Имало едно време една принцеса, която живеела сама в огромен дворец. Той бил  недостъпен, построен високо в планините. Въздухът бил чист и прозрачен, с аромат на зелена гора след дъжд. На входа на дългата каменна стена, която го обграждала, била изградена висока порта. Тя била винаги заключена. Тази принцеса се чувствала потисната. Природата я ощетила и тя изглеждала доста грозновата. Затова прекарвала времето си заключена в двореца. Не искала да я виждат хората в такъв вид. Родителите ù отдавна били напуснали този свят и я оставили още като невръстно дете. От малка тя се чувствала безкрайно самотна и тъжна. Заключила се в двореца и се обрекла на самота. Тази нещастна принцеса се наричала Далия.

               Една сутрин тя се събудила както обикновено и излязла в градината. Захванала се да подрязва цветята, които били подредени в алеи. Със своята пъстрота и аромат те дарявали девойката с радост и блаженство в тъжните ù дни. Тя обичала да се грижи за тях. С голямо удоволствие галела разпукналите  бели рози.

            – Мили цветенца, как искам да бъда като вас, толкова красива и нежна! – говорела им и ги подстригвала с градинската ножица.    

            – Толкова сте ароматни, че направо ме опиянявате  с уханието си. Как искам да бъда така свежа като вас! – обърнала се към червените рози и ги поляла с лейката.

               Вечерта, след като приключила с цветята, седнала на брега на царското езеро. Веднага се струпали край нея белите лебеди, които гордо плували наоколо. Далия хвърляла щедро  житни зрънца и говорела с много обич на големите птици:

           – Толкова сте грациозни! С невероятната си белота изглеждате кристално чисти и толкова свободни. Как искам да бъда като вас! – подала ръката си и погалила най-смелия лебед, който се приближил до нея.

              Въпреки своите желания принцесата си оставала все така сама в двореца. В него нямало никой друг освен цветята, лебедите и тук-там някое скокливо врабче.  Далия никога не отключвала царската порта, защото се страхувала от света. Тя си мислела, че в него няма място за грозни принцеси. Всичко, което я заобикаляло, било прекрасно, а тя била пълна противоположност на тази красота. Като се оглеждала в огледалото се натъжавала много. Така отчаянието завладявало душата ù. Затова прекарвала времето си в градината, грижейки се за цветята или се затваряла в огромните стаи на двореца и плачела.

               Един ден се почукало на царската порта. Далия била в градината сред цветята. Щом чула, бързо се затичала към голямата дървена врата. Приближила плахо и притаила дъх, за да не се издаде. Имало специален малък отвор, през който погледнала. Любопитна била да види неканения гост. Там стоял прекрасен бял кон. Уморено пърхал с ноздри и тропал с копита по влажната земя. Принцесата се вгледала по-внимателно и съзряла до него млад момък, който държал здраво юздите му. Той бил също много красив и силен, но бил доста неспокоен. Обикалял наоколо и току почуквал на голямата порта.

            – Ех, като че ли никой не ни чува! – тъжно изрекъл момъкът и потупал коня си.

               Вързал жребеца до едно дърво, седнал на един камък и продължил да му говори:

            – Какво да правим, приятелю, толкова сме гладни и жадни? Сили не ни останаха. Дали има някой вътре? – говорел на коня си, а потта му се стичала по челото.

               Далия чула всичко. От  години никой не бил припарвал до двореца ù. Изведнъж ù се приискало да помогне на младежа. Тогава се сетила, че видът ù сигурно ще го отблъсне и той ще си замине завинаги. Решила да му се обади все пак и да го попита за какво е дошъл. Престрашила се и прошепнала през малкия процеп:

             – Кажи, човече, какво те води насам?

               Момъкът скочил, като чул мекия глас. Доближил се до портата и казал:

             – Имам нужда от подслон, храна и вода. Уморен съм, конят ми също е жаден и гладен.

               Тогава девойката му отвърнала:

             – Ще те напоя и нахраня, теб и коня ти, но няма да те пусна вътре. Изчакай да  приготвя храната и след малко ще я донеса – рекла тя и се втурнала бързо в кухнята.

               Приготвила най-вкусното ястие, за което се сетила. Върху сребърен поднос подредила всичко. Сложила от най-хубавото вино. Изтичала в градината, откъснала ароматна червена роза и украсила с нея. Така занесла храната на изгладнелия момък. Отворила една малка вратичка и сложила подноса от другата страна на портата. В голям съд оставила просо и вода за уморения кон. Двамата грохнали пътници се нахранили и утолили жаждата си. Починали си на сянка под дървото. През това време Далия ги наблюдавала през малкия отвор и се радвала, че им помага. Момъкът станал, поотупал се  и рекъл:              

            – Благодаря ти, неизвестна девойко! Беше изключително вкусно! Вече имаме сили да продължим по пътя си. Довиждане! – поставил подноса пред вратичката, взел розата и закичил ревера си.

               Далия останала все така притаена зад огромната врата. Дълго гледала след тях, докато ги изгубила от погледа. Прибрала се в градината и се почувствала отново самотна и тъжна. Седнала до цветята си и заплакала:

            – Отиде си, цветенца, отиде си единственият странник, който ме заговори – сълзите ù бликали и мокрели алените рози.

               След три дни на портата отново се почукало. Бил същият момък със своя бял жребец. Те отново били на път и потърсили подслон.

            – Добро момиче, ние пак сме тук, гладни и жадни! – говорел с уморен глас и чукал на портата.

             Далия погледнала през малкия отвор и много се зарадвала да ги види отново пред двореца. Въпреки че сълзите не спирали да струят от очите ù тя рекла:

           – Тук съм, млади господине, спри и си почини! Ще донеса храна и вода! – бързо изтичала и се захванала да приготви необходимото.

               Момъкът разседлал уморения жребец и седнал под дървото на сянка. Далия донесла подноса, отрупан с вкусна храна и вино, украсен с удивителна синя орхидея.  Нахранил се, закичил цветето и се сбогувал. Яхнал коня си и препуснал по пътя. Принцесата останала отново сама да тъгува в двореца. Всичко това започнало да се повтаря през три дни. Девойката била доста ангажирана с приготвянето на храната. Грижела се за цветята, хранела лебедите, почиствала алеите. Отдадена на работа, вече не се чувствала самотна. Знаела, че момъкът ще се появи на третия ден, за да го нахрани, напои и закичи с цвете. Така била полезна с добрината си и това я правело безкрайно щастлива. За нея този миг бил безценен и му се посвещавала изцяло.

                Един ден Далия се разхождала в градината, усмихвала се и говорела на цветята си:

             – Вие сте щастливи цветенца! Много от вас ще закичат младия момък и ще прекарат последните си часове с него. Бих дала всичко да съм цвете и да украся ревера му. Как бих искала да усетя топлината на ръцете му и да се вплета притаена до сърцето му! Как искам да съм красива като вас! – мечтаела си тя и галела цветята.

               Над двореца прелетял сокол. С острия си слух дочул думите ù. Той летял високо в небето. Оттам виждал света нашироко и знаел много. Решил да помогне на девойката. Извисил се над заснежените склонове, където растели различни цветя с чудотворно въздействие. Те били голяма рядкост и цъфтели в пукнатините на стръмните скали. Соколът взел семена от тях и долетял в двореца. Кацнал до принцесата, която отново плачела в градината си. Тя видяла, че той носел нещо в човката си. Бавно  приближила и протегнала ръка към него. Соколът поставил в нея три малки семенца. Размахал криле и отлетял. Далия взела семената и веднага се погрижила да ги засади на най-хубавото и слънчево място в градината си. Поляла ги и им заговорила:      

             – Семенца, какви ли сте вие? Какъв ли живот сте скрили в мъничките си сърца?

               Така не след дълго от тях пораснали и разцъфтели три големи жълти цветя. Те огрели градината на младата принцеса. От тях струяла ярка светлина. Девойката ги гледала с възхищение и се любувала на невероятната им прелест.

             – Каква красота донесе този сокол в моята градина! – мислела си тя.

             – О-о-о, как бих искала да съм като вас, толкова огнена и чаровна! – казала и пристъпила към бликащата светлина на прекрасните златни цветя.

                Далия се навела към тях и вдишала аромата им. В този миг искрящите блясъци я пропили с вълшебна сила. Превърнала се в красива девойка – такава, каквато винаги си мечтаела да бъде. Тя засияла със слънчевата си усмивка сред цветята. Нейното изящество било ненадминато и от най-красивите цветя. Била изпълнена с порив за нов живот. Почувствала се  готова за среща с любимия си.

              Момъкът живеел на три дни път от двореца. Съдбата му била отредила нелепа участ. Неговата малка сестра Ирма страдала от коварна болест. Той бил надеждата ù за спасение. След много опити да се излекува, тя разбрала, че  единственият лек за нея се крие в една история. Носело се предание, че в планината около двореца на принцеса Далия виреят целебни билки и цветя. Съществувала билка, която цъфтяла по най-високите скали. На всеки три дни тя разпуквала ситни бели цветчета за миг и в същия миг те увяхвали. Отронвали се и се търкулвали по голите камъни. Който успеел да откъсне цветовете на тази билка в този единствен миг, можел да направи отвара, с която да излекува тази болест. Затова се налагало младият ù брат Нейл да препуска с коня си на три дни и да обикаля заснежената планина, за да търси чудотворната билка.

               Поредният път, който също се оказал неудачен, връщайки се с празни ръце, той отново се отбил до двореца на Далия. Почукал на заключената порта и зачакал да чуе нежния ù глас. Тя очаквала момъка с нетърпение. Вече не се страхувала, че ще го разочарова с външния си вид.  Искала да му отвори, но решила да изчака. Той разседлал коня си и заговорил на неизвестната си приятелка:

             – Много бродих по тези планини, скъпа девойко, но не намерих това, което търся. Уморен съм и безкрайно нещастен – рекъл той и седнал близо до портата.

               Далия долепила главата си, погледнала през отвора и видяла своя любим доста отчаян и мрачен. Нейл разказал цялата своя история с дълбока болка и тъга.     

             – Не се притеснявай, всичко ще бъде наред! – успокоявала го тя. – На този

свят съществуват чудеса, трябва само да повярваш в тях. Не спирай да търсиш и ще намериш, не се отказвай никога, щом е за добро! Аз вярвам във вълшебната сила на доброто, повярвай и ти! – уверено го подкрепила тя.

               Принцесата приготвила сребърния поднос с храна и вода, украсила го с бяло лале и така занесла всичко на уморения момък.  Подала ястието през вратичката и останала зад портата, за да изслуша и разбере повече за неговото страдание. Докато се хранел, Нейл продължавал да разказва как много пъти щял да откъсне билката, която му била толкова необходима, но все не успявал. Стръмните скали били пречка и го затруднявали. Протягал ръка до разпъпилите се цветчета, но преди да ги докосне дори, те се отронвали и политали надолу по отвесните склонове. Често само миг го делял, за да ги откъсне. Затова винаги си казвал, че следващия път ще успее. Така всичко се повтаряло на всеки три дни, за съжаление, неуспешно.

               Докато разказвал Нейл, над портата прелетял същият сокол, който помогнал на Далия да стане красива. Той чул тъжния му разказ.  Решил да помогне и на него, като възнагради упоритостта му. Отлетял високо в планината и събрал семена от лековитата билка. Когато се върнал, момъкът вече бил заминал. Той кацнал на поляната край езерото, където принцесата се любувала на белите лебеди. Доближил до нея и пуснал в шепата ù семената. Далия  отишла в градината и ги засадила. Два дни ги поливала и на третия ден от тях пораснали крехки стъбълца. Рано сутринта тя застанала пред тях с лейка в ръка. Изсипала тънка струйка вода върху новоизрасналите растения. От мекия допир на водата цъфнали малки бели цветчета. Блеснали като бисерни перли пред погледа на Далия. Тя усетила невероятния им аромат, започнала веднага да ги къса и подрежда в букет. Докато беряла, много от цветчета още в мига на своето цъфтене повяхвали и се отронвали на земята. Тогава  тя си спомнила за разказа на момъка, за билката, която в един миг цъфтяла и в същия миг увяхвала на всеки три дни. Взела букета, който успяла да набере и отишла до портата. Зачакала любимия си да пристигне. Не след дълго се чул конски тропот и Нейл се появил пред двореца. Когато почукал, чул ведрия глас на приятелката си, който долетял като светъл лъч:

             – Не губи време, човече, вземи тези чудни цветя и побързай! Направи отвара и дай на болната си сестра да пие! Вярвай в чудеса, не губи надежда! – дала  тя напътствия и кураж на момъка.

                Далия отворила вратичката и вместо храна и вода му подала този път само букет с бели цветчета.

             – Благодаря ти, добро момиче, отивам да спася сестра си! – отвърнал той.            

               Яхнал коня си и изчезнал по пътя. Далия се върнала при цветята. Почувствала се безкрайно щастлива и започнала да ги милва и да им говори:

            – Мили мои цветчета, ще ви запозная с един прекрасен момък и с неговата малка сестричка, имайте търпение!  

               Планината гордо се извисявала над двореца. Докосвала синьото небе и пазела в недрата си скрити тайни. Там, където голите върхари блестели на слънцето, един смел сокол  се реел свободно,  доволен от стореното.

               Младият момък направил отвара и я дал на болната си сестра. Цялата болка в миг се стопила и Ирма се изправила на крака. Била вече здрава и готова за приключения. На другия ден брат ù оседлал два коня и двамата тръгнали към двореца на Далия. Когато пристигнали, видели, че портата, която била винаги заключена, сега е широко отворена. Учуденият младеж слязъл от коня си и заедно със сестра си влезли радостни в двореца. Пред тях се открила градината с прекрасните  цветя. Сред алеите стояла Далия с цялото си очарование. Тя била по- красива от всички цветя, а добрината ù отдавна пленила сърцето на Нейл. Той онемял пред красотата ù.  Кафявият цвят на очите ù го облял с мека топлина и краката му се подкосили. Далия разперила ръце, за да прегърне гостите. Малката Ирма се потопила в сърдечната ù прегръдка. За първи път в живота си Далия била истински щастлива и се смеела от сърце. Нейл се приближил и я прегърнал с цялата си любов. Той събрал смелост и ù казал:

             – Благодаря ти за всичко, което стори за мен и за сестра ми! Ти си моята утеха. За сетен път се спирам тук и бих искал да остана с теб завинаги. Ти отвори голямата порта, но ще ме пуснеш ли в сърцето си? Би ли споделила живота си с мен? – коленичил пред нея, взел ръката ù и я погледнал с трепет.

             – Да! – отговорила тя и в очите ù заблестял топъл пламък.

               Двамата се целунали и в този миг всички цветя разперили цветчета за поздрав. Слънцето изпратило един горещ лъч, който стоплил сърцата им и изгорил спомена за болката им. Те заживели щастливи и честити в двореца сред чудните цветя.

       А там горе в небето един сокол махал с огромните си криле на слисаната Ирма...