Отворих очи, без да знам къде се намирам. Цялото ми тяло гореше, сърцето ми биеше така, сякаш искаше да се надбягва с дракон, ръцете ми кървяха, понеже неволно бях забила нокти в дланите си насън, а насладата, която се разливаше незнайно защо из тялото ми, замъгляваше и малкото останали части здрав разум. Надигнах се и огледах стаята около себе си. Да, бях у нас. Отново. Спомням си, че снощи пак си легнах сама. Както всяка вечер. Все пак вещиците нямат гости през ден... по-скоро през година или век.
Загънах се в черния като нощ чаршаф и залитайки, тръгнах към кухнята. Имах смътни спомени, че някъде там из безпорядъка, тенджерите със супа от прилеп и тавите с плъхово печено трябваше да има една малка бутилка джин. Много подходящо средство за прелъстени и изоставени дами със свръхестествени сили. Може би, с малко късмет, щях да се натряскам още до обед. А с още повече късмет щях и да си спомня кой точно бе среднощният ми гост и защо, в името на мрака, не ми бе оставил поне едно цвете до ...