Навън слънцето напичаше много силно. Улиците бяха се нагорещили и сякаш тази горещина се пренасяше във въздуха. Целият град беше опустял заради нетърпимия пек.
В общежитието беше задушно. В малката стая с изглед към планината един студент лежеше замислен на тясното легло, пред дебелия учебник. Беше подпрял главата си с ръце и замислено следеше мухата, която влезе през отворения прозорец. На следващия ден беше рожденият ден на малката му сестричка, а той нямаше пари да й купи дори дребно подаръче. Какво щеше да прави? Не можеше да остави сестричката си без подарък, та той я обичаше толкова много и не можеше да я разочарова.
Изведнъж една идея осени съзнанието му. Усмивка се разля по младото му лице. Той си спомни, че най-любимото нещо на малкото момиченце бяха розите, каквито и да били на цвят – бели като снега, който покриваше планинския връх, извисяващ се срещу прозореца му или като нейната мека и пухкава, детска кожа, розови – като сладките й, кръгли бузки или като небето над планина ...