Бялото сако

Толкова отдавна не беше ходила на цирк, че имаше чувството, че всички детски спомени се надпреварват да я върнат в онова безгрижно и далечно време, когато решенията се вземаха толкова лесно и въпросите имаха само по един отговор... Когато сънищата преминаваха като розови облаци през леглото, тръгваха си призори безшумно, без да оставят белези и спомени след себе си...

Идеята беше на Стив в чест на годишнината от сватбата им или в чест на рождения му ден (двете дати бяха съседни и предстояха след няколко дни)...

Беше замаяна от светлините под купола, музиката, ярките цветове и изобилието от хора, които говореха, шумоляха и подсвиркваха към арената... Смущаваше се единствено от факта, че местата им са на първия ред, но Стивън си беше перфекционист, дори когато правеше подарък на себе си...

Впери поглед към излезлия сякаш от нищото илюзионист, който, покланяйки се, обясняваше, че предстоящият номер е много опасен и не го препоръчва за демонстрация в домашни условия... Разхождайки се по подиума, той се загледа с втренчен поглед на сокол, издирващ плячката си, и заяви, че за по-голяма автентичност ще покани „жертвата” си от публиката.

После протегна ръка към нея с думите: „Дамата с бялото сако, моля, заповядайте на сцената”.

Усети как я обзема смущение, докато Стив ú помагаше да се изправи и в ушите ú натрапливо звучаха думите му от преди няколко часа: "Облечи си бялото сако, скъпа.  С него си толкова неотразима, почти като младоженка..."

Нямаше време за размишление и за бягство... Зад кулисите двете асистентки ú шептяха с лъчезарни усмивки: „Нали знаете какво трябва да направите, след като изброи до двайсет?”

Не успя да им каже, че всъщност не знае... Изтикаха я на сцената, положиха я на масата и завързаха ръцете и краката ú... Отгоре заплашително висяха лъскави стоманени остриета като зъби на гладен дракон... Спуснаха завеските от всички страни и я оставиха в лапите му...

А магът вече броеше: ”Десет... единайсет... петнайсет...”

Обзе я паника... Започна да подръпва ту краката, ту ръцете си, да извива тялото си настрани, много преди да чуе препоръчаното „двайсет”... Съдбата ú беше решена... Искаше да изкрещи, но каква полза – в залата поне хиляда души в този момент крещяха,  свиркаха и дюдюкаха... Оркестърът набираше звукова скорост преди туша на кулминацията... А зъбите на дракона се спускаха немилостиво и неумолимо надолу, надолу, надолу... Усети болката... Бликна кръв... Изкрещя...

Надигна се плувнала в пот... Вече беше светло... Слава богу... Беше само сън... Поредният картотекиран кошмар... Да не забрави да си го запише в дневника...

Отиде в кухнята, направи си кафе и видя на вратата на хладилника бележката от Стив:

„Скъпа, да не забравиш, че довечера сме на цирк - аз, ти и Дани... Облечи си бялото сако. С него си толкова неотразима...”

Дани... Разбира се, един шеф не може без секретарката си, дори когато празнува рождения си ден...

Втурна се към спалнята, отвори гардероба и заподскача с поглед по закачалките.

„Аха - ето това е.” Ще си облече яркочервеното сако... Винаги си го е харесвала... „Майната му на Стив”...

Светлините я притесняваха по-малко... Детските спомени се бяха свили на кълбо някъде надълбоко и не искаха да си покажат носа... На фона на цялата шумотевица наоколо мислите ú се разхождаха бавно и спокойно и правеха предположения: „Ами ако... Ако всъщност цветът на сакото няма никакво значение?” Погледна към Стив - ръкопляскаше и не изглеждаше никак притеснен... От другата ú страна Дани също видимо добре се забавляваше... Беше облечена в тъмно сива блузка с къс ръкав на някакви неразбираеми драсканици като десен... Тя усети погледа ú и се извърна към нея с въпрос в очите...

Реагира на мига: „Май ти е студено, Дани, ето, вземи сакото ми... На мен ми е горещо (сигурно е от критическата).” Наметна я минута преди острият ловджийски поглед на мага да се насочи към техния ред и ръката му да покани червеното сако на сцената...

Дани не успя да каже нищо, излезе притеснено усмихната, но Стив определено беше смутен... Тя ръкопляскаше и заради него...

Магът броеше: „Десет...единайсет...деветнайсет...” В лявото си ухо чуваше въпроса на Стив: „Защо ú даде сакото си? Защо?” Нейният шепот отвръщаше: „Беше ú студено, скъпи, затова... А на мен ми е топло... Виж - потна съм...”

Пак беше плувнала цялата в пот... Стана от леглото и тръгна към кухнята... Дали това не беше страничен ефект на хапчетата? Да не забрави да си попълни дневника...

В  четвъртък  имаше определен час за визита при доктор Скот, за да докладва.... (От четири месеца беше включена в програма за лечение на безсънието с контрол и управление на сънищата ...)

Този път щеше да го изненада... Намерила беше идеалната комбинация от таблетките, с която успешно да дирижира кошмарите си...

Ех, чак пък идеалната... Това изпотяване... Да не забрави да си го запише...