Нарисувайте портокалова коричка. Вземете я, нарисувайте с нея лодка. Не забравяйте да нарисувате и гребла към лодката. Доплувайте до брега. Ако във водата случайно не ви се намират молив и хартия из джобовете – нарисувайте си. Молив и хартия, не джобове. Ако нямате джобове…
Из „Ръководство за самоспасяване на давещи се“
Каза ми го просто, защото току-що го беше разбрал, беше много развълнуван и трябваше да поговори с някого, но ме увери, че изходът е лесен и че фузионистът навярно знае какво да прави, така че изобщо няма за какво да се безпокоим.
Айзък Азимов, „Вземете клечка кибрит“
Бергамо, Свят Гама, 14 февруари, 2020
Синьор Пиетро Гера, собственикът на магазинче за облекло на площад „Дуомо“ в Горния град на Бергамо, тази вечер беше в добро настроение. Беше се почерпил в близката кръчма с приятели по случай рождения ден на един от служителите. Отбелязаха, макар и скромно, и Деня на влюбените, 14 февруари.
Всички останали бяха дошли със съпругите си, но синьор Гера беше сам и имаше основателна причина да не стои до късно – жена му караше тежка бременност и не можеше да го придружава. Пиетро Гера беше доволен напоследък. Януари, макар и зимен месец, беше приключил добре –финализираха изгодна сделка за доставка на спортни облекла с нов партньор от Франция, продажбите скочиха почти двойно, изцяло обновиха интериора на магазинчето и пак остана за премии на продавачките и завеждащия склада.
И тази вечер, дали от изпитото в промишлено количество розе, дали от изисканите ордьоври, сред които любимата му салата от тигрови скариди с доматено пюре и сметана, синьор Гера виждаше бъдещето си в розови нюанси.
Наближаваше десет вечерта. Можеше да остане още, купонът бе в разгара си, но Рита все се оплакваше, че закъснява заради аперитивите му с приятели след работа и тя трябва да стои до прозореца и да го чака, а в нейното положение... Рита беше чудесна жена и щеше да го дари след около месец с малко, пухкаво, врещящо човече, от мисълта за което на синьор Гера му ставаше топло на сърцето, но пък самата синьора Гера беше също ужасно гласовита и нервна!
– Пиетро – казваше тя, – знам, че обичаш да се разтоварваш на чашка с приятели, но ако още веднъж ми закъснееш и причиниш тревоги на мен и на малкия Пиеро, така ще те натоваря, че няма да погледнеш чашка цяла година!
Синьора Маргарита Гера беше невъздържана и избухлива, но държеше на думата си. Пиетро тържествено ѝ се закле, че ще се прибере до десет часа и тя направи изключение заради рождения ден, въпреки че смяташе, че на Деня на влюбените съпругът ѝ трябва да е със семейството. Съгласи се с половин уста и при условие да се прибере рано. В замяна той трябваше да забрави за вечерните аперитиви до и след раждането на малкия и да бъде на нейно разположение по всяко време.
– Като че ли сега не е така! – си мърмореше почерпеният синьор Гера, докато с олюляваща се походка се спускаше по една от тесните кълдаръмени улички към площада пред Старото кметство. – Използваш ме едновременно като товарно добиче от фермите край Бергамо и златна рибка от фонтана Контарини, изпълняваща желания. „Пиетро това, Пиетро онова! Пиетро, яде ми се сирене „Бергамаско!“, „Веднага, любов моя!“, „Пиетро, намести ми възглавницата, боли ме гърбът!“, „Тичам, съкровище!“ Ами и аз имам нужда да се отпусна малко!
С тези дълбокомислени разсъждения синьор Гера стигна до края на улицата, която извеждаше до катедралата „Санта Мария Маджоре“. В една от нишите на близката сграда имаше статуя на жена с венец на главата и малко голо момченце с каменен щит. Беше лунна вечер и Пиетро, поизтрезнял от хладния февруарски въздух, примесен със свежа влага от навалелия през деня сняг, се поспря пред статуята да си поеме дъх. Поизтрезнял, но не дотолкова, че да различи в тъмното каменното лице и спускащата се на вълни застинала тога на неизвестната дама.
– Извинете, синьора! – приближи се рано оплешивяващият мъж към жената в сенките и впери пиянски поглед в лицето, полускрито в нишата. – Нещо май съм се заблудил. Това площад "Дуомо" ли е? Как излязох тук? Трябваше да мина през площад Векия, оттам ми е по-близко. Рита, благоверната ми, много ще се разсърди, ако се върна след десет. Тя ми е малко истерична, но аз си я обичам…
Пиетро загуби равновесие и се опря на каменната фигура.
– Ох, много се извинявам, синьора! – промърмори той и пак залитна, но този път улучи гънките на каменната роба под коленете.
По навик плъзна ръка надолу, за да установи качеството на плата и дали шевът е равен.
– Ама в какво сте облечена? Какъв е този груб плат? – възмути се пияният собственик на „Пер те1 – платове, дрехи, чанти и аксесоари“ и се дръпна от фигурата. – Елате при нас, на „Вия Гранде“, имаме прекрасни артикули и платове от най-фина материя. И за вашето момченце имаме детски дрешки.
Сеньор Гера се взря в голото телце зад щита и примигна невярващо.
– Как може така, синьора? Февруари е! Защо детенцето ви не е облечено? Ще замръзне!
Изведнъж луната излезе иззад облака, в който се беше крила, и освети площада и статуята с ярка, почти луминисцентна светлина. Сеньор Гера погледна жената, разбра грешката си и се огледа притеснено наоколо, вече съвсем изтрезнял, дали някой случаен минувач не е забелязал сърдечния му разговор с каменната синьора. Площадът беше пуст и той, успокоен, тръгна към арките на Старото кметство, за да мине напряко към площад Векия. Оттам домът му беше съвсем наблизо. Щеше да се прибере с няколко минути закъснение, но Рита щеше да му прости.
Той стисна под мишница кутията с бонбони и букета, аранжиран като дамска обувка /специална поръчка, фин намек за доброволното му „подчехълничество“, на което гледаше с добродушно примирение и солидна доза чувство за хумор/ и тръгна с неуверена походка през заснежения площад.
Вече приближаваше арката със слънчевия часовник, когато внезапно небето на запад просветля и над смълчания градец, в който празникът тепърва започваше, повя леден вятър. Един ярък лъч се протегна от това сияние и освети металното лице на слънчевия часовник на арката. Дискът на слънцето просветна, лъчът мина през отвора на челото и се изгуби от другата страна.
Синьор Гера се загърна плътно в топлото си кожено яке и нахлупи каскета върху остатъците от това, което в юношеските му години представляваше буйна къдрава грива.
Градският часовник удари десет. Камбаната на кулата продължаваше да отброява ударите – 11, 12, 13… Внезапен повей на вятъра блъсна мъжа в лицето и от отвора между двете очи на слънчевия лик започнаха да излитат на талази сребристи насекоми с искрящи на лунната светлина криле.
Бяха пеперуди, много пеперуди! Една от тях изпърха почти пред лицето на уважавания синьор и той различи тъмната шарка на крилете ѝ – знак във формата на буквата Y. Пеперудите продължаваха да „извират“ от отвора, а Пиетро ги гледаше като омагьосан.
„Откъде излизат?“, зачуди се той и погледна зад металния диск, но там нямаше нищо. Зодиакалният календар, разчертан на настилката под арките, леко проблясваше. Лунният лъч се движеше по него и като в спиритически сеанс изписваше букви и цифри. Синьор Гера тръгна след лъча, като се мъчеше да разчете написаното. Накрая успя – беше числото 17, с римски цифри – XVII. После лъчът се плъзна в разбъркан ред и показа – VIXI2.
„Какво е това? Няма такава цифра“, зачуди се Пиетро Гера, а лъчът продължаваше последователно да посочва знаците, отново и отново – VIXI, VIXI …
Изведнъж сеньор Гера осъзна, че това не са цифри, а букви и изобразяват думата vixi /живях/. Той се огледа озадачено, за да разбере откъде точно идва този странен лъч. В небето пред арката мярна нещо, подобно на огромно черно насекомо с разперени четири крачка и подобни на рогца перки, които неистово се въртяха.
Синьор Гера се попипа по челото, където беше избила студена пот. Усети, че го втриса, пред очите му причерня и той се опря на стената на кметството. После отнякъде се разнесе нисък, вибриращ звук и достопочтеният собственик на „Пер те“ загуби равновесие и се строполи в несвяст на каменния плочник. Кутията с бонбони се разпиля, букетът обувка остана без токче, както и без половината от цветята, които се пръснаха по начертания на земята календар, вече угаснал. Пиетро Гера не видя това толкова печално следствие от непростителната си небрежност – той пътуваше някъде между съня и преддверието на царството на Плутон, откъдето няма връщане назад.
Бергамо, Свят Гама, 15 февруари, 2020
– Добре... – Мирабела бутна настрани чашата с димящо нескафе.
Тъмната течност се люшна като морска вълна с разпенен от среднощна буря белезникав гребен и едва не се разплиска по бюрото. Лъхна я тръпчив, упойващ аромат, от който я заболя под лъжичката, но тя тръсна решително глава и се обърна към екрана.
– Не! Само едно кафе на ден! Иначе няма да мога да заспя, ще се въртя цяла нощ в леглото, а после ще ходя нагоре-надолу с вид на закоравял махмурлия и периодически ще дремя над клавиатурата, вместо да пиша. Докъде бях стигнала? Ах, да – портокалът…
Помещението, в което се озоваха двамата пленници на катакомбите беше малко по-голямо от това зад стената с жерава. Отдясно имаше мозайка, изобразяваща огромна бяла котка – грациозно, издължено тяло, малка, изящна глава с къси, обли уши и розов нос, дълъг врат и опашка. Зад гърба на животното се виждаше развълнувано езеро на фона на далечна бледосиня планина. Дългата бяла опашка беше потопена във водата и сякаш с рязкото си движение я беше разбунила – огромни вълни се издигаха наоколо и се разпространяваха към бреговете, утихвайки постепенно. Тъмни облаци покриваха върховете на планината и сякаш се готвеха да се спуснат надолу към езерото. В близък план се виждаше продълговата скала, чийто зъбери приличаха на свит юмрук, а в дъното на „шепата“ се различаваше тъмно отверстие на пещера. Под предните лапи на гигантската котка имаше тяло на лос, повален настрани, с мощни клонести рога, изровили диря в пръстта на брега.
Мозайката на другата стена представляваше огромна черна костенурка, сякаш току-що излязла от езерото и напредваща бавно, но неотклонно към белия хищник. От грапавата ѝ, набраздена коруба се стичаше зеленикава тиня. Мътните струйки се събираха в поточе, което постепенно се превръщаше в река, чийто извивки напомняха тялото на змия. Зад гърба на костенурката се виждаше коленичила на предните си крака кошута с уплашен и отчаян поглед в тъмните, продълговати очи. Двете картини бяха свързани сюжетно, сякаш представляваха вътрешните страни на корицата на разтворена под ъгъл от 90 градуса книга. Другите две стени бяха голи, само с още куп тръби, които идваха от пода и се губеха някъде към тавана. На едната от тях тъмнееше вход, който продължаваше в широк коридор, със стени от дялан вулканичен туф.
– Още мозайки – Дешанг се оглеждаше с любопитство.
– Да – каза Юймин. – Това е бяла пума. Среща се в Северна, Централна и Южна Америка. Това наименование е на индианския език кечуа. От латински се превежда като едноцветна котка. Наричат я още еленова.
– Откъде знаеш толкова за пумите?
– От Уикипедия – промърмори Мирабела и машинално се пресегна към чашата с кафе, усети се и се плесна с лявата ръка по дясната. – Понякога е добре едната ръка да знае какво прави другата, за да не върши поразии. Пък и винаги може да научи нещо ново!
– От каменните статуи на пуми, издигнати от индианското племе кочити в Ню Мексико. Те са от индианския фолклор, следователно са предмет на културологията. Чела съм за тях. Чероките наричат пумата кландаги (господар на гората), а чикасавите – ко-икто (божия котка). Уф, от толкова информация огладнях!
Юймин бръкна в джоба на палтото си и измъкна портокала. Беше почти цял, само от едната страна в кората имаше дупка с неравни краища, откъдето беше откъсната чудодейната коричка, помогнала им да намерят изход от криптата.
Изведнъж нещо се случи. Въздухът затрептя като опъната струна, чу се тих, вибриращ звук. Портокалът внезапно изгуби сферичната си форма, разтегли се, избледня, после пак стана кръгъл, но вече беше покрит със зеленикави и бели петна от плесен. Краищата на дупката върху кората почерняха и се сгърчиха, лъхна ги мирис на гнило.
Въздухът продължаваше да трепти. Мозайката по стените започна да променя цвета си – пумата се нашари с кафеникави ивици, тялото ѝ се удължи още, главата ù се покри с по-гъста козина, предните ѝ лапи вече не разкъсваха лоса, защото лос нямаше. Кошутата също беше изчезнала.
Скалата с форма на юмрук над езерото беше придобила остри, вертикално изсечени контури, пещера също не се виждаше. Костенурката се смали, черупката ѝ стана жълтокафява, реката до нея изчезна, а от устата на влечугото стърчаха осилите на някаква трева с лилаво съцветие, прилична на магарешки трън.
– Какво става? Какво е това?
– Бял тигър. Бенгалски – отговори Юймин, а гласът ѝ се снижи и започна също да вибрира.
– Със сигурност не е български, от Своге – каза разсеяно Мирабела и потърка чело. После продължи да пише.
Лицето на Дешанг се разтегли за миг, после пак придоби предишната си форма.
– Виж му задните лапи! – прошепна Юймин, а гласът ѝ изхриптя като скърцаща врата на несмазани, ръждясали панти.
– Не са лапи. Това са…
– Бели маратонки!
Мирабела отново потърка чело, пресегна се към чашата с нескафе и гаврътна наведнъж изстиналата течност. Стената до прозореца на стаята ѝ постепенно стана прозрачна и през нея се виждаха върховете на дърветата в парка „Почивка“. Писателката извърна учудено глава и се взря в разкрилата се гледка. В самото начало на входната алея, на една пейка, седеше девойка. Беше захлупила лице с длани и раменете ѝ се разтърсваха от ридания. Вятърът разклащаше клоните на вековните чинари и обсипваше момичето с пожълтели листа.
„Есен?“, помисли си в като в просъница Мирабела. „Откога на Миден има сезони? И това момиче! Прилича ми на някого. Прилича на мен! Какво става?“
После погледна екрана.
„Портокалът ми!“, почти изпищя тя и се опита да продължи да пише, но ръцете не я слушаха и изписваха странни и плашещи думи.
– Къде се дянаха лосът и кошутата? – попита тихо Юймин и гласът ѝ отново изхриптя.
– Не знам, но виж тигърът как е протегнал лапа! Прилича на оръдие на танк. Възможно ли е? Това е някакъв абсурд!
– Не е абсурд! – каза Мирабела и сърцето ѝ се сви тревожно. – Това е „Белият тигър“3 на Хитлер. Танк от Втората световна война. Но откъде се взе? Нещо не се чувствам добре!
Стените на стаята се размиха и започнаха да изчезват. После постепенно се уплътниха отново и сега бяха покрити със старите оранжеви тапети. Стаята помръкваше и придобиваше извехтял и занемарен вид. Мирабела спря да пише и отпусна ръце върху клавиатурата. Главата ѝ клюмна, очите ѝ се притвориха.
– Светлината… – промърмори тя. – Щяха да ми я вземат! Затова смених реда. Щяха да изпонапишат куп странични неща и все за нея. Знаят, че при всяка любовна сцена я включвам. После щяха да кажат, че преписвам и че нищо не мога да измисля сама. Разни вергилиевци, алексиевци, алибеевци и прочее…
– За мен ли говориш, сладурче? – Алибей се появи от въздуха зад гърба ѝ и я потупа дружески по рамото.
– Казах ти, че е рисковано, ама ти – йок! А, да, и белият тигър е отляво, не отдясно!
– Това е нарочно, за целите на сюжета – промърмори Мирабела, отнесено и сякаш абсолютно безразлично.
– И какви са тия безвкусни смесици на реалност и измислица? – продължи Алибей, сякаш не я чу.
– Нов жанр, Алибей, просто нов жанр – направи опит да се усмихне писателката. – Документална фантастика, реалити пърформанс, като телевизионните реалити формати, дайджест между живот и измислица, колажен роман, наречи го както ти харесва! Съобразено с новите реалности. Участниците играят роли и себе си едновременно. Защо да робуваме на клишета? Но това ти никога няма да го разбереш. Мислиш прекалено праволинейно!
– А така, дяволоид, който мисли праволинейно – още едно клише! – каза кисело Алибей. – Обаче реалността ти изигра лоша шега. Започва да се просмуква все повече в тъканта на романа. Затова е всичко това наоколо. Рискуваш да се изгубиш в реалността, да изчезнеш!
– Аз съм реална, Алибей, няма как да се изгубя.
– Сигурна ли си? Знаеш ли колко време мина, откакто писа за последен път?
– Десетина минути. Направих си кафе...
– Десетина минути, друг път! – ухили се дяволоидът. – Мина цяла седмица. Авторката беше заета с други неща и воала – портокалът ти изгни! Ха-ха!
– Няма ли да престанеш с тази авторка? Колко пъти да ти казвам – аз съм авторката, няма друга!
– Сигурна ли си? – изхили се пак Алибей.
Мирабела не обърна внимание на последната реплика на дяволоида. Направи пореден опит да натисне „ентер“ на клавиатурата, но ръката ѝ увисна безсилна. Писателката впери невиждащ поглед в екрана и застина неподвижно.
В Залата на Спиралния ръкав наблюдателката Нефертити възкликна ужасено и панически включи алармата.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=rzytbTDK0nM
https://www.youtube.com/watch?v=oq4-09lk3Wc
1. Per te /итал./ – за теб
2. Vixi /итал./ – живях
3. „Белият тигър“ – руска военна драма от 2012 г. на режисьора Карен Шахназаров.
© Мария Димитрова All rights reserved.