Има толкова начина да умреш. Бавно ,мъчително или бързо, неочаквано.
Може да си на ръба. Буквално. Да погледнеш града, ширнал се пред очите ти, докато бавно пристъпваш към края.
А ще бъде толкова лесно да забиеш колата в дърво, да усетиш сблъска на метала, а после да престанеш да усещаш.
Или пък бавно да преглътнеш множеството хапчета в ръцете ти. Причиняват такива щети, а са толкова малки!
А не е ли по-добре да усетиш онова бленувано освобождение, когато бавно прокараш бръснача по пулсиращата вена?
Може просто да не изплуваш обратно. Гмурни се, но не се връщай на повърхността. Остани там, във вечната прегръдка на водата.
Казват, че си мазохист? Надени примката! Изритай стола под краката си, изпитай свободата на въжето около нежната си шия.
Искаш да е бързо? Легни на твърдите релси и чакай светлината в тунела. Или просто сама се хвърли пред нея.
Има толкова много  начини. 
Но достатъчно силно ли го искаш? Достатъчно силно ли искаш да оставиш целия си живот някъде зад теб? Осъзнаваш ли колко ще ти коства да прекъснеш връзката си със света?
Защото аз да. 
А ти? Ще си до мен ли?