Ч Е Р Н А   М А Г И Я

                или

                                                    мръсна приказка за пълнолетни

 

                                                      Тълкувание по “Бяла магия”

                                                          от  Константин Павлов

                

                                                                    Тълкувал:

                                                             Виктор Топлийски

 

                                                                   В памет на Константин Павлов и Спас Николов.

 

“Приликата и разликата” между черната и бялата магия е както                                                                                                                                             при урунгелите,  и урурунгелите и ангелите и арахангелите...

  

Камбаните                                                                Въздушна целувка

 ...                                                                                                 

1. ... А когато урурунтгелите капнат от умора,

Чуйте погребален звън                           аз самичък си измервам лакът разстояние

                               на чугун!                  и поставям две купчинки габъри

Размисъл внушава нам                           (обърнати нагоре).

монотонията вън!                                   После коленича върху остриетата,

В тишината на нощта                             умолително ръце протягам

смръзва нашата душа                             и прошепвам влажно с дън душата си:

меланхолната заплаха                            “Хайде да се обичаме...

откъм храма.                                           Хай-де да се о-би-ча-ме...”

Че в стенания, родени,                           И започвам да бера с обезноктени пръсти

от ръжда в гърла студени,                      алените рози,

чуваш драма !                                          цъфнали върху лицето ми.

А и тия, о , и тия,

що, сами в камбанария,                        ... А когато у р у р у н г е л и т е гребнат от оловото

като в замък,                                         и налеят в неразумното ми гърло,

само бият, бият, бият,                          за да запечатат гласните ми струни,

в монотонна, глуха гама –                   аз докосвам обгорелите си устни с длан,

те ликуват, като срият                          и протягайки след миг напред ръка,

на сърце човешко                                  им провождам моята целувка...

камък!                                                    Тя по въздуха към тях полита

Ни жена, ни мъж е горе;                       (затова  “въздушна” я наричам),

зверове не са, ни хора –                        плахо ги докосва по челата,

Злите духове! – се знае!                       но преди това,

Царят им, що бий, това е!                    като ефирна ласка,

И той вае, вае, вае                                 нежно-нежно набраздява

в химн камбанения звън!                    разтопеното в казаните олово...

Рипа в танец - с пояс вън,

по камбанения звън,                                    * Разликата между урунгелите и урурунгелите

                                                                          е като при ангелите и архангелите

вие, пламнал в див огън!

Бие в тон, в тон, в тон,                                                                   Константин Павлов

В такт със химна в този звън,             

                                в този звън!

 

В такт и тон, в тон, в тон,

с равния, нерад ромон

на ридаещия звън!

Бие, в тон, в тон, в тон,

бие, с гръм, с гръм, с гръм,

такт- в древен, строг канон –

на камбанения гръм!

На кам-бан! - Кам-бан!- Кам-банен звън,

На стенание, ридание

                                 във звън!

 

                  Едгар По

Превод:    Спас Николов

 

 

          Привечер. Поглед от високо. Вижда се града – разпрострял  се е като ракова метастаза из цялото софийско поле. Премигват светлините. Дъни диско. Бони М. Парчето  “Распутин”. Чуват се няколко такта и угасва тока. Мелодията секва като заклана. Угасват прозорците на цял квартал. В друг свети. Пак  няколко такта и се случва същото.  Светва в предишния  и музиката почва . Прекъсване. Угасва цялият град... Светва. Музика. Мрак. Святка.Гасне. Парчето “Распутин” спира на “... донт Рашан” (или както е там на английски “Ах, тези руснаци”) и преминава в нашенското дамба-думба хоро от анимационното филмче “Веселяци” на Пенчо Богданов. Градът се тресе в такт с хорото. Святка. Гасне. Пуши. Кашля. Чуват се яки пръдни. Всичко се тресе. Гасне и святка, като в гигантска дискотека. Последен такт. Всичко угасва. Настъпва  мрак и мъртва тишина. От небитието се появяват валма черна мъгла. Свети само една сграда с голяма витрина . Там продължава да звучи  музика. Вижда се  лозунг с червени букви: “От всички изкуства за нас най-важното е киното” Вътре в добре осветено и задимено барче върви мрачна веселба.

 

                                          Черна магия

 

          Траурна музика. Отчетливо се чуват глухите удари на тъпана, който отмерва такта за бавен ход. Вървят документални кадри от атентата в църквата “Света Неделя”, погребално шествие. Камбаните бият на умряло. Мрачен глас рецитира четвърта част от “Камбаните” на Едгар По. Преливат кадри в шествието, поклонението и погребението на Цар Борис ІІІ. Ридае цял народ. От храма се стеле жълта мъгла заедно с глухото ехо от риданията на преминаващите покрай ковчега.

 

Чуйте погребален звън                          

                               на чугун!                 

Размисъл внушава нам                          

монотонията вън!                                

В тишината на нощта                             

смръзва нашата душа                            

меланхолната заплаха                           

откъм храма.                                          

Че в стенания, родени,                          

от ръжда в гърла студени,                      

чуваш драма!

 

 

 

А и тия, о, и тия,

що, сами в камбанария,                        

като в замък,                                        

само бият, бият, бият,                         

в монотонна, глуха гама –                  

те ликуват, като срият                         

на сърце човешко                                  

камък!                                                   

Ни жена, ни мъж е горе;                       

зверове не са, ни хора –                       

Злите духове! – се знае!                      

Царят им, що бий, това е!                    

И той вае, вае, вае                                

в химн камбанения звън !                  

Рипа в танец - с пояс вън,

по камбанения звън,                                                  

вие, пламнал в див огън!

Бие в тон, в тон, в тон,                          

В такт със химна в този звън,           

                                в този звън!

В такт и тон, в тон, в тон,

с равния, нерад ромон

на ридаещия звън!

Бие, в тон, в тон, в тон,

бие, с гръм, с гръм, с гръм,

такт- в древен, строг канон –

на камбанения гръм!

На кам-бан! - Кам-бан! - Кам-банен звън,

На стенание, ридание

                                 във звън!

 

           Завършват кадрите с  погребението на Цар Борис ІІІ.

 

*****

 

           Красива жена излиза от  голямата витрина с лозунга. От вън я посреща сумрак и черната мъгла, която постепенно я поглъща. Влиза в тъмна стая. Мъглата след нея - постепенно изпълва цялата стая. Мъждука малка черковна свещичка.  Тя се съблича по комбинезон. Ляга си.  Леглото прилича повече на ковчег, отколкото на креват. Завива се  до брадичката трепереща от студ.

          Вратата на стаята изтрещява. Отварят я с ритник. Нахлува още мъгла, като черен дим . А сред валмата, на прага – силует на мъж в милиционерска униформа.

Силуетът се прояснява. Ритва с пета вратата, която се затваря с трясък. Жената гледа с широко отворени от ужас очи. В миг се завива през глава. Мъглата, тъмнината, трясъците създават чувството за нереалност. За мрачен сън.

         Той тръгва към кревата – клатеща се е пиянската му походка – застава разкрачен пред кревата. Разкопчава брича си. С рязко движение замята завивката, която остава да закрива само лицето на жената. Хваща деколтето на комбинезона и с едно “хряз” го разкъсва.В сумрака щръкват едрите зърна на мраморно бели като в морга гърди. Той придърпва двата крака  към себе си. Обръща жената по корем. С дясната ръка и познатото движение скъсва белите и пликчета. Започва грубо и настървено да я обладава. В един миг полита назад. Двамата падат – тя върху него. На лицето му е изписана доволна пиянска усмивка...

         Завивката все още закрива лицето и. Тя пропълзява пипнешком, на колене, сякаш търси нещо. Черната мъгла леко се раздвижва около тях... В миг светва лампата и се чува познатото диско. Тя се стресва и успява да грабне кования шиш до камината, и  както той лежи  тържествуващ, с разкопчан брич и гол тумбак –  забива шиша в

слабините му. Изненадата е по силна от болката. Тя натиска  вече с две ръце. Съсредоточена е като жрица на смъртта. Мрачно и някак замислено проговаря:

   -     Те ти булка Спасов ден... Те каква си я здробийте... Трай си тарикат... Иде ви крайот...

      Думите и са тържествени, интонацията и е спокойна и хладнокръвна:

-         Сeга... сега... Скоро  ке доде... Не бой се...! Те... тука мечки нема...

Конвулсия. Той рита масичката и малката свещичка угасва. Вратата леко

изскърцва и едвам-едвам се отваря . Мъглата бавно започва да се измъква като плъх. Светлината   става по-ярка. Осветява красива италианска  камина, кристални вази, покрита клетка за птици и картини с ярки цветове.

 

*****

 

       Жената влачи навит килим през тъмен коридор.  Мъглата се разделя на две в мрачен шпалир. Отвън е паркирана черна кола. Багажника  се отваря сам и като паст поглъща товара. Затваря се и колата без звук изчезва в мрака.

 

*****

 

-         Зелярооо... зеляро...

Сутрин е. Съмнало е. Мъглата я няма..

Жената отваря прозореца.

   -     Колко е килото? – пита тя.

   -     За теб, хубавице, и без пари може...

          Черната кола изръмжава заплашително. Минаващите си  плюят в пазвите и бързо отминават.

-         Зелярооо... зелярооо... – отдалечава се гласът.

 

   *****

 

         Отворен прозорец. Дъни  музика. Парчето е “Шедъл он дъ лоун” на Майк Олтфийлд (Сянка на стената)  (“Shadow on the wall“).

 

  *****

 

      В къщата. Сандо  е бил в Югославия. Разнасял е вестници, но не си признава. Когато го питат с какво се е занимавал там, неопределено заявява, че е бил в “рекламата”. Сандо или както всички му викат Пичето, е абсолютен тъпанар. Едвам е завършил осми клас. Работил е като шофьор в киноцентъра и често употребява думи на които не знае значението. Както пише Коста Павлов , класически бръснарски комплекс, но това се отнасяше за един друг герой... и друг сценарий.

           По стените на хола са накачени календари с голи мадами, афиши от нашумели филми и две-три рамки с мърляви изгледи.

           Най-ценната вещ е един голям доста очукан магнетофон. Това е гордостта на Пичето. Той често привиква апапите от махалата . Идват и весели момичета от съседните улици. Ако съдим по това, че  Сандо кани все една и съща мадама на танц, то можем да се досетим, че и е хвърлил око.

          Цветка или Цъфа, както и викат, е от плевенските села. Живее на квартира през няколко къщи. Има отнесен и леко глуповат вид, но е хубава. Учи за медицинска сестра. Сандо в момента се кълчоти пред нея.

          Музиката спира и той тича да обърне ролката. Пред Цветка цъфва поредния

мераклия. Стават да танцуват и други. Сандо е доста едър и здрав. Разбутва танцуващите и приближава. Прошепва в ухото и:

-          Имаш ли свободен ангажимент?

       А тя се смее, говорeйки високо:

-      Нямам, нямам... Нещо не загрявам... Нали съм проста. А съм и от село...

          Продължава да танцува и се залива от смях.

-         А, бе, ела  отзад в бараката, за малко... Не чуваш ли?

-         Чувам, чувам, ама като не мога да загрея...

      Вратата се отваря. Влиза жената на Сандо. Той спира да танцува.

-         А... Върна ли се?

      Тя остава торбата на един стол. Сваля си шлифера и излиза.

       Неловка пауза.

       Един се обажда:

-         А, бе пич, как е там зад кльоно, как ви върви  “това”...

На “това” прави движение се едно подава вестници, но нарочно го докарва като жест на просяк.

-         Кое  “това”? – сопва се Сандо.

-         Ами “това”, раздавачеството... Нали си поща.

-         Нищо не раздавам!

-         А чий го крепиш тогава?

-         Казах, че съм в рекламата. Пи ери, публични релейшани... Ама на теб не ти разбира простата чутура от такива работи...

-         Ааа... Ясно бе, пич...

      Това “пич” силно дразни Сандо, защото знае, че му викат Пичето, но ония тъкмо затова го употребява.

      Друг се опитва да промени разговора. Посочва магнетофона:

-     Колко ли струва тая анджаклама?

-         Приказките на пазара... – сопва се Сандо.

-         Е, горе-долу де? Ти колко даде?

-         Ядец! Нищо не съм давал. Специален подарък е.

-         Да бе... Как не се сетих...

-         Как ще се сетиш, като си толкова тъп. Калайдисах една... Германка... Та от благодарност...

-      Че на тех, там, не им ли е всичко от пластмаса бе, пич...?

       Пак първият се е обадил.

-         Тъпанар. Пластмасов ти е мозъкът... И стига с това “пич”! Писна ми вече на хуя...

-         То па, твоето, един хуй...

-         Искаш ли да си ги премерим бе, лайно?

Оня е ядосан, дето Сандо сваля мадамата. Тарикатски подпитва:

-         Що не ми продадеш тая щайга?

-         Ба... Кретен! В цяла София друг такъв нема... Това е раритет бе, келеш.

-         Да бе, как не се сетих... На битако с лопата да ги ринеш такива трошляци!

Отвън се чува дрезгав глас:

-         Цуро, Цуро...

   -     Идем – отвръща едно  от момичетата и тръгва.

         Тръгват и другите.

-         Цветке, чекай малко...

         Хлопва вратата и пак шепнешком казва:

-         А бе, дай да се видим в “Перото”... Ще звънна да запазя масата в дъното. Ще взема и свирката да ни весели...

      Тя се засмива  неопределено и изскача  вън.

      Сандо отваря странична врата и влиза в банята. Взема флакон с дезодорант и започва да се пръска.

      Външната врата се отваря. Оня, заядливият, се връща.

-         Излезна ти късмето... Че требе да черпаваш!

         Сандо се пръска по тила.

         Влезлият продължава:

-         Цъфа каза да я чакаш в “Перото”...

-         Че защо тебе праща?

-     Че кой друг? Нали сме дупе и гащи бе, пич?

Протяга ръка към дезодоранта. Сандо с нежелание му го подава. Не му е за дезодаранта, но го е яд, че и друг ще мирише хубаво и то тъкмо  идиота, дето го дразни.

      Ония затваря очи и си напръсква лицето.

       -      Ууу, как пахне... Сега путките ще изпопадат в несвес... Да земе да пръцнеме и макарите на пръчо на Киро Мръсното.

      Смее се весело.

       -     Е, айде, пич, чао!

      Отива си. Сандо е бесен.

      Разкопчава панталона и се напръсква и там. Влиза обратно в хола и сяда на дивана  да се обуе. Сеща се и помирисва едната обувка. Прави гримаса и не остава доволен. Взима дезодоранта и пръска обилно. Обува се.

      Готов е.

 

*****

 

      Момчето е на десетина години. Облечено е в светлосин анцуг. На главата има  бейзболна шапка с емблемата на “Левски”. На дебелото си вратле е обесил лъскава верижка от тоалетно казанче. Анцугът му е възголям. Прилича повече на палячо, шут или мрачен гном отколкото на спортист.

      Двора на  къща. Баща му, майка му, гости от провинцията. Сложена е голяма маса – ядат и пият. Същата гледка е и по съседските дворове. Чува се удар на камбана. Всички мрачно се споглеждат.

      Момчето се вре навсякъде – търси внимание. Най-после го получава.

      -      Юнак, я кажи онова за червените...

То  това  и чака. Изпъчва се и гордо изрева:

       -     Червените  лайнари,

        пак пердах са яли.

       Як перадах са яли,

       та  до кръсто се насрали...

Всички избухват мрачен смях и ръкопляскат.

-         Браво, браво! Будно дете!

      Подават му банкнота. Очаквал я е. С ловко движение я тръква в брадичката си. Прегъва я и я прибира в джоба. Пресяга се и  изпива на един дъх чашата с вино на баща си. Майка му го перва по ръката. Бащата:

   -     Е де, нека пийне детето. На кръвчица да му стане. Празник е...

Усмихва се криво и казва:

   -     Я, сине, се изокай за боклуците...

-         Стига де! – изсъсква притеснено жена му.

-         Чер-ве-ни!  Бо-клу-ци!

Чер-ве-ни!  Бо-клу-ци!

Смърт на Стоядин Геров! –  крещи момчето.

-         Кой е па тоя Стоядин Геров? – пита един от гостите.

-         От един филм е, но и кварталнийо така се ока... – прошепва бащата.

Споглеждат се многозначително. В далечината се вижда къща с черен комин и

 червено знаме...

-         Че идем при баба. – съобщава детето.

-         Никъде няма да ходиш! – скарва  се майката.

Бащата миролюбиво се намесва.

-         Ей, па ти. Нека иде детето де...

-         Ще се върне мърляв, като караконджул...

Но то вече е изчезнало.

 

*****

 

         Пред къщата на Жената е черната кола цялата в прах и кал. Номерът е заплескан, но при вглеждане прозират три шестици. Все едно се е върнала от небитието. До нея спира черна “Волга”. Слизат три  дребнички жени с черни забрадки, висок кокалест мъж, в черен костюм и дребосък с шаячен каскет и калъф за акордеон. Едната натиска звънеца. След малко вратата се отваря.

-         Ха, честито ти гости ! – казва весело и неискрено новодошлата. – Приемаш ли без покани?

-         Щом сте се дотресли, че приемам, кви че ги ручам...  – отговаря домакинята, която е облечена с лека бяла рокля, с деколте.

-         Иии, па ти. Чак  тук се надръндийме да додем да те видим, а тя...!?

-         Е, щом е толкоз  зор...

Думите на жената не са много любезни, но красивата и усмивка оправя малко  

работата – може да се тълкува и като шега.

         Чува се продран глас:

   -     Гаден педераст!

         Гостите тревожно и и любопитство се споглеждат. Влизат в просторен хол и виждат на бюфета клетка с  папагал. Подсмихват се .

-         Дърти курвиии... – изкрещява папагалът.

Този път никой не се смее.

Дребосъкът се опитва да извади акордеона, но Жената прави предупредителен жест и той се отказва.

-         Това е братовчедът – казва едната жена, дето първа започна разговора. – Запознайте се де!

Тя посочва кокалестия.

 

 

Жената подава ръка. Кокалестият мърмори смутено  под нос. Притеснено му е.

Работата е ясна – домъкнали са го, за да ги сватосват.

   -     Заповядайте ! – посочва тя масата.

Сядат.

-         Иди да заключиш колата! – нарежда една от гостенките.

      Той тръгва послушно.

      Гостенките веднага атакуват.

-         Глей сеа, дай да си кажем правичката, докато още го нема...

-         Срамежлив е като манастирска послушница – обажда се другата.

-         Сама виждаш, едър кокал. Като се поохрани ще замяза на Дан Колов. Верно , вдовец е. Неговата  я затрия. Земаа и къщата. Добре, че нашийо беше у Коми, та се върна с “Волга”...

-         Е, па други само с Олга... – засмива се третата. – А и твойо го затриа у Белене

заради златото, но го не найдоа...

Дребният пак прави опит да извади акордеона. Той целият предстоящ ден десетки

пъти ще опитва да го извади и да засвири нещо весело за да разведри тягостната обстановка. Чака само домакинята да му даде знак. Знакът и е – Престани!  Чуват се приглушените, но отчетливи удари на църковна камбана. Бие  на умряло, през равни дълги интервали и не спира.

         Кокалестият се връща и разговорът  тръгва в друга посока. Той е срамежлив и непохватен здравеняк. Почти е занемял от притеснение пред мисията за която са го помъкнали.

         Та, разговорът  се отклонява, докато се намери повод да отдалечат смотаняка. Едната от гостенките посочва мрачната черна кола.

-         За кво я държиш тая вехтория? Само ръжда да събира.

-         Няма грам ръжда – казва жената – само трябва да се измие. Това е германска кола.

Повреда нема.

         Една от тукменджийките веднага взима решение, как да разкара кокалестия.

-         Я, земи четката и маркуча. Ей ги там до оградата! Помогни на жената! Измий хубаво колата! Виждаш, сама е, а това не е женска работа.

Тарикатско хрумване.

Кокалестият се отправя към двора. Отвън, до чешмата е навит черен маркуч. На

фаянсовия плот има четки, шишета с “Веро” и парцали... Той си сваля сакото и го окачва на един отрязан клон. Духва лек ветрец и то се развява, като черно знаме.

-         Ракия или вино? – изправя се домакинята.

-         И бира! – пробутва гузна шега дребосъкът.

Жената донася стъкло ракия, литрово шише с домашно вино, бира. Нарязва овче сирене, луканка, шпек салам, шунка. Донася баница, туршия и какво ли не. Гостенките гледат като ошашавени и тайно се прекръстват, защото камбаната продължава да бие на умряло.

          Кокалестият е започнал да мие колата. Жената често хвърля поглед в таз посока, което гостенките тълкуват като интерес към кандидат-младоженеца.

-         Я, бе жено, занеси една бира на човеко...

Имат пред вид кокалестия.

Жената леко се подсмихва сатанински и не обръща внимание на думите. Като че

ли се е отнесла някъде другаде. Усмивката и’ е  някак страшна. Красивото  лице напомня бяла мъртвешка маска.

         Една от гостенките отваря шише бира и я занася вън. Отношението към кокалестия е малко странно – уж е важна фигура, но се усеща  пренебрежение към особата му.

         От време на време, при удобни моменти,  мятаме по едно око към заниманията

на тоя вън, докато накрая  ще си обърше мърлявите ръце с парцалите. Сега е още рано.

 

*****

 

      Сандо с лекота мъкне голямия магнетофон в посока комина с червеното знаме.

Вече  наближава ресторанта.  Вижда  отпред  мърлявия  дизелов камион  на зеляра, мярка “Ифа”. От ауспухът  излизат огромни черни кълба дим. Носи се задушаваща миризма на нафта. Задният пневматичен борд  е свален и на него е сложен кантар. Струпани са зелки и  мръсни чували. Под камиона има голяма смрадлива черна локва нафта.Сандо инстинктивно сбърчва нос. Премества багажа в другата ръка. Става мрачен. Шофьорът, с черно таке на главата, е седнал в двора на ресторанта, на първата маса до оградата. Пие бира  направо от тъмното шише и пуши цигара. Садо млиза през отворената дървена порта.

-         Я па, Сандо! Мараба бе, аркадаш! – радва му се той, защото му е скучно сам.

Сандо не отговаря. Оглежда задимения и смърдящ двор със заслани маси. Чак му се

приплаква. Закашля се и му потичат сълзи.

-         Глей бе! Глей бе, какво правиш! – и сочи пушека който бълва ауспуха.

В първия миг зеляра не схваща, но като се досеща се докача .

   -     Това не е от мене... От камионо е ...

         Сандо оставя магнетофона на една от масите. Разтваря един вестник и се опитва да разкара димната завеса с него.

-         Що не загасиш тая нафтова печка,бре!

Зеляра е разочарован и подразнен.

-         Ти, като че ли не си карал същия и не знаеш, че като го угасиш, после нече да пали.

-         Де да знам, аз не съм драйвер.

-         Що се правиш дека не отбираш?

-         Не отбирам.

-         А, бе мульо, що се гламиш дека не си карал камион... Кво ми се дюздикваш на    иностранец... Идете до Калотино да изчистите по некой и друг кенеф и га си додете почвате да ортувате по ябанджийски, та нищо ви се не отбира...

      Сандо не отговаря. Зеляро става и премества камиона така, че пушека да не влиза в двора на ресторанта. Духва  лек ветрец и димът почва да отстъпва След малко зеляро се връща и подозрително насочва нос към Сандо.

-         На що миришеш така, бре?

-         На нищо – отвръща той, като мисли, че това е похвала.

Ония обаче е безпощаден:

-         Ба, на нищо... Смрадиш, та се не трае... Мяза ми на болен пор...

Това е отмъщението на зеляро – волно или не.

Той отива при камиона да си наглежда зелето. Сандо сяда на масата в дъното.

Слага магнетофона на един стол и го включва в контакта. Приглажда с ръка битовата покривка. Вади гребенче и се сресва.

         От масата, дето е седнал се вижда мегданчето и разположението на селски панаир. Вижда се и камбанарията на църквата, с черен ламаринен покрив , но глухият камбанен звън долита някъде от далеч. В миг, с крясъци прелита ято черни гарвани в посока малашевските гробища и битака, които не са много далеч. Дрипав слънчев лъч успява да пробие между черните облаци и смога, които като похлупак са натиснали крайното кварталче и околовръст.

 

 

*****

 

         Дворът на манастира. Димят казани. Мъже с мрачни лица, издялани като с тъпа секира, с черни шаячни каскети, с ръчно плетени жилетки и навити  до лактите ръкави въртят шилешки чевермета... Иконата на Свети Мина е извадена от параклиса и е поставена отвън. До нея е отец Данаил или както всички тайно му викат Сатанаил. До него – малко момиченце, което държи котлето със светена вода. Попът топи китката и миросва по челата болните. В другата му ръка е кръста за целуване. Днес е празника на Свети мъченици Мина, Виктор и Викентий. Това е празник и на манастира, който е кръстен  на Свети Мина.

         Придошъл е народ от цялата страна. Сакати, малоумни, хипохондрици на религиозна и медицинска основа. Има и здрави, дошли за превантивна благословия. Образувала се е опашка, която се губи, чак някъде зад дверите на манастирските порти, в посока Орландовци и Обрадовци чак до  кучкарника на милицията...

         Най-напред поп Данаил ще чете на местно дете от Световрачане. 3-4 годишно момиченце. То е с родителите си – гледа тъжно и безизразно. Безропотно изпълнява всичко сякаш не е тук. Попът задава въпрос:

-         Как се казва?

-         Ангелинка – отговаря майката.

-         Какво му е?

-         Изгуби говор – пак отговаря майката.

-         От кво го загуби?

-         Сецна го нещо...

-         Кво го сецна?

-         Гяволо... Видело гяволо... Идел откъм Обрадовци...

Попът се разгневява:

-         Какъв гявол, бе! Гявол видело! Що плашите децата с гяволи! От фашистите и от американците трябва да имат страх! Не от гяволи!

Той повдига патрахила и навеждат детето отдолу. Попът прочита молитва -

заклинание. Текстът е негова измишльотина, само окончанията на думите приличат на църковнославянски, но повече мязат на бургаски руски...

Докато попът мрънкоти под гърбавия си нос, един сакат непрекъснато, с пълзене

си пробива път за да се пререди. На ръцете и лактите има дървени лапи и напредва като влечуго. Обаче един гигант с черна овчарска капа се отделя от опашката, хваща го за краката и го изтегля назад. Онзи отново прилазва: дум-дум-дум – глухо отекват дървените лапи. Попа е свършил с молитвата и се скарва на пълзящия:

-         Дека се ръчкаш бе, цръв... – сеща се, че грубостите не са подходящи за такъв ден, та завършва - ... цръв божи...

Сакатият обаче успява да се вкопчи в крака му. От страх,  да не го издърпат

обратно, той  прави опит да свре глава под заветния патрахил.

-         Бегай, бре! – дърпа се попа.

Опитва се да се изтръгне. Ония яко се е впил. Попа май го заболява.

-         Пущай бре! Гяволите да те земат!

Започва да подскача като в танц заедно с впития. Удря с босилека, после и с

кръста.

Настава суматоха. Намесват се и другите сакати. Отначало всички  дърпат

сакатия.

          После се сбиват. Цялата трупана с години потиския избива в неистова агресия.Трошат се патерици, скубят се коси, чуват се тъпи удари и звучни шамари. Някои се душат. Пада дантеленото покривало на иконата. После и тя е катурната. Един я взема. Друг се опитва да му я отнеме, но като поглежда какво е изобразено на нея (поп Данаил на розов кон с червено расо и червена петолъчка на килимявката) се прекръства и избягва с крясъци към Орландовските гробища...

        В миг боят спира. Станало е чудо! Чудо, което всички осъзнават постепенно. Един се хваща с две ръце за схванатият си кръст – оказва се че вече не е схванат. Друг е проходил и хвърля патериците. Тълпата мучи щастливо  като стадо биволи. Прегръдки. Познатият ни сакат скача на два крака срещу тоя със схванатият кръст и започват да играят казачок. Чудо! Чудо! Чудо! Казачокът преминава в див рок енд рол и буги. Чуват се гласът и магичното пияно на Джери Ли Луис. Попът се кръсти и псува:

-        Мамка ви, фашистка! Това са ваште думбазки номера? Менека, че резилите...

         Но официално протяга напред ръка и крещи друго:

-        Стани и ходи, Лазаре, казвам ти аз!

          Всички спират за миг. От някъде се е появило детето със синият анцуг и  

бейзболната шапка. Като, че ли е пораснало с педя. На врата му блести златен ланец. Изкрещява с дрезгав пиянски глас:

-         Чер-ве-ни! Бо-клу-ци!

Чер-ве-ни! Бо-клу-ци!

Тълпата в миг подхваща същото. Дивите танци продължават. Започват тихи

подтиквания:

-         Да ги изколим!

-         Мамицата ви червена.

Но това е само овчедушен израз на щастие. До действия не се стига.

 

*****

         Двама мъже с черни костюми и черни кожени каскети минават покрай къщата на жената – единият е висок, другият нисък. Гостенките ги мярват през прозореца.

-         Брей! – възкликва едната. – Тия и тука ли шетат? Чак в крайните квартали.

-         Шетат навсекъде... Близнаци са...

-         Не думай! Сите ли? – прекръства се първата и скришом си плюе в пазвата.

-         Ами да...

Мрачни усмивки.

 

Тия двамата ще ги виждаме често. – Винаги заедно. Походката им  е забързана,

целеустремена. Не поздравяват никой, дори когато тях ги поздравят. Въртят на показалците си панаирджийски синджирки в синхронен ритъм. Ниският винаги е крачка напред, като постоянно извръща глава да не бъде настигнат – компенсация за ръста.

         В миг спират. Вглеждат се едновременно в някаква греда, която е от дясната страна на улицата; без да се уговарят дори с жест, навеждат се едновременно, грабват гредата от двете страни и я преместват откъм лявата страна на улицата. Не е ясно защо го правят. Те често ще ни объркват с подобни безсмислени деяния, които може би за тях имат някакъв смисъл. Все пак да не пропуснем нещо много важно. На панаира ги виждаме с неизменните синджирчета, да се навъртат около по-големите групи с хора, като двойка вълци тръгнала на лов. Ако успеят да отлъчат някоя овчица от стадото, подкарват я между двамата към къщата с черния комин и червеното знаме. Бавят се известно време. После се връщат сами (въртят постоянно синджирките) за нова жертва. Една от техните доброволни жертви е дебелата касиерка на цирка...

        А кокалестия търка колата.

 

*****

       При поредното отиванията на жената до кухнята една от сватовничките отива да и помогне и и казва:

-         Глей го бре, душо!  Канара, човек!

Усмихва се мрачно и продължава:

-         Ама между нас да си остане, ако ти трябва за работно добиче, земи го. От работа се не плаши и от коли отбира. Теракота може да реди. Дворо може да ти копа, ама за калайдисване казват, ич го нема. Там, у Коми май му е измръзнал струменто...

Засмива се с крива беззъба усмивка и продължава:

-         Ама ако ти требе калайджия, има един бай Боре . Той и Сандо, дека му викат

Пичето. Они са с големи томахавки. Че те калайдисват здраво, та гъзо че ти пращи... Земи си тоя абдал, да ти слугува и се не назлъндисвай...

Връщат се на масата. Една от гостенките потрива ръце и делово заявява:

-         Айде, жено, кандисвай,  да се не помайваме... Давай по пендара за късмет и берекет и да му врътнем едно граовско...

Папагала изкрещява:

-         Дърти курвиии...

Дребосъка се опитва да извади акордеона. Жената само с поглед го пресича.

А кокалестия от известно време е спрял с търкането на колата, оглежда се тревожно наоколо, тъпче нервно на  място. Пак се обажда гостенката, гледайки умилително към прозореца.

  -      Глей го ма, глей къв убавец е.

         Другата, по съобразителна, му прави знак с пръст към коридора на къщата, където е и вратата на тоалетната.

         Той хвърля четката и маркуча и хуква на там. Чува се яка пръдня и дрисък.

          Всички се споглеждат. Папагала веднага изимитирва същите звуци. Жената прихва.

-         Кво толкова пък, човещина е... От зор и притеснение да се насере ли човеко... – обажда се едната от сводничките.

 

*****

        В края на Орландовци е къщата на самотна възрастна жена. Тя е нещо като дядо Соломон на махалата. Мъдростта, добротата и гадателските и способности са известни.

При нея доброто и злото, гявола и бога са турени в един вързоп и им е отредено равностойно положение, като едното може да се трансформира в другото.

         Тя е на двора и с голяма крива тапицерска губерка пронизва червени пиперки.

-         Стрино, стрино! – подвиква майката на Ангелинка.

Възрастната жена приближава. Майката е с мъжа си и детето.

-         Може ли да оставим за малко Ангелинчето – продължава майката. Цветка ни кани за кумове... Та да не мъкнем детето из цялата маала.

-         Може, може – погалва детето по главата жената. – Тъкмо да не съм сама. Да има с кой да си поприказваме...

Майката се сепва от нетактичните думи – как ще разговаря със занемяло дете!

Въздиша тежко и примирено и потичат сълзи:

   -     Това дете, това дете... Съдба, боже...

   -     Я стига лигавщини! – срязва я възрастната и повежда за ръка Ангелинка.

 

*****

         Момчето с анцуга

То е в двора на къщата с черният комин и знамето. И там върви мрачна веселба.

Както е в целия квартал.

Изпълнява своя номер:

-         “Червените лайнари...”

Получава дребна банкнота. Бърже изгълтва чужда чаша вино.

-         Ей, сюнгер! – Женски глас.

-         Е, нека пийне, де – Мъжки глас.

Но репертоара не е довършен:

-         Смърт на Стоядин Геров !

И получава плесник.

   -     Катил мръсен! Марш оттука!

         Тук не обичат да се говори против Стоядин Геров.

         Той отскача, та му хвръква шапката.

-         Нема да надмаануваш, че...

Мъжът пристъпва напред:

-         Какво, “че” бе, келеш мръсен!

Момчето грабва падналата си шапка и побягва, но спира зад вратата на двора и

започва да прави мръсни знаци и да вика:

-         Дърт пръч! Дърт пръч!

Това е прякорът на мъжа.

Не дочаква да го гонят, изчезва, но гласът му ехти по улицата:

-         Дърт пръч! Дърт пръч!...

 

*****

         Сандо чака в кръчмата. Магнета свири стара градска песен: “Не чакай ме... Не ще се завърна аз.”  Сандо е до оградата на комшийския двор. Пресяга се и къса от прецъфтяващите цветя. Той е циция и няма да даде пари за букет. А и не разполага с достатъчно средства. Каквото е изкарал в чужбина жена му го е прибрала предвидливо и му отпуска дребни суми от време на време. Днес обаче, бай Боре го е викал да му изкопае канали за нова ел. инсталация в близката панелка и му е платил.

От към другата ограда се чува гласът на зеляро.

-         Санде! Санде!

Той го чува, но не отговаря.

На зеляро му е доскучало, защото няма особен интерес към повехналото му зеле:

-         Сандо брее...

Никаква реакция. Всъщност има, малка:

-         Глей си тъпите зелки, бе селяндур...! – тихо промърморва той и продължава

безпощадно да скубе от цветята на комшиите.

Двамата близнаци с черните кожени каскети минават покрай ресторанта. Сандо не 

ги забелязва. На улицата ги пресреща зеляро:

-         Ееей, каква бе, те тая пукотевица, бре? Да се не жени некой?

Те не го и поглеждат дори – отминават към задната врата на къщата с черния

комин, която е  близо... Малкият ситни пред дългия.  

 

*****

         Час през час на зеляро му става все по-терсене. Дива скука го наляга. Не стига, че цела година разкарва зеле, моркови и чукундур, ама председатело го е дюздисал и на празник да кибари до зелето и тая проклета бричка. Си се веселят, а той се едно и също. Се  “ комендантски “. Ето и Пичето се сеца от него, чека некоя мадама. Коя ли, че е? Пичето поне си има магнет, нада се и на некоя – се тая дали че доде, или нема – по-друго си  е.

        Качва се в кабината и започва да гледа веселбата – живеят си ората. Може би десет пъти  се качва и слиза от камиона. Скришом да наблюдава събора. Прави го някак гузно, от срам, че съзерцава чуждата радост.

        Взима от кабината  зелена брезентова еднодневка и се връща при зелето отзад. Присяда странично на падащия борд, почва да вади от вътре: типов хляб,наденица – тип кучешка радост , част от печен кльощав бройлер...От някъде изниква голяма бяла кучка с напращали бозки. Тя е любимка на зеляро. Прилича му на жената с бялата рокля дето го пита за цената . Симпатиите си към жената той прехвърля върху кучето. Дава му парче наденица, съпроводено с комплимент:

-         Ама и ти си една цомбеста... като...

И добавя с обръщение, не към кучето, а към небето може би:

   -     Ееех... жено, жено... Жено  ле, цомбева...

         Прибира яденето обратно. Прътва с показалец стъклената запушалка на  шишето и го надига. Пие. После пак.

-         Еееех!

Занася торбето в кабината и за кой ли път почва да гледа съборо.

Гледа той, дълго гледа... Вживява се и сълзи потичат по грубото му, небръснато

лице. А мрачната веселба, сякаш нарочно, все повече и повече се развихря – черни люлки като лодки от преизподнята летят до небесата. Черни зурли и кларнета вият като върколаци. Отекват глухо, като далечни взривове, тежките удари на тъпана. Той се вживява все повече. Лицето му се изкривява и заприличва на смъртник... Дали от въображение или пък наистина – панаирът започва да се приближава към него,  или камиона повлечен  от скръбната му душа сам потегля на там – а-ха – да се слее с празника. Минават покрай разградения двор на стопанството. Там е черният пръч на Киро Мръсното. С изправени напред рога, като на андалузки бик той е склещил червената магарица на поп Данаил и я оножда с дива страст. Със скърцане се отваря вратата на  мрачния обор. Във волски юлар е стегната главата на попа, който е приведен напред,  с безпомощно  изпружени молитвено  ръце. Червеното му расо е подпретнато току над кръста  и лъщи като мрамор гол космат задник. Дългия близнак с вещина и спокойствие го обладава сякаш го наказва за магариите, които е извършил с чудото днес. Явно и магарицата изкупува вина... Малкият е с изваден зачервен член, с размерите на детска ръчичка държаща ябълката на раздора. Стои разкрачен и се облизва. Чака  ред . Да го накаже е той. А тия дето надуват свирките, хем са палячовци, хем приличат на инквизитори. А жените от люлките са се изправили, стискат яко синджирите и крещят в необясним копнеж и ексаз. Насрещният вятър разголва стройните им яки бедра чак... до сливиците... И политат тия  по мъртвешки бели бедра към зеляро – а-ха – да му стиснат главата. Колкото повече приближават, толкова по бели и дебели стават – ще го стиснат за шията и ще умре прималял от мъка и сладост. Иде му да заплаче: Боже, дай ми такава смърт, па да става каквото ще!

 Не успяваме да зърнем лицето му! Той скача от камиона и хуква към

клозета чиято врата е открадната. Виждаме го гърбом към нас. С лице пред несъществуващата врата. Срещу му зяе само черна празнина. И както застава – ще пикае, мислим; все пак човещина е. Но той се забавя. Конвулсии разтърсват раменете му. Не ни се вярва това да е нервна криза. Нещо съвсем друго ще да е. Дали  не е порив към недостижимото и мрака срещу който е възправил част от човешките си нужди. Неистовия копнеж към бялата плът и сладката смърт. Дали във този миг не го тресе подтисканата извечна агресия и злоба на безпомощния оскотял примитив. Ето той пада възнак. После се извръща по гръб. Очите му са навлажнени, лицето му уж е спокойно – с онова гузно успокоение, което придобива гладният, след като се е заситил, но все пак не забравя, че е крал от медо. Две едри самотни сълзи се търкулнат по лицето му. Поглежда към небето и съзира напиращите черни облаци. А кучката е дошла наблизо, леко върти опашка и го гледа отгоре. Какво ли не е видяло това куче, какво ли не знае...

        - Ееех, кученце, кученце... – простенва той.

*****

         Къщата на възрастната жена. Тя е нещо като оазис всред мрачен камънак и пущинак. Тук е слънчево, тихо и спокойно. Все едно сме в някакъв друг красив и добър свят. Чува се приятна музика. Песента е “Banks Of The Ohio” в испълнение на Оливия Нютън Джон , носи се леко и ефирно, все едно извира от веселото водоскоче което е напреки  двора. А той целият е в цветя, цъфнали и родили дървета. Ако успееш да се заслушаш в мелодията и отвориш широко очи и душа можеш да заплачеш от радост и копнеж. Те такова место, че каже некой, нема... Немааа... нема, ама има... Това е дворо и къщата на възрастната жена, или кака Рая. Така всички почтително я наричат.

         В момента тя кърши цвеклови листа на голяма дъбова маса, която от времето е заприличала на кехлибара на броеницата на бате Райко, която от как се е пренесъл там Горе, е окачена на кандилото на иконата на Богородица. Скършеното тя слага в голяма копана дървена тава. Досипва от една крина трици и попарва с топла вода от димящия в огнището лъскав като злато котел. Докато върши всичко това, с тиха ангелска усмивка говори на детето:

-       Кой ми те е плашил с гяволо, чедо? Тате ли? Не вервам. Не, че е толико стока, глупав е да го измисли... и мързел е... Майка ти? Виж, она по може... Да и изсъхнат... Айде да не чумосвам, че кого съм проклетисала, двойно го е стигнало... И гяволо, чедо и бога се са у душа человешка... И адо и райо, и они, наедно у едни гащи са връзани, све у една душа... Колко човеци:, толико гяволе... толико божища. У секи спие по един гявол и един господ... Те, та що тогай? Гяволо не е вонкашен, ние нещо чуждоземско. Нашенско си е... Та що, че му се плашиш тогай, кога си е твое?

         Ярмата е готова.

-         Айде, доди да идем да нахраним свинчовците, че от глад, че оквичосат празнико...

Излизат  вън. В шарената кочина има две прасета. Райка бутва тавата между пречките и пода . Двете прасета се нахвърлят да лочат, бутайки се грубо със зурли. Едното е черно, другото бяло.

 

*****

        Пак сме в къщата на кака Райка. Тя е седнала на стана и тъче бял релефен килим. На стената, срещу нея, в масивна рамка, е портрета на бате Райко в цял ръст. Облечен е с бела везана риза, бел елек, пояс и бели потури. На глава е с бял калпак с левски знак. Дългата му руса коса е развяна от вятъра. Синият му взор е  право в небето. А Ангелинка е седнала в люлеещия се стол и разглежда илюстрована библия, където текстът не доминира над рисунките.

       Кака Райка продължава темата за дявола и бога.

-      Те, виде ли свинчовците? Ще се изкормят едно друго... За помия... А яденье бол! Че стига, а и артък че остане... Но пуста лакомия. Те таквия са и ония пущараци, в душа человеческа... бог и гявол. Гуша за гуша се дражат и се непущат... Ама ти, ич им се не плаши. Нека бесуват, нека очи си дерат, нека кръв  им цика. Глей само единьо да не надвие другйьо. Почне ли гяволот да надвива: лошо! Забръкай на бог, дай му да руча, да се засили. Видиш ли дека бог, че натърти гяволо, па лошо. Че гътне гволо, после твой ред иде. Затова им дръж дизгините на силите равно. Храната тоже. Глей да ги не прехраниш само! Рани ги с мерка! Дръжажиш ли ги изкъсо, че знаят дека ти си озгоре, че от тебека зависат...

        И дето види  “на живо” приказката на Райка. Седат гяволо и бог на големата маса пред къщата. Пред них големи шарени паници. В ръце големи лъжици. А Райка с голям черпак им сипува. Двамата лапат, та ушите им плющат. Бог много прилича на бате Райко от картината на стената, а гяволот на поп Данаил, но наместо килимявка има фуражка с червена околожка и петолъчка. Докле Райка е с гръб, Гяволо започва да църпе от паницата на Господ.

-       Како, како! – извиква Ангелинка.

        Рая се обръща, вижда що праи гяволо и го халосва яко с черпако по фуражката.

        Видението свършва.

        Рая извръща глава от разбоя.

 -     Ангелинко, ти ли изока “како”?

       Детето е заспало. Райка става и го завива с леко одеялце. Пак сяда пред стана. Двоуми се дали тракането няма да го събуди . Няма. Този ритъм е приспал детето.

Продължава тихо своя монолог, но по-свободно: той е адресиран пак към детето, но това е изповед и на нейната житейска философия. Детето спи, но антенките на неговото подсъзнание улавят посланието на думите и то прониква в сънят му.

-     Те... така е, чедо... И Бог, и Гявол на човеко в служба са дадени... Они са като чифт волове: черен и бел... Цветовете не са от значение... Требе да са яки, а не оядени... Да сецат яремо ка два еша, равни по сила и послушание...

Ангелинка сънува: Рая е упрегнала Бога и Гяволо – оре. А отпред, Ангелинчето

тегли повода. Но се сопва в синура и пада. И ето бог, както е впрегнат в ярема, навежда се и я вдига. Двамата се поглеждат в очи. А връз цялото поле, докле поглед иде, орат по двойки гяволи и божища.

Сънят свършва.

Рая продължава тихо да нарежда:

-         Кога е младост по-як е гяволо. Има те таква приказка: на младини му слаб

ангелът. Ама кога човек застарее, засилва се бог, заслабне гяволот. Ама това е още по-зле... А моите двамината? Седат си у мене, те тука, у душо, седат щърби и рошави, оглупели от старост. Опашката проскубана на единийо, на другийо – брадата. Седат и тъпо се гледат и мълчаливо се питат: Защо бе, целата “тая” работа? Ама веке не повнят  “за коя” рапта иде реч...

Ангелинка сънува: Седат бого и гяволо на масата, каквито ги описа Рая. Гледат се

тъжно. Сълзи потичат от воднистите им очи и се търкулват по старческите лица. Простират ръце през масата, слагат ги връз раменете си и ги разтриса беззвучно ридание.

         Сънят свършва.

          Райка като в транс продължава:

-       Най-страшно е кога пожар изпепели душа човешка. Тогай мре и бог и гявол... Човеко остава, ама ония ги нема. Те тогай е най-страшно! Язък за човеко...

Замълчава. Подпира глава връз бърдото на разбоя, сякаш я унася, но вдига глава.

-         Чедо, чедо... Клето чедо, ти си още мънечко... И богчето ти мънечко, и гяволчето мънечко. Ама богчето, знайш ли що праи? Посецнува опашката на гяволчето. На мустаци си я праи, та заприличва на оня... На Стоядин Геров де... Чумата да го тръшне. Ама гяволчето ти мънечко: рогцата му още червени. Богчето и оно манечко: кьосовато, та затова мустаки му се сакат. Ама гяволчето ти, ич го не бива, требе да го подсилиш...

      Детето сънува:  На пода нейните бог и дяволче. Богчето по-мъничко от  

Ангелинка. Играят. Само, че богчето тормози гяволчето: сеца го за опашката – онова реве; сваля му червената фуражка барабар с рогцата – дяволчето пищи, та се кине...

-         Како! Како! – извиква Ангелинка.

Край на видението.

Райка се стресва. Обръща се – детето спи.

-         Ангелинче, ти ли извика? Май ми се е счуло? Пищят ми кларнета в ушите. Не е на убаво.

Накланя замислено глава на страна.

-         Те това е чедо. Друга истина нема.

Усмихва се леко на себе си:

-         Макар, че истината е като гъсеницата. Като и мине времето на пеперуда се превръща и отлита...

 

*****

Холът на жената. Момчето със синият анцуг и ланеца изпълнява и тек своя

номер. Довършва:

 -        Чер-ве-ни! Бок- лу-ци!

Надига шишето с вино. И:

-        Смърт на Стоядин Геров!

Жената видимо трепва. Усмихва се весело. За пръв път виждаме колко е

красива.Поглежда към колата, където ония неуморно  лъска. Върху всички лица се изписва облекчение.

Папагалът си е отворил клетката и се е покачил отгоре. Веднага повтаря

последният лозунг с крясък и възторг:

-         Смърт на Стоядин Геррроф!

Избухва дружен смях. Смее се и момчето, но го е яд на папагала, че му отнема

славата и вниманието.

-         Аз на тоя папагал мамицата ще му разгоня – заканва се то с юмрук.

Става още по смешно.

-        Що му не извиеш врато на тоя папагал ма, жено?

-        Па що?

-        Пада си малко мръсник...

-        Че малко ли са ти мръсници за тепане та у папагало се удзвери. Не го закачачай, че у кръчмата дека е бил преди, клювнал окото на партийнио секретар и го изел...

         Жените се споглеждат и им застиват усмивките.

          По-късно двете от тях тихо си говорят:

-         Кой е тоя Стоядин Геров, та тая толико се смее.

-         Кварталнийо. Разправят, че он е пратил мъжо и’ у Белене... от ревност... Казал да го утепат и да го дадат на прасетата... Чивията му е улетела по нея...

-         А, она?

-         Она... Она, ако мое в дън земя жив, ке го закопа...

 

*****

        Момчето най-после е пристига при баба си. Тя прегърбена копа в градината, не

го види. То започва да си подсвирква мелодията “Олейро Кангасейро” от нашумялия филм, така както е виждал да правят махленските тарикати. Видът му е пиян и нахакан.

         Бабата вдига глава, вижда го и му се радва.

-         Добре дошъл, сине!

То продължава да свирука намаано.

Тя приближава. Той е мърляв като коминочистач, издран, развлечен, едва се държи на краката си. Бабата го хваща го за ръцете.

-         Леле, чедо... Дека си бил, що си правил...?

Той невъзмутимо свири в упор срещу лицето и. Старата жена ахва:

-         И алкохол си пил! Кои ти дадоа? Ръчищата да им изсъънат!

Тя го повлича го след себе си.  То се оставя да го водят, но продължава да свири.

Бабата го вкарва вътре. Избутва го да легне на миндерчето. Взима дамаджани и

отива за вода.

-         Боже...! Боже...!

Момчето блажено се изтяга и слага ръце зад тилът си. Спира да свири. Вглежда се за миг в тавана. После като боднато у гъзо скача. Започва със своите “червени боклуци”. Залита. Яростно изревава: “Смърт на Стоядин Геров!” После съзира бялата кофа с чиста вода. Навежда се и лочи направо от нея . Натопява  главата си и пръхти като назобен кон. Духа и пръхти. Хвърчат пръски навсякъде. Капки процъртяват в жаравата на огнището. И  сетно хрумване, за капак; оглежда се, затваря вратата, пуска зембърлъка  и се изпикава в огнището.

         Бабата е наточила вода. Оставя дамаджаните пред вратата и опитва да отвори – заключено.

-         Сине!

Мълчание.

-         Сине!

Той благоволява:

-         Що?

-         Отлости вратата!

Мълчание.

-         Ти ли залости бре!

Мълчание.

-         Отвори бре, казвам ти!

Той:

-         Нема!

-         Що бре?

-         Що пиках в огино.

-         Кво?

Той скандира:

-         Пи-ках в оги-но! Срах у ку-ми-но!

-         У кой комин бре?

-         На Стоядин Геров!

-         Леле... Сос що се обриса?

-         Сос знамето...

-         Веднага отвори!

-         Немааа!

-         Добре, добре, че идем да окнем баща ти...

Тя наистина тръгва.

Той се ослушва, предпазливо отваря. Няма я.

Излиза. Вижда баба си на улицата. Тя наистина е тръгнала да вика баща му.

Той тръгва след нея , крачи на постоянно разстояние с пияна походка и запява с пълен глас:

-         Край софийско равно поле, ерген ягне коли. Ерген ягне коли...Мома му се моли!

Мома му се моли... немой ягне коли... Да си легнем голи...

Бабата спира, обръща се, оглежда се дали няма хора и тихо се заканва:

-         Ушите ще ти скъсам! С люта чушка езика ще ти натъркам! Млък бре !

В отговор на заканата той  още по-силно припева и подрипва:

   -     Путчицеее... море разгоорчицеее... Уюу ле църррвен трендафил...

         Отново вървят. Той знае, че баба му се притеснява да не би да ги види и чуе някой, та затова като няма хора, не си хаби гласа, но зададе ли се някой, или минат ли покрай двор, реве с цяло гърло:

-         За курбан заклали: овце, козе, крави... За хуйово здраве... све поебали прави... Па се изпутили, огин напалалили... огин напалилили, путка изсушили, па и го набили...

А някой с кикот току отпее:

   -     Бреее-й!

         Така прекосяват Орландовци момчето и баба му.

          Виждат бащата, който изглежда, е тръгнал да го търси. Бабата продължава към двора, а на минаване край него казва:

-         Виж си стоката! Виж на що мяза твоя хубостник!

Като отминава, се извърща:

-         Виж се и ти как си се накюмурил. Мила родна картинка...

Момчето е спряло на необходимото разстояние и гледа нагло. Бащата прави крачка.

-         Стой там бре! Стой там бре! – ежи се момчето от страх.

Оня спира. Момчето се държи така, сякаш бащата е пакостника, а той му държи сметка.

-         Що ме гледаш така, бре? Нема да ме гледаш...!

-         Не те гледам, сине, не те гледам...

Момчето се навежда и взема камък:

-         Немой ме плаши, бре! Немой! Глава, че ти строшим!

-         Не те плашим, бре. Не те плашим...

Гласовете и на двамината прохълцват. Задавят се от сълзи. Детето вече реве:

-         Немой да ме пипаш бре...!

Реве и бащата:

   -     Нема да те пипам бре, нема...!

-         Защо ме гледаш така бре...?

-         Как те глеам бре, сине, как бре...?

Детето все пак не издържа – побягва. Бащата хуква след него.

 

*****

          Колко ли време Сандо чака в двора на кръчмата? Гледа си часовника. Наближава пет.

А зеляро вече вдига борда на “Ифата”. Рано е още, но понеже е празник, може.

    -    Ей, зеле... – вика Сандо.

    -    Опааа... – отговаря весело той

    -    Остана ли у торбето нещо за мезе?

Ония взима еднодневката от кабината. Отива  и сяда на масата срещу Сандо. Вади

съдържанието – най-напред бутилката. Отпива пръв и му подава.

-          Не, рано е ошке – върти глава Сандо.

-          Да бе, рано... Оно цело село пияно... У Самоков веке са си натепале жените. Те таа, дека чекаш, нема да доде. Пиши я бегала. Да не е улава насред празна кръчма да ти се усукуйе.

-          А що е свито у вестнико?

-          Кокошка, ваше виличество.

-          Нещо много манечка тая кокошка, бре?

-          Те таквия са те сега кокошинята, на гарги мязат... Ама съветски... Е и я къцнах малко...

-          А у стъклото? Що е?

-          “ Кокошка”, ваше величество!

-          Май и она е от гарджавите?

-          Пийнувах я, ваше величество...

       Сандо къса от бройлера. Къса хляб и нагъва.

       Зеляро се подсмихва. Най-после му е дошла сгода да се понаприказва след толко дълго мълчане.

-         Ти ич да се не косиш, дека бамбината я нема... От менека да знаеш тука ората са станали бая лошави. За нищо човек затриват... А калайджиите ич ги не траят, че ти резнат топките, и че ти ги обесат на носо...

-         Селска простотия! – отсича Сандо.

-         Селска-градска, ти се радвай дека я нема, оти кьотеко ти е у кръпа връзан... Ама коя е магарицата бре, Санде? А? Кажи да видеме дали си е сакало зоро...

-         Те па. Селяндурска работа! Човек не мое на заведение да иде без да му глеат цървен ли му е куро...

В миг спира да яде, скача:

   -     Цъфа! Ето я! Иде!

   -    Я,па! У плевенската курвентия се угледал нашийо. Убава работа... Она си е и малко улава. Шеста година учи у сестринското. А, оно е две до три годишно... За шест годин чеше за дофтурица да се изучи... Ама плевенската уруспия здраво дръжи... Що курец потроши... Ча докторицата и окат. Била доктор на сексологическите науки...

         И наистина, в далечината се мержалее женска фигура.

  -      Айде, дигай гълабите! Бръже! Да те не заварва тука! Загреваш ли!

         Зеляро взима еднодневката.

-         Тръгвам, Санде, тръгвам ама от там горе всичко се види... Селски-градски сеир, че си чиним...

Зеляро тръгва и се качва в кабината. Врътва ключовете на таблото и гаси двигателя. Става тихо. Само се чува музиката от магнетофона: “Не чакай ме... Не ще се завърна аз...”  Духва лек ветрец и весело развява перчема на Сандо. Вятъра отнася и задушливата миризма на изгоряла нафта. Но... донася друга... Сандо бърчи нос в недоумение. Оглежда се наоколо. Вади флакончето с дезодоранта и почва да се пръска. Пръска и покривката, столовете... Вятъра се усилва и изсвирва в черния комин. Той поглежда натам. Знамето го няма... Захвърлено е  в огнището.

Слънчев лъч е пробил и свети право в лицето на Сандо и той вижда женската

фигура само като силует. Грабва повяхналия букет и тръгва към вратата на двора за да поднесе цветята на дългоочакваната Цветка. Е, някои и викат Минетка, но не е време да връзваме кусури на момичето точно сега, когато имаме и  мъркалец с букет...

Ето я. Приближава все повече. Колкото по-приближава, толкова по-ниско

клюмва букетът заедно с ръката на мераклията.

Когато приближава се оказва, че това е бабичка.

-         Добър ден, Сашко! – поздравява първа бабичката.

-         Добър ден, бабе – едвам отговаря Сандо.

-         Много убаво свири тая пущиня...

-         Свири, бабе, свири...

      Бабата отминава. Малко по-нагоре пред нея се появява зеляро. Спира я, заговарва я. Какво хортуват не се чува, но ако съдим по усмихнатото лице на зеляро, след раздялата с бабата, трябва да е нещо много весело.

-         Сандеее! Санде! – тича към кръчмата той със шишето в ръка – Чу ли,  Сандеее!

-         Кво да чуя...? – унизен от грешката си  гледа Сандо и не му е до приказки.

-         Минетка... Това де, Цветка!

-         Какво Цветка? – оживява се нашийо.

Следва ударът:

-         Годеж правят!  С твойо комшия, че се женат. Тойо дека вика, че сте дупе и гащи...

Това зеляро съобщава със нарастваща радост и зле прикрита злоба, заради

сандовата грандоманщина.

Сандо е “шашнат” от новината. Сяда и подпира глава.

Зеляро уж ще го утешава:

-         Не бой се, Санде... Курвентии ного... Нали твоята си ти е дома... Че калайдисваш нея, па у главу Цъфо, че ти шаву...

   -     Разкарай се!

         След кратко колебание зеляро  тръгва.

-         Остай стъклото! – мрачно нарежда Сандо.

Зеляро оставя бутилката пред него и казва:

-         Изцокай я целата до капка... После се отръкай около гъзо на жена ти... може да ти е дошел редо...

Зеляро тръгва. Сандо надига шишето. Духва вятърът и донася оная, другата

миризма. Сандо изпсува:

-         Мамка ви селяндурска... Плевенски курвенски номера... Напълни се София с курви и селяни...

Надига пак шишето и дръпва яка глътка. Почва да припява заедно с магнетофона.

Зеляро крачи по шосето. Смъкват му се панталоните та спира да се загащи убаво.

Сандо става. Бърчи нос от миризмата. Пръска с флакончето във въздуха. Изключва

магнетофона и го понася. В другата му ръка е бутилката. Ракията вече е почнала да го хваща. Излиза от двора и шляпва в локвата с нафта. Тръгва и той подир ония.

Слънчев залез, като от календарите по стените на Сандо. Пасторал, който в

Орландовци не е виждан от преди Девети. И на този фон – Сандови мераци...

         Тепа  той по пъто. Пак му засмърдява на нафта. Акуратно почва да трие в тревата пред една къща обувките си. После оставя магнетофона на земята. Вади дезодоранта и пръска, но не изпуска шишето.

        Зеляро се е обърнал. Засякъл действията му. Във възторг е от видяното. Връща се и взима да носи магнитофона за да може Сандо да пръска.

-         Ей от там смради... От знамето, дека е на топка в огнището. – услужливо го

подкокоросва той.

Сандо надига шишето. Отпива. И отива да пръска  знамето. Напръсква. Връща се и

взема забравения букет. Полага го тържествено връз смрадливото знаме. Ония го

чака с бодра усмивка.

         Сандо е съсредоточен в пръскането, но яда още не му е минал и си говори заканително:

-         Менека, ке качуват на  “шейното”... Менека... Пичето, че ми окат они... Пичка им майчина… Право у гъзо, че и го заглавим на цомбестата плевенчанка! Цела седмица нема да приседне... Че видат они кой сам...

Възторгът на зеляро нараства. И двамата са подпийнали, а се е олабило и  напрежението от днешната самотия.

-         Евала, Санде! Евала ти праим...! Покажи им кой е Сандо, кой си. Та да те запомнат! Като каза “кой си”, я ми кажи верно ли е, че си рекламна генция? – бъзика го.

-         Ами! Глупости. Даже и куриер не сам. Нали изкарах само до осми клас. Разнасям от време на време безплатни вестници и листовки. Немам диплома. Там искат кетап ...

-         Санде, я кажи сега, кара ли камион у Киноцентъро...

-         Карал съм, как да не съм карал! Що се халосваш, че демек не знаеш!

-         Знам бре, Санде, знам! Те така те сакам. Веке се види дека си си наш човек !

-         Че я шибам Цъфо, та газо че и цъфти! И оня, че го шибам...

-         Браво, Санде! Евала ти праим. Зеляро евала ти праи. Надупи ги двоицата. До сега ебани булки сме имале бол... Но да онодат младоженецо и булката наедно... Те това че е бом-бокс мазало...

Зеляро го съска не от ненавист, а от сеирджилък и простотия. Живото му е скучен

и редко има слука да се случи нещо фамозно...

Така, лека полека, наближават към центъра на квартала. Много малко време е било нужно, за да се разчуят  подвизите на момчето, а и на Пичето.

 

*****

         Зеляро и Сандо са пред хоремага. Работното време на Зеляро вече е свършило. Сандо вдига и допива шишето. Затва му стъклената запушалка и го скрива зад една тараба. После  хваща Зеляро под ръка.

-         Айде,  с мене!

-         Къде? – сеца се ония.

-         Как къде! На годеж! Да видим що че черпава комшията!

-         А, немой! – плаши се Зеляро.

-         Кво “немой”? Цел ден наедно ядоаме и пийме, а те сега, “немой”. Дай да идем да се довеселиме...!

      Повлича го.

 

*****

         Кокалестият доизлъсква колата. Приближава към прозореца и с гюдерия в ръце втренчва поглед вътре, сякаш очаква похвала. Дребния пак се опитва да извади акордеона. Кокалестият отива до чешмата и оставя гюдерията. Измива си ръцете със сапун и започва да се бърше с чист парцал.

-         Кажи едно благодарско на човеко, ма! – мрънка гостенката.

 

*****

         Пред къщата спира огромна, бяла кола. Тя е от таксиметровите услуги, които използуват в Киноцентъра за да  разкарват известните артисти. Всички гледат в нея, все едно е призрак. Кокалестия застива пред чешмата и изпуска парцала. Задната врата се отваря и слиза висок слаб мъж с огромен букет. Вятърът развява бялата, дълга до раменете,  коса и бялата стигаща до кръста му брада. Досущ мяза на ония от портрета, в къщата на Райка. Жената бавно се изправя и се вглежда през прозореца. На лицето и се изписва изумление. Миг стои  като замръзнала. После се строполява

         Папагала изкрещява:

-    Иде видов ден! Смърт на Стоядин Геров!

 

*****

        Зеляро и Сандо наближават към Сандовата къща. Преди нея е къщата на младоженеца. Сандо мъкне с едната ръка магнетофона, а с другата, Зеляро. От вътре се чуват зурли и кларнета. Ехти яка веселба.

       Двамата нахълтват  изненадващо. Музиката спира. Настъпва неловка пауза. Гостите са насядали край дълга тясна маса. В средата са годенците. Мъжът се изправя:

-         О, Сандо! седай...!

Той е гузен от номера, който погоди на комшията си. Сандо остава прав срещу

него и Цветка. Някои се опитват да дадат знак на музикантите да засвирят, за да се поразсее неловката ситуация. Жените почват да принасят още пълни чинии. Ето, Сандо вдига магнетофона и го насочва към комшията, сякаш ще го аргаса по главата. И  неочаквано  изрича:

-         Земи! От мене! Подарък!

В последния момент нещо подличко му е  щукнало в простата глава. Сетил се е, че

някой път доброто е много по-голямо зло. Усетил е гнусничката сладост на подличката,  уж благородна постъпка.

         Всички са изумени. Най-много годения.

-         Санде!?

-         Зимай, зимай... Да ме помните с убаво... Кога вечер си пущите музика с Цветка за менека да си споменувате...

         Комшията е шашнат и развълнуван.

         Магнетофона преминава в ръцете на младоженците. Дръпват един стол за да го сложат, но из под кревата се изтъркулва нощно цукало. Сандо инстинктивно сбръчква нос и посяга към джоба си за дезодоранта.

         Пръв е направил асоциацията Зеляро, започва да подбутва Сандо – да не вади флакона, но той не му обръща внимание. И останалите обаче правят връзка с чутото или видяното деяние на Сандо с дезодоранта. Лицата се изкривяват от напиращ взривен смях. Младоженеца дава знак за свирня – дано това заглуши предстоящия кикот. Музикантите, със свръхусилия, преодоляват напиращия в тях смях. Гайдарят не може да надуе гайдата от спазмите които го тресат. Само Сандо не загрява за що иде реч – неговото състояние е под знака на  “благородният”  жест, който направи. Той гледа с крива сатанинска усмивчица странното поведение на околните.

 

*****

         Пак  у Райкини. Тя се е подпряла на стана – изглежда, заспала е. Ангелинка лежи кротко с отворени очи. Поглеждаме Райка. И чуваме детски глас.

-         Како...

След малко, втори път:

-         Како...

Не се разбира дали това е гласът на момиченцето или са слухови халюцинации на

старата жена.

Райка се размърдва, схванала се е. Мъчително се надига.

-         Пак ти чух гласеца, чедо... Ама дали си ти ?! Като не ти познавам говора... Или е нещо друго... - Поглежда към портрета на стената. – Дали  Райчо не ме вика вече да ида при него...

Хваща с две ръце слепоочията си . Момиченцето също поглежда в портрета.

-         Мае ми се главата... Не съм добре нещо... Я,  Ангелинче,  подай ми стомнето, да пийна малко водица, че кво става, они пият мен ме прифата, не ме дръжат ногите.

Момиченцето става, отива до полицата, дига се на пръсти и в опита си да достигне

стомната, бута малка паница с кисело мляко. Млякото плисва върху детето, а паницата се счупва на пода. Ангелинка се вцепенява. Райка преодолява състоянието си, измъква се от разбоя, изтрива с длан лицето на детето.

-         Нищо, нищо, това е на хубаво! Да не земеш да се уплашиш...

Взима от масата червеникава керамична чиния, подава я на Ангелинка.

-         Айде, чедо, трошни и нея! Разпущи си гяволчето. Душа обеднева, ако цел живот трепери да не стори некоя пакост. На онийо свет ни паници ни парици требат. Айде, тресни я у земи !

Детето стиска с две ръце чинията, но няма намерение да последва съвета на Райка.

Тогава тя взима поред няколко паници от лавицата и ги чупи на пода...

   -     Те, така е по-весело…

 Но май не е. Даже обратно.

Райка разкопчава и маха горната дреха на детето, тръгва към стана и започва да

реже конците на изтъканото платно. Размотава го от кросното, премерва дължината – то е горе-долу колко нейния ръст. През това време говори:

-           Баба че ти ушие нова носийка... Да се пременяваш на празник... Виж какво платно, скинване нема, ще го извежем по нашенски...

Притегля коритото, сипва вода от котела над огнището, разхлажда водата. Не

престава да говори, макар, че се задъхва.

-         А тия дрешки, връз тебе, че ги опереме, ама преди това да изкъпем Ангелинчето, да стане чистичко... Ох, тая пущина глава...

         Започва да съблича детето.

 

 

        Есенен здрач. Сега махлата е най-оживена – на всички са им омръзнали веселбите в техните дворове – започват комшийски преселения от къща на къща, опитват се чуждите ракии и вина – всички са обладани от някаква жизнена алчност да изсмучат сетните сокове на отиващия си празник.

        Голяма тумба, сред която и родителите на Ангелинка, върви и пее:

-    Щом видиш някой млад, че куца без да иска... То мисли целий свят – чепикът му го стиска... О, не аз знам, що боли го там... Боли го него трим-тири-рам,  рим-тири- рам, трим-ти-ри-рам- трам-трам!

Всички са пияни.

Когато наближават Райкината къща, детски плач, кара певците да замлъкнат.

Родителите на Ангелинка се втурват към Райкини. След тях и останалата компания.

Блъскат вратата, влизат вътре и виждат детето посиняло от плач и студ, свито на

миндера. На пода, възнак, лежи Райка. Майката грабва детето.

-         Ангелинче, боже...

А детето проговаря:

   -     Кака! Кака!

         И сочи с пръст Рая.

         Неописуема радост.

-         Ангелинче! Чедо! Мъжо, то говори, бе! Ангелинче, кажи “мама”, кажи “мама”,

чедо!

А детето повтаря през плач:

   -     Кака! Кака!

         Бащата протяга ръце:

-         Ангелинче... Ела при татко.

-         Нечеее! – дърпа се то и продължава да реве: - Кака, кака...

Отвън напира още народ.

-         Що бре, що става?

-         Ангелина проговорила...

-         Брей! Не думай!

Вътре.

-         Райка що лежи така? Що и е?

-         Може да е умрела...

Някой се навежда:

-         Умрела... Звонци! Може да и е прилошело.

Дигат я и я слагат облегната на миндерчето, но цялото внимание е насочено към

проговорилото дете.

-         На мама милото... Кажи “мама”, Ангелинче...

-         Кака, кака... – продължава детето.

На стола,  до огнището са провесени дрешките на Ангелинка, изсъхнали са.

Майката бързо му ги навлича.

И ето влиза Дяволът. Той е без гволските “атрибути”.  Това е поп Данаил, доста

раздърпан. Присяда на миндера. Ангелина се отскубва от майка си, втурва се към него и полага глава в скута му, продължава да ридае. По едно време усеща, че нещо топло тупва върху вратлето и – повдига глава и вижда сълзи в очите на “гяволо”. Втора сълза тупва върху бузата и. И Ангелина спира да плаче, разбрала, че тук има мъка, по-голяма от нейната. Майката се опитва да я изтръгне, но тя се е вкопчила здраво. Поп Данаил поглежда към портрета на стената...

         Откъм двора връхлита жена:

-         Ей, ора! Чууте ле!

Всички се обръщат към нея.

Новодошлата съобщава:

-         Малък Райчо Райкин се повърнал!

-         Кой!

-         Райчо, дека го затри Стоядин Геров у Белене...

-         Ааа...! – възклицават .

Всички са под въздействието на чудото от проговарянето на детето, та две чудеса

на куп са малко множко.

         Вече става ясно кой е тоя акордеон дето така убаво свири Граовско оро.

         И всички се втурват към къщата на жената – да се уверят със свои очи.

         В стаята остават само Райка и просълзеният “гявол”. Той става, взима метнатото връз разбоя платно и покрива Райка . Тя се сепва и бута завивката. Засмива се:

   -    Май доста си подранил, ще има бая да почекаш  дорде се гътнем...

        Поп Данаил се е ококорил и от уплах казва:

-         Коги?

-         Райка се засмива. Коги си идат червените гяволе...

-         Тия дека ги даваа по телевизоро ли?

-         Не тия... Тия са си у телевизоро. Не се прави на толико гламав. Кажувам за те тия, нашенските... Ама дай и ние да одиме къде акордемоно дека син ми се е вранал при жена си.

Тя скача пъргаво и тръгва. Следва я и поп Данаил.

 

*****

          Цяло Орландовци се стича към къщата на жената. Акордеона свири, сякаш иска да навакса за мълчанието си през целия ден. И още музиканти пристигат – ето го и оркестъра на годениците. Техният празник, всичките им гости се пренасят тук, което е признание, че завръщането на Райко е събитие, което превъзхожда всички останали. Пред къщата се образува спонтанно хоро от новодошлите. И второ хоро. И трето – от сакатите, които поп Данаил излекува с помощта на фашистите. Само жената я няма.

-         Дека е! Дека е!

А тя е седнала в черната кола и плаче от радост. Вътре   свири радиото и се чува

песента на Оливия Нютън Джон “Banks Of The Ohaio”

   -    Жено, жено…

         Мелодията свършва и тя излиза от колата. Райко я целува и я грабва на ръце. Понася я към къщата и като булка на каквато прилича с тая бяла рокля и това деколте. На прага е и Райка и се радва пак на снаха си.

         Всички са тук (без Стоядин Геров и синджирлиите). Тук са Сандо Пичето, Зеляро, Цветка е начервосана и изрусена като Мерилин Монро. Хванала се е на хорото до Сандо, но е пияна и едвам тепа. Голямата като лапа дясна ръка я държи здраво за гъзо и средният му пръст копа наоколо. Тук е и момчето с анцуга (”Червени боклуци”), сакатите…

        Играят, играят. Обградили са цялата къща и като, че ли се понасят във въздуха. Но се появява отново черната мъгла и ги поглъща бавно, без да бърза, като преситена ламя.

 

*****

         Свети целият град. Само една сграда, с голяма витрина на партера, тъне в мрак и пустота. Там  звучи  “Сент Джеймс Инфърмари” (“St. James Infirmary“) в изпълнение на Луис Армстронг. Вижда се в сумрака голям лозунг с червени букви: “От всички изкуства за нас най-важното е киното” Вътре пият за бог да прости.

           Киноекран. Вървят кадри от погребението на Константин Павлов. Чува се гласът на Луис Армстронг:  “Нека да върви, нека да върви”. След това тромпета. Камбана бие на умряло. Глас на диктора:

 

А когато урурунтгелите капнат от умора,

аз самичък си измервам лакът разстояние

и поставям две купчинки габъри

 (обърнати нагоре).

После коленича върху остриетата,

умолително ръце протягам

и прошепвам влажно с дън душата си:

“Хайде да се обичаме...

Хай-де да се о-би-ча-ме...”

И започвам да бера с обезноктени пръсти

алените рози,

цъфнали върху лицето ми.

 

... А когато у р у р у н г е л и т е гребнат от оловото

и налеят в неразумното ми гърло,

за да запечатат гласните ми струни,

аз докосвам обгорелите си устни с длан,

и протягайки след миг напред ръка,

им провождам моята целувка...

Тя по въздуха към тях полита

 (затова  “въздушна” я наричам),

плахо ги докосва по челата,

но преди това,

като ефирна ласка,

нежно-нежно набраздява

разтопеното в казаните олово...

 

 

* Разликата между урунгелите и урурунгелите е,

   както при ангелите и арахангелите.

 

                                                Константин Павлов

 

                        “Приликата и разликата” между черната и бялата магия е , както при урунгелите  и урурунгелите и ангелите и арахангелите...