само тя и той са на този свят и всичко останало е илюзия. В погледите на Константин любимата му ставаше все по-красива. Каква бе тая магия, която превръща човек в Ангел. Може би това е любовта.

Докато работеше Константин чувстваше как слънцето го изморяваше със своята горещина. Той започна да се поти и да се изморява бързо. Мислеше си само да утоли жаждата си с вода, но от къде можеше да я намери. Като тръгваше сутринта не беше си взел, а сега съжаляваше за това. Докато продължаваше с работата чу около себе си нежен женски глас, който казваше нещо красиво. По-късно разбра, че този език е френски. Никога до сега не беше го чувал и не знаеше колко е мелодичен и звънлив този език. Той се обърна към страната, от която идваше нейния ангелски глас. Остана вцепенен. Видя две нежни ръце, които му подаваха една чаша с вода. Константин вдигна погледа си и съзря ангелското и лице, в което се бе влюбил. Сърцето му отново започна силно да тупти. Протегна ръце, за да вземе чашата и да отпие. И докато го правеше очите му срещнаха нейните. Константин се чувстваше като в приказка. Те бяха най-красивото нещо, което някога беше виждал. С това любовта му към нея още повече се разгорещи. Сърцето му се изпълни от жеста на неговата спасителка. Отпи от чашата с вода, след което и благодари и продължи с работата си.

По-късно той се запозна с останалите скаути. Общо те бяха две момчета и девет момичета. Дошли от Брюксел, за да изявят своите скаутски умения. Те бяха с ръководител от град Разград. Господинът беше учител по френски език в езиковата гимназия. Имаше благородно лице, а по приказките очевидно бе, че имаше и добро сърце. Говореше с пламък на белгийците, който не всеки имаше. Момичетата бяха приказливи и много щастливи. Всички те заедно бяха като едно семейство. Бяха свикнали един с друг от най-ранна детска възраст. Това, което беше видял Константин бе похвално. Нещо, което не всеки ден може да бъде видяно. Той също разбра, че на другата сутрин те отново ще дойдат в парка. Това го зарадва, защото отново ще види своя Ангел, който беше го пленил само с един поглед. На обяд всички си заминаха, остана само надеждата за утрешния ден.

До края на деня за Константин всичко изглеждаше фалшиво. Неговата любима се бе прибрала и сега той се чувстваше сам. Мислите и сърцето му бяха далеч, там където беше и Перин. Спомняше си с тъга за нея и останалите скаути. Не разбираше техният език, но ги чувстваше със сърцето си.

Докато се прибираше срещна едни негови приятели. Те го поканиха да отидат да се почерпят в някое кафене. След като влязоха в най-близкото, Константин се почувства също толкова изгубен както преди. Не намираше нито думите, нито усмивката си, за да каже нещо весело. Приятелите му се усъмниха в него. Попитаха го какво му има, да не е нещо болен. И той им разказа цялата история. Как се е влюбил и как жадува за нея. Те му отвърнаха с мъдър съвет, просто да я забрави, защото тя не беше от Ловеч и рано или късно ще си замине и тогава ще се почувства много нещастен. Константин чу техните думи, но вече беше късно. Сърцето му беше пленено и не слушаше нито него, нито някой друг. След като се почерпи, си тръгна. Не беше се прибирал от сутринта.

След известно време той се завърна в тях. Кучето му като най-добър приятел го посрещна първи, а след това и родителите му, които се бяха притеснили за него. Не беше им се обаждал от сутринта. Не каза нито дума и се прибра в стаята си. Кучето легна до него сякаш го разбираше. Константин се бе замислил как още при втората среща със скаутите, без да знае техния език се привърза толкова много. На този въпрос не можа да си отговори. Оставаше загадка. По едно време започна да се прозява, след което си легна, за да се наспи.

На сутринта слънцето отново изгря предвещавайки хубав ден. Птичките пееха своята песен, а деня беше изпълнен с тайнственост. Константин бе станал рано, преди изгрев слънце. Той реши да излезе навън докато слънцето изгряваше. Беше толкова красиво и неописуемо. Докато гледаше изгрева му се прииска и Пери да беше с него. След това закуси, оправи се и веднага тръгна да преследва своята надежда.

В началото беше малко притеснен, но това постепенно с времето отмина. След работата в парка всички отидоха да се почерпят. Това беше последният ден, в който бяха заедно със скаутите. На другата сутрин те си заминаваха. Константин разбра, че няма време, трябваше да направи нещо и то бързо. И все пак никак не му се искаше Перин да си замине с останалите скаути, тъй като се беше привързал много към тях, особено към нея.

Константин не знаеше какво да прави. Той знаеше какво да и каже, но на Български, а Перин не знаеше неговия език. Но очевидно той имаше късмет. Две момичета, които познаваше знаеха френски и български език. Те бяха последната му надежда. Той написа своите откровения на един лист. Също така и бе написал, че я обича много. След това двете момичета ги преведоха на френски. Това го направи щастлив, защото имаше надежда тя да го разбере.

Надвечер те се бяха разбрали да се срещнат и да се сбогуват. Константин трябваше да и каже, защото чувстваше, че ако не го направи ще съжалява дълго време. Той много се притесни. Сърцето му туптеше по онзи начин, по който туптяха всички влюбени сърца. След като влязоха в сградата, където живееха. Константин извади листа, в който бяха написани думите, които трябваше да и каже. Перин видя това и се доближи до него. В този момент и двамата почувстваха, че само те са на тази свят и че всичко останало е илюзия. Само те двамата живееха, тъй като само те бяха влюбени, а останалите просто съществуваха. Този момент беше незабравим и за двамата. Беше пълен с толкова много щастие и красота.

На сутринта те си заминаваха. Константин стана рано и отиде да ги изпрати. Не му беше хубаво, че си тръгват. Сърцето му принадлежеше на нея. Единствено стените на гарата описваха чувството, което в този момент се таеше в душата му. Изпращането им беше тежка задача за него. Нямаше и ден от както бяха разкрили чувствата си, а сега трябваше да се разделят. Влакът пристигна и те е качиха. С всяко стъпало, което Перин изкачваше, мъката в душата на Константин се увеличаваше.

Можеше ли времето, което ги бе събрало, сега да ги разделя. И докато той с поглед се разделяше с нея, тя се обърна. Константин я погледна в очите, а тя сякаш усети болката в душата му. Влакът даваше сигнал за тръгване. Константин все още я гледаше, докато изведнъж тя слезе от стълбите. Другите започнаха да и викат нещо на френски, но тя не ги чуваше. Константин се усмихна и се затича към нея, а тя към него. В ръката си той бе скрил една снимка, която разказваше за тяхната любов. Тя бе в посребрена рамка със златни ленти, н нито златото или среброто бяха по-скъпи от нея. След като бяха се затичали в един момент те се прегърнаха. Тогава слънцето изгря. Бе дошло утрото, което бе забравило тъжните нощи. Идваше като едно ново начало.

Сълзите се стичаха от лицата на двамата. Устните им потрепваха, сякаш копнееха да се сближат. Докато това не стана. Целувката им бе сладко горчива. Сладка защото бе с пламък на истинска любов и горчива, защото може би щеше да е последна. След това те се погледнаха в лицата си и си казаха, че вечно ще вярват в любовта си, и че тя отново ще  ги събере някой ден, защото тя беше по-силна от живота и смъртта.