Върви и да се свършва. Като преди сякаш сто години. Скачай. Викай. Умирай. От щастие или от болка. Утре пак си сама. На 14-ти. И тогава, преди един месец - пак.
Върви и да си тръгва. Последни минути. Една въздишка. Не искай да се връщам.
Върви и да се свършва.
Тогава ще скачам. За шестнадесет. За живота ми. За остатъка му.
Знаеш, че може и да е последно. Дори да е обезопасено. Поеми си дъх. Не бързай. Обърни се. Помахай. Припомни си всичко. Отначало. До после.
Докато спомените си текат, погледни надолу. Не! Не се страхувай. Трае само две минути.
А животът?
Той е три. Само малко повече. Но няма да свърши днес. Остават още 35 секунди. Има време.
Време? Ами... ако е свършено?
Не е! Не е!
И, ти, как... разбра?
Почувствах. Без въже. Без сигурност. Ти ще можеш. Трябва.
А ще ме събудиш ли... ако...?
Няма да заспиш. Та, едва сега започва. Не ти се спи. Ето, идва и си отива. Всичко идва и си отива. Помниш ли, като преди време...
Не помня.
Знам. За тебе то е бъдеще.
Не се замислям.
Е, недей. Виж, зазорява се.
Не харесвам тази дума.
Нима?! А коя повече обичаш? Здрач?
Не обичам... Ч.
Но харесваш здраЧа. И зазоряването. И запоЧването. И оЧакването. И скаЧането. И Чувството. И Човека. И Чара му харесваш.
Какво говориш?! Не е той!
Чурулик. Чу ли - Ч. Като Чао.
Като сбогом.
И като Чисто.
Сега ли? Сега ли да... тръгвам?
Когато си готова. СкаЧай, когато преброиш до любимото си Число.


Пред спомените нямаше нищо. И зад мислите беше празно. Прескочи света. Прескочи иронията. Прескочи човека. И чувството. И скочи...

Едно Ч, а пред него оби.