На Диян Х.Я.


Наближаваше три сутринта. Ина и Алекс се прибираха от рождения ден на свой приятел. Празненството бе минало приятно, с нормалното количество алкохол и танци. Но по обичая си, в края му, те отново се скараха. Естествено и двамата вече дори не помнеха каква беше причината за кавгата - това беше една от онези дреболии, които се появяват при партньори, опознали се до такава степен, че да довършват изреченията си и от които произтичат най-грандиозните скандали.
Ина вървеше бързо и устремено, със сбръчкани от обида вежди и студен поглед, отправен към някаква неизвестна точка, отвъд къщите и уличните лампи. Звукът от токчетата й ясно отекваше в тишината на мъгливата нощ. Алекс вървеше наравно с нея - начумерен, ядосан, почти побеснял. Не преставаше да я обстрелва с гневни думи и безсмислени въпроси, чиито отговори висяха под носа му като махало под стенен часовник, но гордостта и инатът му го правеха неспособен да ги види.
На Ина не й беше до кавги. Искаше да се прибере, да поспи, а на сутринта с Алекс да изгладят противоречията. Тя силно вярваше в народната повеля: "Утрото е по-мъдро от вечерта". Но той не можеше да си легне, преди да чуе, че тя го обича. Тези две думи имаха такава власт над него, че често го изваждаха извън равновесие и го караха да забравя, че за да му се обяснят в любов, първо трябва да каже "Извинявай!". Или може би очакваше Ина да му се извини за собствената му избухливост и несъобразителност?... Понякога и това се случваше.
Тя продължаваше да върви, без дори да слуша какво й говори Алекс. Нямаше смисъл. Напразно изречени слова, пълни с горчивина и надменност, за които след това човек съжалява, че е изрекъл. Но Алекс не се дразнеше от нищо друго така, както от безразличието. В един момент се вбеси, сграбчи я грубо за ръката и рязко я обърна към себе си. Започна да я обижда и унижава - в отчаянието и любовта си, в страха си да не я загуби, той не осъзнаваше, че така само влошава положението. Ина не искаше и да чуе. Отговаряше едносрично и го молеше единствено да я остави, да си отиде.
Но той не можеше да се откаже. Хвана я за косата и започна да я целува като свиреп хищник, който току-що е докопал плячката си. След няколкоминутно съпротивление Ина успя да се отскубне от тази отровна прегръдка. Очите й го погледнаха смаяно. Нима той си мислеше, че ще изкупи вината си с една насилствена целувка? Нима вярваше, че любовта й към него е толкова предана, че да потъпче женското й достойнство и лични принципи? Не... Той отново беше много далеч от истината, но тъжното бе, че дори и не се опитваше да се доближи до нея.
Ина се обърна и продължи пътя си. Домът й беше на около стотина метра разстояние. Но Алекс, решил, че всичко трябва да приключи така, както той иска, я настигна и я сграбчи болезнено за шията. Студеният метален цип на якето й се впи в нежната й кожа и я раздра на няколко места. Ина стисна зъби, за да прикрие болката си и му отвърна със силна плесница по бузата. След това му каза, че не иска повече да го вижда и другите обичайни неща, които изрича една огорчена и предадена жена. После се прибра. Още щом прекрачи входа, изключи мобилния си.
Алекс постоя така няколко минути, с отворена уста и ококорени очи. Гледаше към мястото, където се беше скрила приятелката му и не помръдваше. Скоро се осъзна и бързо извади телефона от джоба си. По дяволите! Тя не отговаряше.
Сега започна да се отчайва. Ина никога не изключваше мобилния си апарат и обикновено така се сдобряваха - чрез дълъг и разточителен телефонен разговор, състоящ се само от съжаления, извинения и безсмислено повтаряните "Не мога без теб!" и "Обичам те!".
Сърцето на Алекс заби два пъти по-бързо - сякаш някой дриблираше с баскетболна топка в гърдите му. Мислите се залутаха в главата му като малки пиленца, изгубили майка си, докато не започнаха една по една бясно да се удрят в челото му. Безмилостната им сила навлажни очите му. В него започнаха да се отварят стари и нови рани, коя от коя по-голяма и по-болезнена, и накрая сякаш душата му плувна в кръв. В ушите му крещяха различни гласове - познати и непознати, мъжки и женски, тънки и дебели. Иначе здравото му мъжко тяло, сега се разтрепери като на пет годишен сополанко, видял пред себе си злобната немска овчарка на съседите.
В цялото същество на Алекс цареше хаос. И друг път се бяха карали с Ина, но сега като че ли беше наистина сериозно... Ами ако това беше краят? Какво щеше да прави той? Приятелите щяха да му кажат, че не е единствената. Но не... За него тя БЕШЕ единствената! Първата му истинска любов!Първото момиче, с което се бе почувствал щастлив!
Тя беше неповторима... Закуската не беше такa сладка, ако отсреща не му се усмихваше тя с плод в ръка... Вечерята не бе така приятна, ако наоколо не ухаеше на нейния парфюм... Нито пък слънцето през деня грееше така ярко, ако не се отразяваше в златистите й къдрави коси... Тя беше розовият цвят по дръвчетата през май, яркочервената роза, покрита с капчици нежна утринна роса, милионите звезди, блещукащи по ясното лятно небе. Тя беше водата, въздухът, енергията! Тя беше животът! Тя беше ВСИЧКО!
А току що той я бе загубил...

     *  *  *

Когато на другата сутрин Ина си поръча кафе в любимата си закусвалня, намери между чашката и чинийката, прегънато на две, малко бяло листче. Разтвори го, а вътре видя червено листенце от роза и думите:

Знам, че не заслужавам вниманието и любовта ти, но моля те, позволи ми да поправя стореното. Без теб съм празен. Забравих как да виждам, чувам и говоря... Скоро ще забравя и как да живея! Дай ми още един шанс!Обичам те!!!!

На пръв поглед няколко съвсем шаблонни изречения. Но това, което трогна Ина, бе фактът, че на места буквите бяха размазани. Да, Алекс бе плакал! Сърцето й се сви болезнено. Какво по-голямо доказателство искаше?
След десетина минути Ина стоеше пред входната врата на дома на Алекс. Извади червило от чантата си, сложи върху устните си и остави отпечатъка им от другата страна на същото бяло листче, което й поднесоха преди малко с кафето. Пъхна го под вратата и тъкмо, когато се обърна, за да си върви, чу прещракване на ключ зад себе си. Пред нея застана Алекс със зачервени от плач очи и изражение, молещо за прошка. В ръцете си държеше букет кремове. Любимите й цветя! Тя го погледна строго, но изведнъж лицето й се озари от мила, жизнерадостна усмивка. Спусна се към него, прегърна с все сила широките му рамене и сля устни с неговите в една безкрайна, искрена, прощаваща целувка...