– Лоша поличба – рече мама Джули. – Какво знаеш за този човек?

  – Достатъчно – отвърнах аз като разтърсих глава за да проясня мислите си.

  – Енджелсу – рече тя.

  – Какво?

  – Енджелсу – повтори. – Той е тъмно божество – от онези, от които хората се боят. Твоят приятел е обладан от Енджелсу.

  – Обясни ми, моля те.

  – Много рядко посещава нашия хунфор. Знае, че е нежелан тук. Тези, които обладава, се превръщат в убийци.

                                                        Роджър Зелазни, „Безсмъртният“

                                                   Бергамо, Свят Бета, 16 февруари, 2020

  Лъжичката – от бял костен порцелан, в края разширена и оцветена като пауново перо, почти се губеше в огромната лапа на професора.

  Бруно Висконти нервно тропна по чинийката, декорирана с порцеланови пера, посегна към оцветената в тъмносиньо дръжка с форма на извити глава и шия на паун, ръката му потрепери и той остави чашата с изстинал зелен чай обратно на масата.

  Погледът му се плъзна по белоснежната покривка с грозно бледожълто петно на отсрещния край. Изящната порцеланова чашка беше катурната, а в стола, отпуснат и с безизразен поглед в неподвижните очи, седеше Джън Чън, слугата на госта на вила „Отоне“ – Алибей Симън. „Седеше“ беше малко пресилено казано, защото човекът беше мъртъв. От около половин час.

  – Какъв, казахте, че е чаят? – лейтенант Сартори изчака сътрудника си да вземе проба от течността в дъното на катурнатата чашка и фиксира високия малайзиец с воднистите си, внимателни очи.

  Двама други карабинери изнесоха трупа и на масата остана само белезникавото петно и сиротно белеещата празна чаша.

  – Не съм казал – отговори спокойно Алибей, но тъмните му очи бяха напрегнати и в тях тлееше едва забележим пламък.

  Малайзиецът примигна и очите му станаха отново студени и непроницаеми. – Това е зелен чай от Юннан. Преди да дойда в Италия, бях в Китай, по работа. Донесох го като подарък за професора и семейството му. Винаги, когато идвам тук, отсядам при тях. Исках да се отблагодаря.

  – И казвате, че тази чаша е била предназначена за сина ви?

  – Да, размених ги в последния момент. Стана случайно.

  – Как реагира слугата ви?

  – Притесни се. Разтрепери се и целият се изпоти. Не искаше да отпие.

  – Но вие настояхте?

  – Да.

  – Защо?

  – Стори ми се подозрително. Никога не съм го виждал толкова нервен. Реших, че чаят не е приготвен добре. Или е прекалено горещ, или е прекалено изстинал. Случвало се е  и преди. Въобще не допусках, че течността е смъртоносна. После разбрах, че Джън е държал  сам да приготви чая за сина ми. Слага там лекарството му.

  – Другите пиха ли от чая?

  – Да.

  – Значи отровата е била само за сина ви?

  – Явно.

  – Защо ще иска да го отрови?

  – Нямам представа! Дун често си правеше шеги с него, знаете какви са младежите! Събаряше нарочно чинии от масата и го караше да чисти, капризничеше за храната, разиграваше го с противоречиви желания… Но никога не съм предполагал, че Джън може да се засегне толкова много, че да посегне на живота му.

  Давиде Сартори записа нещо в тефтерчето си. Вратата се отвори и влезе един от карабинерите.

  – Намерихме го, синьор! – рапортува той.

  Погледът на лейтенанта се оживи и той скочи на крака.

  – Къде?

  – В стаята на слугата.

  – Сигурни ли сте? Сигналът беше, че е на друго място.

  – Не, синьор! Там го нямаше. Беше в един от шкафовете в стаята на Джън Чън. Заедно с боеприпаси – снаряди. Дронът е със снайпер и с безшумен електрически двигател. Може да носи и бомби.

  – Сигурни ли сте, че анонимният сигнал е подаден от него?

  – Да, сър! Проследихме го. Той се е обадил. Казал е, че знае кой е убиецът на Виктор Бинг. И че ще намерим доказателство за това във вила „Отоне“.

  Мъжът в черна униформа погледна към Алибей, който се усмихна накриво, а в устата му предизвикателно проблесна златен зъб.

  – Нека отгатна, синьор следовател – каза малайзиецът тихо, но в гласа му се долавяха железни нотки. – Скъпият Джън Чън, когото приехме в семейството си и когото считахме почти за негов член, е посочил мен като притежател на дрона.

  Карабинерът погледна към лейтенанта, който махна с ръка.

  – Да, синьор – отговори сътрудникът.

  – И защо ще подава сигнал, след като дронът е бил у него? – попита лейтенант Сартори и се вгледа отново изпитателно в лицето на Алибей.

  – И представа си нямам! – отговори невъзмутимо дяволоидът. – Ако имате някакви подозрения към мен, синьор лейтенант, те са напълно неоснователни! По време на стрелбата по многоуважаемия мой сънародник от Хонконг Виктор Бинг аз и синът ми бяхме в Милано. За което има множество свидетели.

  – Да, и това е странното – промърмори замислен лейтенантът. – Наистина има свидетели. Но има и други.

  – Не разбирам?

  – В същото време, когато няколко души се кълнат, че са ви видели и общували с вас в Милано, един от нашите карабинери пък се кълне, че е видял някого, приличащ на вас, да се разхожда из коридорите на катакомбите.

  – Тоест, не е видял мен, а някого, приличащ на мен. Нали не мислите, че съм някакво вълшебно същество, което има способността да присъства на две места едновременно? – засмя се сухо Алибей.

  – Не, не мисля, но приликата е била поразителна. Странното е, че тази личност е носила клоунски дрехи. Обичате ли цирка, мистър Симън?

  – Ненавиждам го! – каза искрено и толкова яростно Алибей, че лейтенантът се усмихна.

  – И това не е ваше?

  Давиде Сартори извади от чантата, която му подаде карабинерът,  яркосиня обувка с извит нос и оранжеви връзки.

  Алибей погледна с досада и отвращение обувката и посочи безупречния ръб на шикозния си панталон.

  – Мислите ли, че подобни обувки биха били в тон с костюма ми? Това е Гучи! – озъби се той.

  – Цветът пасва идеално – усмихна се пак лейтенантът. – Пък и какви ли не странни неща облича човек, за да не го разпознаят.

  – Ами сега остава да ме накарате, като Пепеляшка, да премеря обувката и ще имате истинско доказателство – каза кисело Алибей.

  – Не, това не е доказателство – съгласи се примирително лейтенантът. – Подобен размер носят половината от възрастните мъже в Бергамо. А и в Милано имате достатъчно свидетели за алибито си. Не ставате за Пепеляшка, синьор Симън! Ще ви помоля да не напускате града в следващите 24 часа и да сте на разположение на следствието – и вие, и семейство Висконти. А, да! Професоре, моите съболезнования за смъртта на помощника ви от Ухан. Как му беше името? Деши Джан? Сигурно сте разстроен, две смърти за толкова кратко време и на толкова близки ваши сътрудници…

  Давиде Сартори се поклони церемониално, целуна галантно ръка на Мартина и излезе, придружен от карабинера.

  – Бяхме на косъм – каза Алибей, след като вратата се затвори след лейтенанта и Мартина, която също излезе.

  Дяволоидът се отпусна омаломощено на стола. – Добре, че успях да преместя дрона, минути преди да дойдат карабинерите.

  – Но как разбра? – попита професорът и избърса потта от широкото си чело.

  – Да кажем, че в един друг Свят, където времето тече малко по-различно от тук, нещо подобно вече се е случило.

  – А каква е тая история с обувката?

  – Моя е. Но аз не съм убивал Виктор Бинг! Това е дело на Джън. Колко сляп съм бил! – намръщи се Алибей. – Крил съм змия в пазвата си!

  – Като заговорихме за змия, видях нещо над главата на слугата ти, малко преди да умре. Имаше форма на сърце от дим, което завършваше със змийска глава. Но може и да ми се е сторило…

  – Не ти се е сторило. Това е едно от пипалата на Шуайджан – Безсърдечният. Студен е като къс материя от безвъздушното пространство. Но притежава неизчерпаема отрицателна енергия, която не намалява с течение на времето. Има способността непрекъснато да се самовъзпроизвежда. Имаме късмет, че в Свят Гама, за който ти говорих, успяхме да хванем събрата му –  Блеещия Джокер, и това разстрои Шуайджан. Иначе нямаше да се отървем толкова лесно. Тук нямахме адепт, с помощта на който да го приклещим, пък и се съмнявам, че това въобще е възможно. Всяка сила, приложена върху Безсърдечния, го приближава към нас, а не го отдалечава, както е при нормалната материя. И го разраства. Някои го наричат Безсмъртния флуид.

  – Като Лернейската хидра или ламята от приказките – с много глави, които отново израстват след отсичане, а едната е задължително безсмъртна – възкликна Мирабела.

  – Смята се, че безсмъртният Безсърдечен е в основата на Тъмната материя, която представлява по-голямата част от Вселената, тоест, практически е навсякъде – продължи Алибей. –  И направляван от Шуайджан, се превръща във всеунищожаващо оръжие на Мрака. Той вероятно е средата, която позволява на Шуайджан да манипулира живите Същества и Немъртвите чрез силата на думите. Но каква е връзката мужду словото и тъмната материя, никой не знае със сигурност.

 – И какво ще правим тогава?

 – Ще чакаме. Бях на друго място и в друго време и видях някои неща. Трябва да бъдем внимателни и да не предизвикваме подозрения, за да можем да отидем на мача след два дни. Това е много важно!

                                       Залата за наблюдения, Спиралният ръкав

   – Равносметката?

   Координаторът разсеяно прелистваше ламинираните с пресован  извлек от марсиански пясъчен бодил страници на доклада.

  Пясъчният бодил е растение, виреещо из пещерите на Марс и съдържа в естествен вид вещество, подобно на поливинилхлорида, с който на Земите ламинират хартията, но е изключително устойчив на метеоритни потоци, гръмове, мълнии, лава и други остатъчни продукти от дейността на наблюдателите. Това го прави много удобен за защита на хартиените носители, които Координаторът, поклонник на консерватизма, изискваше от подчинените си за дублиране на компютърните файлове.

  – В нечетните Светове Шуайджан остана без пипало, едно от най-важните си – Блеещият Джокер. В четните, където Деши и Юйлин ги няма вече, Безсмъртният оцеля, но човешкият му приемник беше убит. Ще му отнеме време да намери нов. Пък и доколкото знам, Избраният е само един във всички Светове – Каспар дръпна над прозрачния си щит второ стъкло – от астероидна слюда, което беше с диоптър и му служеше при четене, и продължи да се взира в своя екземпляр от доклада.

  – Значи Избраният е мъртъв навсякъде? – попита Координаторът.

  – Така изглежда.

  – Трябва да сте сигурни! Преровете всички Светове – отново! Ако е останал жив, дори и в един, имаме проблем. Казах ви да следите за варианта Джъд. Какво стана с английската линия?

  – Не сме открили Джъд досега. Английската линия не води доникъде. Тоест, води, но не върши работа.

  – Това ме остави аз да преценя!

  – Нищо важно, сър! Само „Стойте си у дома, не напускайте семейството!“ Или е свързано с някои бракоразводни дела, или с Брекзит. Те нали все правят паралел на напускането на ЕС със семейните отношения! Имаше едно послание от папа Франциск до форума в Давос, в което се казваше: „Всички сме членове на едно човешко семейство и нашият морален дълг е да се грижим един за друг“.

  – „Стойте си у дома“, а? И кога хората си стоят у дома?

  Координаторът направи пауза и загледа очаквателно дяволоида, който се почеса по главата, а от носа му излезе облаче задушлива пара.

  – Ами…

  „Пак съм ученик на изпит!“, помисли си с досада той.

  – Да? Казвай, казвай, не се притеснявай!

  – Ами, например, когато се се случило нещо, което не ти позволява да излезеш – природно бедствие, човешка грешка, авария. Или…

  – Да?

  – Когато си болен… Когато…  –  Каспар усети как острата му, червеникава коса започва да настръхва, а по кожата му полазиха хиляди малки, невидими животинки.

  – Да? – Координаторът го гледаше съсредоточено и погледът му не предвещаваше нищо добро.

  – Когато има пандемия! – изръси Каспар и чак примижа от самосъжаление. Как не се бяха сетили? Ухан!

  – И какво следва, когато има пандемия?

  – Локдаун – каза Каспар и гласът му спадна, смали се и сякаш изтече пред задаващата се буря, която не закъсня.

  – Намерете ми Бил Гейтс! Веднага! – гласът на Координатора прогърмя с единичен, но многообещаващ грохот.

  – Искате да ви доведем Бил Гейтс ли? Ама, шефе, той е още…

  – Не съм казал да ми го доведете, а да ми го намерите. По-точно онова негово изказване… Как беше?

  Координаторът се замисли и от главата му започна да излиза на облаци бял дим, който се закълби покрай бароковите прозорци и замъгли изящните им стъклописи. Перата на мускетарската му шапка се заклатиха като тръстика под есенен вятър, а облачните му къдрици се завихриха и потъмняха.

  – Как беше…? – Шефът на Залата за наблюдения щракна с шестопръста ръка и по ръбчетата на луминисцентните лампи на тавана, имитиращи полилеи със свещи, започнаха да пробягват електрически искри, въздухът се изпълни с мирис на озон, а от далечния ъгъл на кабинета се дочу приближаващо се бучене и гъргорене, сякаш хиляди хали и урагани набираха сила.

  – А, онова от 2015-та година ли, сър? – Каспар посегна към слюдестото стъкло на шлема си притеснено и пак го спусна, докато трескаво прелистваше доклада.

  „Какво му става?“, помисли си раздразнено той. „Ние да не сме врачки? Не можем да мислим мащабно като него. И защо е навлякъл тая мускетарска шапка, периферията ú може да побере няколко звездни купа, две-три свъхнови и пак да остане място! Що за вкус към кичозни екстравагантности! Всички сме с предпазни костюми, само той  – с маскараден! Не можел бил да навреди! Омръзна ми да се чувствам в кабинета му като вола пред Юпитер!“

  Той намери нужното място:

  – Това ли, сър? „Ако нещо отнеме живота на над 10 милиона души през следващите десетилетия, то това най-вероятно ще е силно зарàзен вирус, а не война. Не ракети, а микроби“.

  – Точно това! Предупредете Габриел да посети Мирабела. Васил в Бергамо ли е вече?

  – Да, сър! Малко късно отиде на ритуала, трябваше преди това да провери щита, но във вила „Отоне“ всичко е наред.

  – Да го провери още веднъж! Подгответе укрепленията! Слънчевите устройства да са заредени и готови! Говорете с Бруно Висконти! Да подготви почвата за преговори с правителството на Италия! Уведомете запознатите в ръководството на НАТО! Инструктирайте емисарите ни в другите страни и Светове! Свържете се с опълчението на Хадес и ги дръжте в готовност!

  „ И той започна да говори само с възклицателни изречения!“, помисли си, сякаш в просъница, Каспар, а после изведнъж проумя: „Нима вече е време? Армагедон започва? Но защо е тая паника? Нали знаем, че ще има пандемия? Животът на Свят Алфа изчезна заради нея! Освен ако… Но какво общо има Брекзит?“

  Той потрепери от неприятно предчувствие, изслуша останалите нареждания на шефа си и тръгна да ги предаде на останалите.

  В Залата пръв го видя октопусът Нерей.

  – Шефе! Чакахме те!

  Останалите наблюдатели продължаваха да седят пред екраните си, но Каспар виждаше напрегнатите им пози и погледите, които хвърляха крадешком към него.

  – Ох! – изпъшка той. – Днес явно сте решили да ме уморите. Казвай какво има!

  – Алибей е на линия. Иска да говори с теб. Казва, че е бил в бъдещето и има информация. Иска да я трампи.

  „И той ми се извъди един Мишелъв!“, си каза с въздишка Каспар и се приближи до централния монитор, откъдето, нагло и безцеремонно, го гледаше рижата физиономия на неговия съотечественик Алибей Симън. 

/Следва/

 https://www.youtube.com/watch?v=uu7y65EjSFo

 https://www.youtube.com/watch?v=ugHPJOC9lGk

 https://www.youtube.com/watch?v=Y7Uq_jktAMk&list=RDY7Uq_jktAMk&start_radio=1

  Разговор мужду Критиците дяволоид и ангел:

  – Еех, колега! В Световете се трупат трупове, а при нас – неща за разясняване.

  – Да не прекаляваме с разясняването, че накрая от трупане на знания ще се окажем натрупали мноого печал. И какво толкова има за разясняване?

  – Ами из критическите кулоари се шушука, че не било ясно.

  – Кое бе, колега?

  – Всичко!

  – Изясни се! Ха-ха!

  – Ами казват, че Мирабела пак оплела конците. Като Вавилонската кула, оплитаща езиците на народите, ги оплела!

  – То и на мен понякога езикът ми се връзва на фльонга, ама това е от много критикуване или когато току-що съм станал след приспивна песен, ха-ха!

  – Казват, че в сцената с хващането на Мрачния Джокер по бели гащи всички говорели на един език, а гостите във вила „Отоне“ са от различни националности. Трябвало да има преводач или поне Мирабела да кажела нещо по въпроса, тя си знаела как.

  – Ако е трябвало, щяла е да го каже. В този случай въпросът с езиците е второстепенен и тя го е подминала в името на ефектността на сцената. Как си представяш всеки път да казва: а сега Юймин чете йероглифите на китайски, а сега – професорът – „Отче наш“ на латински, Васил Левски мисли на старовремски български, а всички заедно говорят помежду си на английски. Затормозява се сюжетът. То се подразбира кой кога и на какъв език говори. Тази подробност няма сюжетообразуваща функция, ако трябва да се изразим критикообразно.

  – Добре, да допуснем!

  – Да допуснем какво? Ама ти, колега, правиш ли разлика между преходни и непреходни глаголи?

  – Да допуснем, че се подразбира. Тук аз, допускайки, само изпускам допълнителното подчинително изречение, не се заяждай! Ами тая история със скоростта на светлината в даоисткия ритуал? Какви са тия научни термини ни в клин, ни в ръкав? Науката и религията са антагонисти, защо е този безвкусен синкретизъм?

  – Първо, ние само така сме свикнали да ги приемаме – като антагонисти. Много велики учени са били и дълбоко вярващи и това въобще не ги е притеснявало…

  – Много протестират бе, колега. Настояват! Мислят, че Мирабела не загрява и е направила грешка.

  – Тя отдавна смяташе да ни включи с обяснение, но непредвидени обстоятелства забавиха написването на тази глава. А те да си настояват! Да не я подценяват толкова! Второ, даоизмът е възникнал като философско учение и чак по-късно е бил приет за религия. Основното при него е идеята за хармония на противоположностите с акцент върху отношението човек-космос. Защо да няма там терминология от сферата на науката? Задължително ли трябва да се говори с овехтели, излезли от употреба думи, само защото звучат архаично и религиообразно? Трето, ритуалът беше описан точно с тези думи в източника, който е цитирала, тя дори малко го поразкраси художествено. Не намери друго описание на даоистка церемония за прогонване на зъл дух.

  – Ами да е намерила! Ако не, да си го е измислила! Какви са тези хибридни каши? Религия и наука в един кюп! Тотален кич! Пълен шаш!

  – И четвърто, пак ми намирисва тук на преводачески произволности… Ама зáпри се малко бе, колега! Почна да говориш като Удивителния – все с удивителни. Хи-хи!

  – Ще се запра аз, ама и те да се запрат…

  – Кои те?

  – Ония, шушу-мушу Книга разваля! Възмутен съм от дъното на душата си!

  – Оная, безсмъртната ли? Ха-ха!

  – Ами да! Сега ще кажат: Как духовете на четирите посоки са уж добри, а пък в ритуала ги гонят! Ами да почетат малко бе, колега, ние всичко с лъжичка ли ще им поднасяме?

  – Лъжичката порцеланова ли е?

  – Защо?

  – Нищо, само питам. Нали питането е разрешено?

  – Разрешено е, разрешено е. Но дали ще ти отговоря, това вече е друг въпрос. Ха-ха!Знаеш ли какво още шушукат?

  – Хич не искам и да знам!

  – Разправят, че в кулоарите се появила някаква Мичка критичка, която щяла да ни изяде хляба!

  – Злостни инсинуации! Аз се храня само с димящи коктейли със сериста киселина и супа от разтопена базалтова лава /не понасям андезитната и риолитната, но това да си остане между нас!/. А ти хвърчиш из райските селения на Бетелхайзе и смучеш нектар и амброзия като крилат смок, извинявай за лошия каламбур! Какви пет хляба, какви три риби ги гонят тези?

  – Две.

  – А?

  – Рибите, с които Иисус е нахранил в Галилея няколко хиляди души, са били две.

  – Ама това какво общо има с темата на разговора?

  – И аз това се питам.

  – Та какво за жичката?

  – Каква е тая жичка пък сега?

  – Нали викаш, че се появила някаква Жичка ли, Жмичка ли, из кулоарите, дето щяла да ни изяде петте хляба, дето са получени даром. Не че сме били в Галилея, де!

  – Не Жичка, а Мичка!

  – А, аз пък реших, че пак ще ни клъцнат тока или Алибей е размахал ония страшни  клещи от стадиона.

  – Няма клещи тука!

  – Няма ли?Ама какви тогава са лещите? Суперслюдести като на Каспар втория щит ли?

  – Не лещи, клещи! Ама ти нещо май си оглушал!

  – Ко викаш? Ха-ха!

  – Не само сляп, ами и глух, а на всичкото отгоре и шегаджия.

  – That’s meee: Мичка!

  – Мечка ли, коза ли, мачка ли, не знам!

  – Мичка мечка мачка, ми-ме-ма-мо-муууу!

  – Айдее, разпяхме се!

  – По-скоро се размучахме. Като истински мечки. Хи-хи!

  – Да се оттегляме вече, а? Да спуснем кепенците на обясненията.

  – Ами да ги спуснем, що да не ги спуснем, само да не ги изпуснем. Хи-хи!

  – Още един тъп каламбур! Колега, защо шрифтът намалява?

  – Защото се отдалечаваме и думите ни заглъхват.

   – Аз пък си мислех, че ушите ми заглъхват, хи-хи! Ама аз не искам да се отдалечавам…

    – Искаш не искаш…