А кога видите "мерзостта на запустението", за която е казал пророк Даниил, да стои, дето не трябва (който чете, нека разбира), тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините.
Евангелие от Марка, 13:14
В един тъмен, тъмен град, на една тъмна, тъмна улица имало една тъмна, тъмна къща. В тази тъмна, тъмна къща имало един тъмен, тъмен коридор. В тази тъмен, тъмен къридор имало един тъмен, тъмен килер. В този тъмен, тъмен килер имало един… скелет!
Детска страшилка за лека нощ
Храмът Кху Конгси, свят Бета, есента на 2019
Дун стана от ложето и се взря в мърдащата и проклинаща купчина от раздраната завеса, в която се беше омотала бившата му изгора:
– Какво правиш тук, Персефина? Мислех, че още гниеш в оная безпросветна Дупка и си изолирана там за вечни времена. Да не те е осенило някое гениално прозрение и си успяла да поправиш Вратата в спалнята си? Има си хас! Голяма си като танк на Давид Черни1, но мозъкът ти е пилешки. Да не ти е помогнала някоя от още по-примитивните твари около теб, които се смятат за твои съветници? Не, чакай да отгатна – това е случайност. Тъпа, нещастна, ши…ана случайност! Отдавна трябваше да сменя кода на Вратата, но кой да предполага?
Дун разярено настъпваше към динозавърката, която отчаяно се опитваше да се освободи. Накрая се чу едно звучно „Хра-а-ас!“ и парчета разкъсано черно кадифе се разхвърчаха навсякъде из стаята, закръжиха над „ложето на страстта“ и се посипаха върху все още голата и трепереща половинка на Дун Симън.
Персефина се изправи – бавно и тържествено, и толкова спокойно, че Дун се спря инстинктивно, поразен от царствената увереност на движенията ú.
– Слушай, гнидо! – каза с равен глас Нейно императорско височество бъдещата повелителка на Империята на черната дупка. – Не ме дразни, че ако наистина се ядосам, ще станеш коронка на някой от кътните ми зъби! Виждам, че си си намерил занимавка в мое отсъствие – още един гол охлюв!
Тя хвърли презрителен и изпълнен с омраза поглед към Сюе, която машинално се прикри с чаршафа и продължи:
– С височайшия си кралски нюх усещам, че е нещо повече от креватни упражнения. Да не би човешката част от теб да ти е размекнала ума? Мирише ми на нещо тук и това не е Мрак, а Светлина! Да не си си позволил лукса да се влюбиш? Да поставиш на карта целия зловещ план на Мрака? Чавка ли ти е изпила ума?
Дун я гледаше смразен и не знаеше как да реагира. Отскочи назад, но настъпващата динозавърка презрително го подмина и се насочи към леглото. Дун се метна към припълзялата в края на спалнята Сюе, но късно – с един скок, невероятно бърз и ловък, Персефина стигна зашеметената червенокоска, сграбчи я заедно с омачкания чаршаф, метна я на културисткото си рамо и изчезна зад трепкащата сивота на Вратата. Младият Симън понечи да я последва, но повърхността на входа към Хадес потъмня и той се просна на пода, отхвърлен от силовите линии.
Светът на динозаврусите пак беше станал недостъпен за останалата част от вселената.
„Както винаги – навреме! И на това му викат дяволски късмет. Дръжки!“.
Дун седна на пода и зарови закривени, треперещи пръсти в рошавата си грива. Трябваше да измисли начин да се добере до Света на динозаврусите. Незабавно!
Сериалът „Страх и грозота“ на тъмната страна трябваше да продължи!
Хадес, Империята на черната дупка, замъкът „Гнездото“
Негово превъзходителство посланикът на Кралство Фейсбик в Хадес, кентаврусът Матадор Сигизмундски, далечен роднина на основателя на рицарския Орден на Дракона2 крал Сигизмунд фон Люксембург, забързано прекоси подвижния мост, спуснат над рова, ограждащ замъка на императорската резиденция „Гнездото“. Кимна на стражите, охраняващи добре укрепената каменна порта с високи кули от двете страни, пресече прохода покрай мота3, под който се намираха помещенията на тъмницата и стаите за мъчения на провинилите се срещу императорската власт и помаха на охранниците на върха на крепостната стена. Те следяха през тесните амбразури за задаващо се вражеско нашествие, а по време на битка хвърляха камъни и обстрелваха противника с арбалети или изливаха върху нашествениците котли с вряла вода.
Матадор прекоси бързешком огромната тронна зала, простираща се по протежение на почти цялото първо ниво на замъка и през една странична врата влезе в покоите на принцесата. Мрачната стая, осветявана само от няколко догарящи свещи, с тесен и високо разположен прозорец, през който едва се процеждаше вечният здрач на Хадес, беше празна.
Посланикът се озадачи, защото преди минути беше видял достопочтената имеператорска наследница да влиза там, но не и да излиза. Къде се беше дянала? Той огледа още веднъж разхвърляната спалня, из която се валяха оглозгани кости, счупени части от черепи и различни инструменти за мъчения, с които принцесата на Хадес се развличаше, когато не участваше в многобройните муждуособни войни, раздиращи империята: „вилици на еретиците“, „крокодилски ножици“, „колело за чупене на кости“, „обувки от цимент“, „месингов бик“, „вериги за приковаване“ и множество други „глезотии“ 4 .
Всички тези неща бяха част от арсенала в стаите за мъчения под замъка. Персефина беше оборудвала покоите си с някои от тях, за да не се налага да слиза всеки път долу, когато ú се прищеше „да изпусне парата“. А това се случваше често – венценосната беше доста гневлива! В единият ъгъл имаше бъчва с кипящо олово, която още изпускаше мехурчета. От ръба ú се подаваше полуразложен крайник на нещастника, който не беше угодил на господарката си – вероятно някой игуанодонт от свитата ú. От отсрещната стена на стаята, точно срещу леглото, сред стърчащите ръждясали вериги, се подаваха ключици, ребра и пищяли на зазидани жертви на мъченията – динозавруси, хора, ангели, сфинксове – всичките пленени и убити от принцесата.
От тавана се спускаше клетка от метални пръти, чиято големина можеше да се регулира – стеснявайки се постепенно, тя бавно и мъчително буквално смачкваше затвореното в нея същество.
На стената над леглото ú висеше картина с маслени бои – единственият намек за изкуство в тази мрачна бърлога. Платното изобразяваше Блуцифер – конят на Сатаната, на фона на излитащи сред сив дим самолети на летището в Денвър, намиращо се в един от Земните Светове. Оригиналът беше статуя в Свят Алфа – на гигантски син кон, изправен на задните си крака, със светещи кървави очи, разтворена паст и развята грива.
Матадор погледна бегло бъчвата с изстиващо олово, тръшна на бюрото от венерианска слонова кост документите от прясно изсушена кожа на смъртник, които беше донесъл за подпис, и седна на ниското канапе от крокодилска кожа, инкрустирана с диамантени черепи и кости.
Внезапно чернеещата повърхност на Вратата отсреща посивя, потрепна и оттам изхвърча огромна сянка, нарамила увито в сатенен тъмновиолетов чаршаф, още мърдащо и съпротивляващо се нечие тяло.
Персефина хвърли товара си на оплютия от мухите це-це под и оттам се чу женски вик.
– А, Матадор, добре че си тук! Ела да ми помогнеш! – каза задъханата господарка на "Гнездото" и започна да развива мърдащата купчина парцали.
Накрая оттам изскочи гола девица и се заоглежда уплашено.
– Персефина, какво си ми донесла? Днес нямам рожден ден! – изръмжа кентаврусът с глава на бик и човешко тяло, приближи се до треперещата от студ и страх Сюе и започна безсрамно да я разглежда през лорнета си.
– Не е за теб, Матадор. Това е едновременно застраховката ми „Живот“, новата ми „играчка“ и оръдието на отмъщението ми към оня червей Дун Симън. Три в едно, колко вълнуващо!
– И защо е както я е майка родила? Не, не ми казвай, да не изпадаме в пикантни подробности!
– Не ти и трябва да знаеш! – намръщи се Персефина и сянка на черен облак мина през озъбената ú физиономия при спомена за унизителната сцена. Тя хвана Сюе за ръката и без да обръща внимание на писъците ù, я бутна във висящата от тавана клетка. После метна сатенения чаршаф върху металните пръти.
– Така-а-а! Прибрахме пиленцето в клетката – няма вече да чурулика! – закиска се Негово превъзходителство и придърпа динозавърката на канапето.
– Липсваше ми, Пи-Си, не можеш да си представиш колко ми липсваше!
Персефина се засмя кокетно и гръмогласно и погали кентавруса по плешивата рогата глава.
– А тя? – Матадор посочи към клетката, от която вече не се чуваше и звук.
– Ами аз присъствах на една сърцераздирателна любовна сцена там, нека тя да се поизмъчи тук – изгука императорската наследница и прокара дълъг, кървавочервен език по шията на започналия да става нетърпелив кентаврус.
– Виж колко съм добричка! – изгука Персефина и се изправи. – Ще може да ни чува, но няма да ни вижда. На мен това не ми беше спестено!
Тя придърпа алената копринена покривка от нощното шкафче до леглото си и кокетно я размаха под носа на започналия да пръхти фейсбикианец.
– Хайде, скъпи! Нека си поиграем малко на хадеска корида! След малко тук ще се появят призракът на Рицаря без глава и Удавницата от езерото – поканила съм ги на вечеря, трябва да успеем дотогава.
Кърджали, Свят Миден
– Има неща, които са недостъпни дори за теб, Алибей! Не може само да задаваш гатанки, някои ще трябва и да разгадаваш… даваш, даваш!
„ И аз ли започнах да чувам ехо?“ зачуди се дяволоидът и огледа празното подземие на Златната мина, откъдето току-що си бяха тръгнали по най-безцеремонен и категоричен начин Мирабела и архангелът.
В отговор се чу смях, в който се долавяше звън като от сребърни камбанки и ромон на планински ручей.
„Тоя ромон на ручей да не стане ромон на опело!“ – каза заканително дяволоидът, удари ядно с юмрук по грапавата стена, изохка, изруга сочно и изчезна.
Миг след като Габриел си тръгна, в стаята на Мирабела повя хладен вятър, въздухът се завихри и от нищото изплува един разрошен и много ядосан дяволоид. Той махна с опашка, разпръсна сияещите златни прашинки, които беше оставил след себе си архангелът, и сбръчи нос:
– Тук направо вони на святост. Е, Мирабела, една точка в полза на Светлината! Този път успяхте с кръста, но следващия…
– Какво има, Алибей, пак ли предявяваш претенции към сюжета? Не ти харесва развитието на действието? И ще ме напъхаш в някоя дупка, за да пиша, както ти искаш?
– Ти си имаш една дупка, друга не ти трябва! – Алибей посочи семплата обстановка наоколо. – Всъщност, да. След като ми спести любовната история с жената, която съм определил за съпруга на сина ми, имам още някоя и друга претенцийка.
Алибей стрелна с поглед добилата вече увереност писателка, която този път не сведе очи.
– Това, което беше намислила с Юймин, ми стана ясно от историята за Каменната сватба. Още като я спомена, разбрах накъде клониш.
– Алибей, друже, защо реши, че става въпрос за теб? Сюжетът понякога сам си се пише, дори аз се изненадвам понякога от обратите. А ти все се мъчиш да предвиждаш. Ровичкаш ми из главата. Не става така!
– Както и да е. Явно че засега си се отказала от тази идея, и на това благодарско! Но виж, направú там нещо с външния ми вид! Омръзна ми да ходя все с раирани костюмчета и филцови шапки! Знаеш ли как се лази из тунелите на Златната мина с луксозен панталон с безупречно изгладен ръб и цилиндър на главата?
Мирабела се засмя.
– Смей се ти, смей се! А виждала ли си турист с костюм и вратовръзка с диамантена карфица? Есен, есен, умиращ сезон, както се пее в една песен, ама се сварих от жега, да знаеш!
– Алибей, малайзиецо, все български песни ти идват в главата!
– Каквато авторката, такъв и героят – изсумтя дяволоидът, махна заканително с пръст: „Внимавай в картинката!“ и изчезна.
„Добре“, си каза Мирабела, която беше започнала да прелиства страниците на току-що разпечатаните първи глави от романа. „Да не съм пропуснала нещо? Нещо, което си стои и чака, а не съм писала за него? Есен, есен, май съм зациклила на есента на 2019 година, повечето глави са оттогава. Я да погледна в огледалото – и за проба, и да поразмърдам малко действието.“
Девойката взе сребърното огледало от бюрото си. Отначало матовата повърхност отразяваше единствено лицето ú, но после образът започна да се размива и да очертава нечие друго лице. Беше с тесни, антрацитно черни очи и крива усмивка с проблясващ златен зъб.
„Алибей, отърване няма от теб!“, почти изплака писателката.
В огледалото дяволоидът се ухили и отстъпи назад. Видяха се скамейки на някакъв стадион, възторжено викаща, подсвиркваща публика и Деши и професор Висконти от двете страни на Алибей. Дяволоидът беше облечен в тениска с къс ръкав и бермуди, лицето му беше цялото боядисано, а в ръката си държеше флагче с италианското знаме и го размахваше възторжено.
„Е, поне съм му сменила дрехите. Но цветовете на знамето са някак объркани – червено, бяло, зелено. Но при него всичко е наопаки!“, си помисли Мирабела и после внезапно разбра – беше чела, че ако знамето е обърнато наопаки, това на дипломатически език означава война.
„Защо огледалото ми показва точно това? Уф, да беше карате, а то… Не ми стигат замъците и уредите за инквизиция, ами сега трябва да чета и за футбол!“
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=NyCq__ve1EY
https://www.youtube.com/watch?v=5fExpycwIrU
1. Танкът на Давид Черни – танк от Втората световна война, боядисан в розово от чешкия художник Давид Черни. През 1945 година танк номер 23 става символ на освобождаването на Чехословакия от нацистите. През 1968 година, по време на Пражката пролет, започват да го свързват с нахлуването на войските от Варшавския договор. Давид Чорни го боядисва в розово през 1991 г., два месеца след напускането на съветските войски.
2. Орденът на дракона – европейски военен духовно-рицарски орден основан през 1408 г. от крал Сигизмунд фон Люксембург и кралица Барбара фон Цили за защита на Европа и християнството от нашествието на османските турци. В статута на ордена се казва: „В компания от прелати, барони и други висшестоящи на нашето кралство, каним да се присъедините към нас в това начинание, под нашето ясна решителност, да победим коварния враг, последователите на древния Дракон, към езическите рицари, авторите на Схизмата, и другите православни народи и към онези които мечтаят да се носят кръста на Христос...“ и се обясняват символите на ордена – „уроборос“ (дракон, захапал опашката си), червения кръст, който са носели членовете му. В редиците на ордена са били италианският военачалник Филипо Сколари, българският престолонаследник принц Фружин, сръбският деспот Стефан Лазаревич, унгарският военачалник Янош Хунияди, влашкият владетел Влад II Дракула и неговият син и наследник принц Влад Дракула, албанският владетел Георги Кастриоти-Скендербег, португалският принц Педро де Коимбра и др.
3. Мот – могила с плосък връх, често изкуствено създадена. Пръстта, използвана за издигането му, образувала изкоп за допълнителна защита. Понякога мотът е покривал стар замък или зала, чиито помещения ставали подземен склад и затвор под новата постройка.
4. Уреди за мъчения на Инквизицията:
вилицата на еретиците – пособие на метална основа с два назъбени края, закрепено за колан. Слагали го на врата на жертвата, като зъбците се опирали във врата и гръдната кост. По-този начин измъчваните не можели да си наведат главата в продължение на седмици, като понякога са ги провесвали от тавана;
крокодилски ножици – железни клещи, които инквизиторите загрявали до червено и използвали, за да изтръгват части на тялото на измъчваните;
колело за чупене на кости – колело, към което са привързвали наказаните и с чукове натрошавали костите им;
обувки от цимент – в циментова смес са зазиждали краката на затворниците и ги оставяли да умрат от глад;
месингов бик – жертвите се затваряли в бик от месинг, който се нагрявал на бавен огън и така намиращият се вътре се изпичал жив.
© Мария Димитрова All rights reserved.