Sep 27, 2005, 5:15 PM

Чистача 

  Prose
1998 0 1
8 мин reading
Светлината се процеждаше през мръсните стъкла на уличните лампи. Жълтите й проблясъци осветяваха осовата линия на сивия асфалт. Беше студено. Той понакуцвайки продължи към автобусната спирка. Якето беше тънко. Потрепери в него. После раздвижи пръстите на премръзналите си крака. Колената го боляха. Спирката беше потрошена. Всъщност повечето бяха такива. Край него профуча лъскав Фолксваген. Нов и сребристосив. От вътрешноста му кънтеше музика. И сигурно беше топло вътре. Шофьора изхвъли недопушения фас през открехнатия прозорец . Вятъра го подхвана, разтърси и падна до него сред сноп от искри. Изпсува. Автобуса се появи с леко дрънчене. Спря и вратите се отвориха със съскане. Той с мъка повдигна болния си крак и стъпи вътре. Успя някак си да се дотътри до седалката. Шофьора го погледна с бездушен, уморен поглед как се строполява и въздиша. Потегли бавно, набирайки скорост по нанагорнището. Беше мръсен автобус. Като почти всички. Като мястото, където живееше и към което го отвеждаше сега. Но поне беше топло. Поне в автобуса. Утринта дойде бързо и мразовито. Чакаше го тежък ден. Щеше да чисти пак големия завод. Там, където всяка шупла му беше до болка позната. Там където всяко ъгълче беше враг, защото трябваше да бъде почистено, за да не забележат шефовете. Там щеше да тътри осакатените си крака, да му подвикват и да го разминават, като че ли беше просто издатък към дръжката на парцала. Да и краката щяха да го болят, но поне щеше да вижда нея. Щеше да броди цял ден из завода с надеждата да я зърне. Да види как гъвкавото и тяло се изкачва по стълбите, как ехти смехът й и ... да я заговори. За каквото и да е било. Когато беше около нея забравяше кой е. Сякаш излъчването на красотата й го правеше и него самият по красив. Усмихна се с разкривените си редки зъби на тази мисъл... Той знаеше, че е грозен. Че е сакат. Че е просто чистач. Мина през стаята за пушене. Тя беше там. Не беше сама. Онзи от шефовете беше с нея. Тя отметна през смеха на тъпата шега красивата си коса и погледна към него. Сякаш пуснаха ток през тялото му. А оня, надутия шеф, го изгледа като досадно дете, просещо по кръстовищата. Беше надуто, гадно копеле, придаващо си важност. Но беше шеф. Той – чистач. Показа й телефона си. Просто беше в ръката му. И я помоли да й направи снимка. Тя се усмихна и му позволи. Надутия шеф изпуфтя в скъпия си костюм и го погледна с досада. Досада по-голяма от предишната. Този път сякаш бе за него чешещо се от хапещите го бълхи улично куче. Прииска му се да го фрасне по напудрената, напръскана със скъп парфюм муцуна. Но знаеше, че не трябва – щеше да изхвърчи от работа. Пък и оня, шефа де, сигурно беше и по-силен. Сигурно тренираше в скъпите фитнес салони. Тя погледна към шефа, той кимна и те си тръгнаха. За него остана снимката в телефона и мириса на нежност и красота в туптящото му сърце. Мигът отлетя и краката пак го заболяха. Той ги потътри към парцала и метлата. Там, където му беше мястото. Денят мина без да я види и той се прибра. Затвори се в стаята си и погледна към телефона. Беше спестявал половин година, за да си го купи. Това беше най-ценната му вещ. Не, че имаше много вещи – легло от чам, стара ниска маса, застлана с червена покривка, масичка скована от него, телевизорче върху нея и криви гардеробчета без вратички. Цялото това „богатство” в боядисана в бял латекс директно върху старите мръсни тапети стая. И ... телефона му. Най-ценната вещ. А от днес безценна. Безценна, защото пазеше в паметта си нейната снимка. Така,както той пазеше в сърцето си нейният лик. Живота си течеше. Всъщност като се обърнеше назад можеше да каже, че времето просто препускаше. Изминалите дни пробляскаваха за кратко като светкавици в нощното небе. Спомни си отказа й да дойде на рожденния му ден. Спомни си напиването след това. Обидата. После дойде осъзнаването, че не е трябвало да се обижда. После забраната да се мота в стаята за пушене. После сълзите върху мрасната калъфка на възглавницата. След това си припомни как започна всичко. Започна като в библията – в началото беше словото. И той четеше – четеше всичко, до което можеше да се докосне в разпродажбите на стари книги на пазарчето в Младост. А там се продаваха най-евтино автори, които вече бяха позабравени – Достоевски, Ърскин Колдуел, Байрон, Лермонтов, Есенин, Гогол, Сервантес, Юго, Мариме... Четеше, миеше пода и пак четеше. После си купи компютър. И тогава се случи. Стана случайно. Въпреки, че както е казал Пастьор – „Случайноста идва при подготвения разум”. Явно неговия беше вече подготвен. В един ден се случиха три важни, „случайни” неща: Гледа в кино „Орион” (там беше билета най-евтин) един стар филм с Антъни Куин – „Зорба гъркът”. Влезе в един сайт за публикуване творбите на неизвестни писатели аматьори и прочете един разказ – „Орис” и чу по радиото една песен на ELO – „Дръж се здраво за мечтите си”. Трите случайни неща се натрупаха: Сиртакито през смях и сълзи в „Зорба гъркът” с думите на Зорба „Шефе, имам толкова много да ти казвам. Никога не съм обичал човек повече от теб. Ей шефе – виждал ли си по-великолепно срутване”; смелоста на автора да публикува в незнаен сайт нещо красиво, което е изживял и написал и стиха от песента „Когато виждаш, че корабът ти отплава се дръж здраво за мечтите си”. Тогава осъзна две неща. Едното, че нещо напира в него и иска да пише. Чувстваше се обременен от несподелени чувства и мисли, които просто искат да се родят върху белия лист. Второто, че обича и мечтае и третото-че не иска да е като Гърбушкото от Нотр Дам. Че иска да е такъв, какъвто се вижда в мечтите си – красив, добър, богат и нежен, а не комплексиран от побоищата на баща си сакат чистач и програмиран за присмех неудачник. Стана от компютъра. Взе бял лист. Постави химикалката на него. Погледна вече мръсните бели стени и написа: „Не победител е този, който е отправил съкрушителния удар и проснал безпомощен противника си на земята, а този, който проснат в калта се изправи с омекнали крака и несигурна походка и продължи напред”. После думите, изразите и изреченията започваха сами да следват своя път. Път минаващ през мъка, болка, любов, красота и стигащ до думичката край. Пишеше. Почти във всяка свободна минута. Пишеше и се чувстваше добре. Започна да публикува написаното в сайта с неизвестните автори – аматьори. Отзивите бяха толкова добри, че чак го плашеха. На пощата си получаваше десетки писма. Една жена беше написала, че е открила смисълът на живота, четейки разказите му. Получаваше дори предложения за брак. Тогава пак се случиха две „случайни неща”. Прочете „Спасителят в ръжта” на Селинджър и гледа филма с Шон Конъри „Да откриеш Форестър”. Реши да направи собствен сайт и там да помества нещата, които е написал и че ще си измисли псевдоним и ще закрие самоличноста си в стаята с мръсните бели стени. Реши, че не трябва да е някой специално, за да даравя на хората желание за красота и любов.. Не сложи своя снимка. Не отиде да получи наградата за най-добър разказ. Не се срещаше с никой, който четеше написаното от него. Той беше никой. Беше просто фантом. Или в останалата част от времето просто ... чистач. След направата на сайта времето ускори своя ход. Просто запрепуска още по-бързо. Дойде предложение да издаде книга с разказите си. После дойде и първия хонорар, първия превод на английски, първия роман, първия бест селър. Парите започнаха да пълнят банковите му сметки по света. Напусна работата си на чистач, направи си операция, оправи зъбите си, купи си апартамент, къща, спортна кола... Стана красив и богат. Остана обаче фантом. Защото беден или богат, грозен или красив – той беше все същият. Остана си просто... чистач. Не му трябваше някой да го познава. Ако можеше да даде нещо го даваше. Това беше достатъчно. Беше късен следобен в мразовит зимен ден. Беше взел последната си издадена книга и седна да пие капучино с безкофеиново кафе в едно заведение. И тогава тя влезе. Бяха изминали десет години и тя беше станала още по-красива.Огледа се и седна на единствената свободна маса до вратата. Поръча си кока-кола... Виждаше я за първи път от толкова години и все още не знаеше как да постъпи. Знаеше само, че през всичките тези години онази снимка, направена в стаята за пушене, стоеше на монитора му. Знаеше и че никога не се раздели, за ужас на приятелите си, с онзи стар и ужасно демодиран телефон. Знаеше, че... Тогава стана и постъпи така, както преди много години. Взе книгата и седна до нея. Тя повдигна глава и го погледна. Господи колко божествено красива беше с тази изненада в красивите си очи. Извади химикалката си. Отвори първата страница на книгата и написа: ”За света може да си просто един човек, но за един човек може да си целият свят”. Подписа се за първи път с истинското си име и й подаде книгата. -Аз съм авторът – каза той като в несвяст. Тя погледна невярващо като видя всъщност кое име стои на корицата – автора, който всички обичащи литературата искаха да видят. Той стана. Отправи се с несигурна походка като във времето преди операцията, когато куцукаше из завода към изхода. После несъществуващата болка в краката го накара да се спре. Върна се до нея. Бръкна във вътрешния си джоб и извади онзи, стария телефон. Подаде и го и каза тихо: -Благодаря ти, музо! После излезе от кафенето и потъна в тълпата. Качи се на Поршето и отпраши към дома си от камък и дърво. Влезе в кънтящата от самота къща и застана пред монитора. Мониторът с нейната снимка. Загледа се в очите й... Очите, на които знаеше вече всички искрички. Отвори нов файл и започна да пише: „Светлината се процеждаше през мръсните стъкла на уличните лампи. Жълтите й проблясъци осветяваха осовата линия на сивия асфалт. Беше студено. Той понакуцвайки продължи към автобусната спирка. Якето беше тънко. Потрепери в него. После раздвижи пръстите на премръзналите си крака. Колената го боляха.” Но той знаеше, че идва ден, когато коленете не те болят. Ден, в който съществува топла стая с двама сгушени един в друг. Двама обичащи и обичани. Ден, в който из въздуха се носи ритъмът на сиртаки. Ден, в който той повтаряйки думите на шефа от „Зорба гъркът”, обръща се към нея и казва – „Научи ме да танцувам...”

© Павел Стефанов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Разказът ти е страхотен - много ме развълнува - красив, истински!!!Поздравления!!!
Random works
: ??:??