Червенокосата

Беше късен следобед. Слънцето все още беше високо в небето и огряваше цялата стая. Той седеше с чаша кафе и неизменната цигара в ръка и блажено гледаше планината. Мислеше си, че скоро не е ходил по пътеките нагоре и че трябва да го направи пак някой ден... Отвън се чуваше глъч на децата, които играеха, а в кухнята потропването на прибори му подсказваше, че скоро ще дойде и време за вечеря. Затвори очи за миг и след малко погледът му попадна върху нещо, което трябваше да ремонтира, но все не му оставаше време. Годините си казваха своето и той все отлагаше. Надигна се от удобното кресло и лениво се запъти към гаража да вземе инструментите. Докато минаваше през двора, погледна децата, които се гонеха, погледна към върховете, осветени от слънцето, усмихна се, влезе в гаража.

Потърси тук и там, пък реши да види дали това, което му трябва, не е в отдавна забравената кутия, която бе донесъл след завръщането си от чужбина. Независимо че беше висок, наложи се да стъпи на столче, за да я изрови от куп ненужни вещи. Като издърпваше кутията, тя се обърна и - странно! - всичко се разпиля на земята. „По дяволите!” - изруга, но реши, че може би така е по-добре, тъкмо ще сложи най-после всичко в ред.

Видя пакетче, наведе се да го вдигне и сърцето му се сви. Беше пощенска пратка, надписана с равни големи букви на латиница. Беше адресирана до него във фирмата, в която работеше, преди да се пенсионира. Знаеше какво има вътре... Беше приказка за любовта - част от неговия живот. Малка, но красива част, която той безвъзвратно пропиля, а може би не...

Избърса с длан праха от плика. Издърпа малка книжка с червена кожена корица. Беше я препрочитал стотици пъти, докато самотен живееше в чужбина. Книжката пристигна по куриер. Получи я месец или два, след като спряха да си пишат с нея... Не бе нужно да чете, то беше неговият красив спомен, потънал дълбоко в паметта, но ето че всичко изплува...

Седна на столче с книжката в ръце и животът му се върна години назад...

Беше пролетта на... Тя беше доста по-млада от него, с червени, огнени коси, с блестящи очи и усмивка, която не слизаше от лицето ù. Спомни си разговорите, които понякога се проточваха и след полунощ, стиховете, които четяха, разказите за планината с пенливите потоци, с мириса на треви и билки, спомни си музиката, която слушаха, и светът се завъртя. Спомни си всичко, което имаха и мечтаеха да имат. Срещата с нея бе оазис в пустинята на неговия живот. Глътката въздух, от която всеки има нужда. Спомни си гласа ù, смеха ù. За късо време бяха станали близки, тя бе различна - много любеща, даваше му жизненост, така че по времето, прекарано в писане на писма до нея, се беше преобразил. Любовта го бе променила.

Слънцето, дето багреше върховете на планината, се беше скрило отдавна, а той още седеше сред разпилените инструменти с неотворената книга в ръце и се питаше: какво ли прави тя сега... Дали пазят очите ù оня плам, дали усмивката ù е пак така хубава?

„Дядо, къде си, дядо?” – сепнаха го децата, които го търсеха за вечеря.

Стана, прибра книжката в плика, излезе от гаража. Огледа се. Бе съвсем притъмняло. Леле, колко бързо, колко неусетно минава времето! Докато се огледаш, и дошла вечерта. Звездите примигваха, сякаш учудени и те като него.

Спомените ни правят по-живи. Ако се случи да е с романтично бели платна, споменът улавя ветрове, улавя звезди и ги носи тия ветрове и звезди далече отвъд хоризонта на собствения ни живот в търсене на чужд пристан.

http://www.vbox7.com/play:fbf3ef16 

Mila

Ако не е позволено, но много ти се ще, значи може.