Jun 5, 2022, 1:53 AM  

 CO-вид 84. Фениксът 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction, Others
974 0 0
Multi-part work « to contents
23 мин reading

 Хопала, тралала, Дребосъче! –  изкрещя той. – Я познай кой е най-добрият добър приятел в целия свят и отгатни защо пристига именно сега?

                         Астрид Линдгрен, „Карлсон, който живее на покрива“

 

                                                                            Миден, наши дни

 

  – Ами аз? – Мирабела погледна разстроено готвещия се да се разтвори във въздуха архангел. – Сама ли ще ме оставите тук? Ако Шуайджан…

  – Не се безпокой за Шуайджан, скъпа – каза меко Алибей, а опашката му се завълнува нетърпеливо. Той я укроти моментално и пъхна рижия пискюл в джоба си. – Змията сега е прекалено заета да си къса пипалата. Не би било зле да си отхапе и главата при това, но да не се размечтаваме прекалено! Не е способна да ти стори зло.

  – Пратете ми поне Нефертити! – каза умолително девойката и впери отчаян поглед в Габриел.

  – Нефертити не може. Васил отлетя за Ухан. Бергамо не трябва да остава без първенстващ хранител. Но ти няма да бъдеш сама.

  – Хопала тралала, бум-тряс! Кой е най-големият защитник на писателки в беда? Аз!

  – А, не! – очите на Мирабела засвяткаха яростно. – Не и тоя палячо! Габриел, моля те!

  Пата-Кюта – Фют!, в яркооранжева тениска с изображение на дракон с разтворена паст, избълващ огън, отхапа шумно от сладоледа ескимо, който държеше изящно и небрежно в косматата си ръчица с разперен деликатно малък пръст. Двата му гризачески зъба се забиха в ледената плът на лакомството и по пода се посипаха ситни шоколадови люспици. Дяволчето ги настъпи уж разсеяно и ги размаза под босите си маймунски лапи.

  – Пак цапа! – извика Мирабела. – Аз трябва да пиша, не да чистя след този мърляч! Как ще ме пази? Мен трябва да пазят от него! Не го искам, по-добре да съм сама, отколкото с него!

  – Той ще те пази, има интерес! – каза заканително Алибей и Пата спря да дъвче заледеното парче, от което все още се вдигаше хладна пара /явно сладоледът беше току-що измъкнат от нечий фризер/.

  Дяволчето сложи тихомълком нагризаното в декоративния пепелник на масичката под прозореца, извади от огромния си, издут джоб мръснобяла, захабена носна кърпа с размерите на компактен чаршаф, клекна на пода и започна усърдно да търка кафявите следи от шоколада, като ги размазваше още повече. Белезникавият лепкав кръг около него се разширяваше, а той се оклепа от главата до петите.

  – Боже! – изплака Мирабела. – Не мога повече!

  – Фокус-мокус, готово! А тя какво ми е завила като на умряло? Не се косù, бейби, аз съм насреща! С мен никакви змийски никаквици не могат и косъм да смъкнат от главата ти! Гаранция – Франция, на: честен кръст!

  Пата-Кюта се прекръсти набързо, като почна от челото, изви някак странно китка и докосна дясното си рамо, после корема в областта на пъпа и накрая завърши с небрежно чукване по лявото рамо. Този необичаен кръст по форма приличаше на разкривен ромб, но мишоидът явно беше много доволен, защото се разхили еретически.

  – Ако искаш, ще чукна и на бабмук, действа безотказно! – каза миролюбиво той и се отправи към масичката, като крадешком хвърляше изгарящи от страст погледи към топящите се останки от сладоледа.

   Застана с лице към тримата, а опашката зад гърба му обви пепелника и почна полекичка да го придърпва. Накрая Пата сграбчи тежкия мраморен съд и шумно изсърба образувалата се на дъното му мътна млечна локвичка. Няколко капки паднаха на плота и той пак измъкна бялата кърпа. Размаха я като капитулиращо и умолително бяло знаме.

  – Виж, уважаема, премахнах следите от невъздържаната си хранителна недостатъчност! Надявам се да няма неоснователни протестации от твоя страна. Таратайката трябва да се зареди, иначе няма да бачка, ще знаеш – отбеляза дълбокомислено той и седна на ръба на бюрото на Мирабела.

  – Е, вече сме готови! За какво ще пишем сега? Само една вметка – каза бързо малкото същество, виждайки, че Алибей се готви да се намеси. – За бившия господин от лявата страна Алибей Разкаялия се Симън: Змията няма как да си отхапе главата, защото устата ù е на главата. Не може да се разтегне като локум и да се извърти така, че да си гризне чутурата, чаткаш ли?  Освен това тя има много глави – завърши съвсем нелогично дяволчето и очите му лукаво проблеснаха.

  – Май наистина сгрешихме, като решихме да го оставим с Мирабела – каза спокойно и бавно Габриел, а ореолът около главата му се сгъсти и заизлъчва нетърпимо сияние. Крилете му шумно се разтвориха и под тавана отекна далечен шум от гръмотевица.

  Дяволчето настръхна и започна лекичко да се отмества към другия край на бюрото.

  – Изглежда си прав – отговори Алибей и направи крачка напред.

  Яркооранжевата му грива запламтя и се устреми нагоре, пламъците се стрелнаха към тавана и заиграха около полилея див и ужасяващ танц. От ноздрите му също заизлиза  огън, който парна Пата по кльощавите боси крака и той изпищя.

  Дяволоидът се пресегна и го хвана с едната ръка за врата, а с другата стисна левия му рог и започна с въртеливи движения да го издърпва нагоре. Пата-Кюта се извиваше в копитестите му силни ръце и пищеше, сякаш го колеха, а рогът постепенно се измъкваше от чорлавата му коса.

  – Недей, няма вече, моля те! Спри!

  –  Ти трябва да спреш да дразниш Мирабела! À си гъкнал, à съм ти изтръгнал и двата рога и съм ги продал на Битака в Периферията. Добри пари ще ми дадат вещиците от Пещерите за тях. Смъртниците ги използват за правене на любовни магии. А ти ще завършиш по-зле и от съименника си  от Елин Пелин – автора, не града – каза саркастично Алибей и се засмя сардонически. – Ще се покриеш с язви и струпеи и ще те натирят да вдъхновяваш асфалтовите бълхи във Врящия червен котел на Юпитер, за да могат тези тъй надарени насекоми да съчиняват кръвожадните си помиярофилски симфонии.  Няма и да помиришеш Миден за вечни времена! Ще си мечтаеш за приемник като Мирабела, но ще бъде късно. Много късно! Разбра ли?

  – Да, сър! – изквича дяволчето. – Разбрано, сър! Оттук нататък – по-нисък от тревата, по-тих от водата. Мълча, не дразня Мирабела, не цапам. Ям само в кухнята. С прибори. Честна дяволоидска!

  – Ти не си дяволоид, нищожество! Ти си едно жарконо-дяволоидско недоразумение със заешка устна и маймунски навици, това си ти! – изръмжа Алибей, пусна рога и той, въртейки се бясно, започна да се прибира обратно.

  Пата бързо го хвана и започна да го разтрива, охкайки тихо.

  – Ама мистър дяволоид – изплака той, – защо така драстично? Това ми е работният инструмент. Ако се повреди…

  – Именно – каза Алибей, а пламъците на косата му изсветляха, укротиха се и постепенно угаснаха. – Ако след като се върнем, има и само едно оплакване от Мирабела, ще направя всичко това, което чу преди малко, че и отгоре! Ясно?

  – Ясно, ясно! – измърмори Пата, скочи от бюрото, придърпа една табуретка с мека, шарена тапицерия към ъгъла, седна на нея с подвити крака и опашка и замря там с отнесен поглед.

  Мирабела подаде синьо-зелената брошка на Габриел и те двамата с дяволоида се отправиха към образувалия се във въздуха сияещ отвор.

  Преди да изчезне, Алибей вторачи в Пата горящия си поглед и вдигна към очите си два остроноктести пръста, разтворени като вилица, а после ги насочи към мишоида: „Следя те!“. Пата-Кюта потръпна и закима неистово с глава.

  Миг след това от архангела и дяволоида вече нямаше и следа.

 

                                                     Ухан, Свят Делта, 20 февруари, 2020

 

  – Не! Категорично не! Не съм съгласна! Откакто се събуди, той е по-добре. Не се знае какво ще стане, ако двете му тела се съединят. Не ми го причинявайте!

  Очите на Джиа бяха сухи и трескави. Тя обърна измъчен поглед към Тай, който, седнал пред компютъра, въртеше някакво сгънато листче в ръце. Обръщаше го ту от едната, ту от другата страна, вглеждаше се в него и нещо съобразяваше.

  – От половин час го разглежда – отвърна ангелицата на въпросителния поглед на Васил-Игнацио. – Символът ин-ян. Изряза този черно-бял кръг от хартия и го сгъна по средата. Казва, че от двете страни са  се образували глави на птици: черна – с бяло око и човка, и бяла – с черно око и човка. Той има теория…

  – Знам, Корал – каза тихо Васил. – Затова съм тук. Изпратиха мен, защото мислят, че аз най-добре мога да те убедя. Заради старата ни дружба.

  „За нея са минали столетия от последната ни среща, а все още изглежда като свежо, току-що откъснато цвете от Райската градина“, помисли си тъжно серафимът. „Кожата ù блести като бял нефрит на лунна светлина, косите ù са лъскави и черни като грива на необяздена дива кобила, а фигурата ù е стройна като пауловниевите фиданки на двора. Само очите ù издават възрастта и това, през което е трябвало да премине в нелекия си живот – толкова скръб и болка има в тях, че веднага разбираш – пред теб стои зряла и пребродила  всички кръгове на ада жена. Но достатъчно силна, за да оцелее. Сила и търпение – това е Джиа-Корал и за мен тя е герой и истински приятел.“

  – Корал, повярвай ми, не ми беше леко да се съглася да дойда тук и да те убеждавам за тази мисия. Рискът наистина е голям. Но това е единственият начин. Само Тай е в състояние да излезе жив от точката на сингулярност в Черната дупка. Не знаем какво ще стане с него там, но той е минавал през Гърло. Смятаме, че при съединяването на двете му тела – на човек и жерав, ще възвърне първоначалната си форма – на феникс. А фениксът, както знаеш, е безсмъртен. Само той може да долети.

  – Но е само един! Един единствен феникс за всички Светове и Земи. Няма партньор, няма семейство. Самодостатъчен си е. Това ли искате да ми причините? Освен това само жеравът Тай е минавал през Гърло, човекът Тай – не. Как може да си сигурен, че няма да бъде унищожен от Хоризонта на събитията? Та това е Черна дупка, за Бога! Хадес – царството на мъртвите! Не мога да го пусна там! Аз срещнах Тай като човек, влюбих се в човешката му, уязвима същност, а жеравът беше за мен само една картина на стената в Жълтата кула. Виждала съм го летящ само на остров Кефалония. Той е изключителен човек, Игнацио! Най-добрият от всички, които някога съм срещала. Дори и в слабата си човешка обвивка е щедър и състрадателен и има най-блестящия ум, който е съществувал във всички времена и Светове. Сам стигна до изводи и заключения, които са дадени на Наблюдателите наготово от Създателя. Притежава нещо изключително важно и много рядко срещано – способността да усеща и разбира Божията воля. Той е човек и светец, провидец! И сега предвиди мисията, заради която си дошъл. Само не знаеше, че едната птица е самият той и ще трябва да отлети в Тартара, за да спаси Световете. Да, вероятно няма да умре, но в какво ще се превърне този път? Сега, след като се събуди, паметта му започна се възвръща постепенно, вече си спомня някои неща. Светият кръст извърши чудо! Пък и тялото му в момента е по-младо и по-силно. Всичко ли искате да провалите? Не мога да го загубя пак! Не и този път! Скърбих по дъщеря си, видях я мъртва на дъното на онзи проклет кладенец, търсих я столетия, после я намерих и пак я загубих. Сега ми казвате, че някаква птица носела частичка от душата ù и трябва да изпратя съпруга си да се срещне с нея там, на ръба на Нищото. И че и двамата могат да не се върнат. Отново! Не!

  – Не тъжи, Джиа! Ще се върна – Тай беше станал и приличаше на сянка, а не на човек. Гласът му беше тих и ласкав, но в погледа му се долавяше непозната досега увереност.

  Приближи се до съпругата си, хвана я нежно за брадичката, повдигна разплаканото ù лице към себе си и се взря в очите ù.

  – Щом част от Юйлин ще бъде там, длъжен съм да отида и аз. Той е прав – това е единственият начин. Чудесата не стават безцелно, а по Божия промисъл. Освен това и изчисленията ми казват същото. Както и интуицията, преценката, натрупаните знания – всичко!

  – Не мога повече, Тай! – Джиа склони глава в прегръдката на съпруга си и зарови нос в ревера на ризата му, от която се носеше остър дъх на билки и лекарства.  – Измъчих се, искам почивка! Поне замалко да не се тревожа и да не мисля за нищо. Как да те пусна?

  – Юймин се върна заедно с Дешанг, Джиа! – додаде серафимът. – В Наблюдателната зала са, заедно с внучката ти – Илинда. Не мога да ти обещая да премахна изцяло болката ти, но мога да ти помогна поне да не си сама, докато чакаш Тай. Ще бъдеш с най-близките си хора и сред приятели.

  – Юймин? Милата ми Юймин! Пренебрегнах я заради аватара ù! Колко сме несправедливи и егоистични понякога, Игнацио! Не отделяме достатъчно внимание на тези, които не ни доставят толкова тревоги, а губим цялото си време да  тичаме след блудните овци. Добре, ще дойда с теб, но трябва да знаеш, че ако нещо се случи с Тай, с другата ми дъщеря или с някой от внуците ми, това ще е и моят край. Няма да го понеса! Не мога!

  – Всичко ще бъде наред, скъпа. Обещавам ти! – Тай целуна Джиа по челото, притисна я за миг в прегръдка, а после решително я отблъсна.

  Сенките в стаята се сгъстиха и откъм плътно затворения прозорец повя хлад.

  – Да вървим, синьор Игнацио! – каза сухо Тай и тръгна към вратата, без да се обърне повече.

  Не искаше да вижда разриданата си съпруга и да промени решението си в последния момент.

 

  Пътят през опустошения и все още на места димящ град мина като насън. Тай отвърна лице от прозореца на колата. Това не беше реално. Не беше излизал от къщи от няколко седмици и в съзнанието му градът беше същият като преди – с широки, макар и пусти улици, смълчан и прибран в себе си от предчувствието за предстояща гибел.

  И тя беше настъпила. Първи бяха дошли прилепите. След тяхното нападение загинаха няколко милиона души, а тези, които оцеляха, получиха тежки поражения и усложнения и продължаваха да се борят на границата между живота и смъртта. А смъртта скоро щеше да настъпи и за тях – или под развалините на разрушените от армията на Мрака сгради, или в потопа, предизвикан от неспирните дъждове и преливането на реките Хан и Яндзъ. Което дъждът и мрачните същества пощадиха, беше погубено от коварството на самоизяждащата се Шуайджан, която продължаваше да сее смърт и унищожение из всички Земи.

  Кулата на Змийския хълм заедно с къщата с пауловниите в подножието му бяха едно от малкото островчета, запазили предишния си вид и почти недокоснати от разрухата, царуваща навсякъде. Дългият почти два километра Първи мост над Яндзъ, свързващ Змийския хълм с Хълма на костенурката беше почти изцяло разрушен, както и другите осем моста, и малкото оцелели жители се прехвърляха с лодки и фериботи през придошлите води на двете древни реки. От телевизионната кула не беше останала и следа. Планината Мошан беше наполовина „отхапана“ от един от взривовете, предизвикани от огнените врани камикадзета и дяволоидските скутери. Пещерата с прилепите беше празна, а на мястото на едва забележимия преди процеп в скалите сега зееше огромна яма. Стъкленото море беше овъглено и разтопено от прииждащата от недрата на земята лава, част от която беше заляла някои от предградията и беше буквално изпарила езерото Дунху. Сега на негово място имаше само една бързо смаляваща се кална локва, в която гниеха труповете на стотици риби и други речни обитатели и разнасяха из въздуха ужасяваща смрад.

  Стълбите към Кулата бяха изкорубени и изровени, на места – почти непроходими. Арката пайлоу1 я нямаше, както и някои от павилионите в парка. Бамбуковата горичка, където някога Тай беше оставил послание на Юйлин, беше пометена като от тайфун и навсякъде се въргаляха изтръгнати и изпочупени стволове на дървета.

  Само лъвът и лъвицата с лъвчето пред входа бяха непокътнати. На Тай се стори за момент, че каменната топка под лапата на лъва помръдна леко и промени за миг очертанията си, когато Игнацио мина оттам. Той се вгледа по-внимателно, но лъвът остана неподвижен, както подобава на статуя. Двата жерава малко по-нататък – символ на съпружеска вярност и дълголетие – също бяха оцелели. Тай се спра за малко пред тях, а после с тиха въздишка продължи нагоре по стълбите, следван от Игнацио.

  И ето ги на втория етаж, пред огромното пано с жълтия жерав. Той стоеше там, разперил криле сред зеленикаво-жълти облаци, а под него се виждаше силуетът на Кулата и множество хора около нея. Ухан беше останал някъде долу, скрит в сивкава облачна пелена.

  Васил извади портокаловата коричка, разгъна стълбата, взета от Къщата с пауловниите, и започна внимателно да очертава силуета на огромната птица.

  После слезе, сгъна стълбата и зачака. Нищо не се случи.

  – Трябва да плеснеш с ръце – каза тихо Тай. – Усещам присъствието му! Той е жив. Винаги съм го усещал. Нужно е да чуе само някакъв по-рязък и внезапен звук, за да се събуди.

  Васил кимна и плесна шумно с ръце няколко пъти. Изведнъж от паното лъхна невъобразима жар и солидната цветна мозайка пред тях започна буквално да се топи и да се стича надолу по стената.

  Серафимът се дръпна бързо настрани, но Тай стоеше пред паното и не откъсваше омагьосан поглед от него. Беше като хипнотизиран! Жеравът отсреща загуби очертания, а вместо него се появи огнено кълбо, което постепенно нарастваше.

  Васил отскочи назад и заслони с ръка очи, защото горещината беше започнала да става непоносима, а сиянието, което кълбото излъчваше, можеше да съперничи със светлината на свърхнова. Дори за огнения серафим тя беше опасна. Когато отново отправи поглед към стената, жеравът вече не беше там. Както и Тай. Вместо дребната човешка фигурка и изящната танцуваща птица, пред разтопената и наполовина унищожена стена се възправяше огромно огнено създание – с пламтящи криле и хвърлящи искри очи с цвят на жарава.

  То наклони глава и пое златното перо, което Васил му подаде. Разпери могъщи криле и издаде вибриращ призивен звук, от който стъклата на прозорците зазвънтяха и се пръснаха от силната горещина. Покривът на кулата се разтресе, една част от извитите му нагоре краища стана на парчета, а друга се килна, разкривайки вътрешността на етажите. 

  Вибриращият звук се измени и сега звучеше като копринена струна на джън2, нежна и омагьосваща, но и с нотка на тревога и копнеж. После чудната мелодия постепенно утихна и Васил започна да различава думи. Фениксът говореше и гласът му приличаше на шумолене на вятър, раздухващ пламъци на далечен пожар.

  „Една страна не може да се нарече свободна, ако в нея има дори и един човек, който се чувства така, сякаш живее в робство. Свободата на цялото се определя от свободата на всяка една от съставляващите го части. Трябва да се върнеш час по-скоро в Бергамо! Там имат нужда от теб. Ако в Света остане дори и едно стръкче зло, от него ще избуи цяла гора и то отново ще насели Вселената и ще поведе борба със Светлината. А ако в настъпилия по цялата Вселена Мрак остане и едно незабележимо пламъче Светлина, от него може да се възроди бъдещият победител на Тъмнината. Запомни това, серафиме!“

  – Ще го запомня! – каза Васил Левски.

  След малко фениксът се сля със заревото, все още бушуващо в небесата над Ухан, а серафимът се отправи към Къщата с пауловниите, за да отведе Джиа от потъналия в руини град към Залата на спиралния ръкав, за да се срещне с дъщеря си и с внучката си, както ù беше обещал. 

 

/Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=62Y7BXIuX6Y

https://www.youtube.com/watch?v=q1Oo9cwouTE

https://www.youtube.com/watch?v=BN-IgFzjNkY


1. Пайлоу /пайфан/ – китайска резбована триумфална арка от дърво или от камък

2. Джън /гуцин/ – древен китайски музикален инструмент, китайска цитра

 

 

                                                                             

 

» next part...

© Мария Димитрова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??