I

            За кой ли път ме изкараха от кожата. Хайде де! Ще ми се прави на честна и почтена! Тези номера пред мене не минават! Смята, че има завеса! Полека, да не се скъса! Любовникът зад гърба, съпругът – до задника й, и хайде, всичко ни е наред! Пред ония, мижитурките, положение създава. И те се лепят, почит пробутват. А пък нашата – вирнала глава. Пък и защо да не я вири? Съпругът е постоянен, удобен, а любовникът – според икономическите нужди. Че и свита си има – интриганти и подлизурковци. Очакват да падне нещо и за тях. Такива като мен – прахта й да гълтат.

            За какво ми е хубостта, че и акъла? Един свестен любовник не си завъртях. Чувства търся! Ами! Жената пари прави, аз – борчове. Сега да не помислите, че й завиждам? Боже, опази!

            Странното е, че тя ми завижда. Начин да намери да ме оплюе, ще намери. Другата пък ми се направи на приятелка. В една къща живяхме, на една маса ядохме. И тя пари направи. От сутрин до сутрин работи, че и от тамио анергиас* ( трудова борса - гр.) пари взема. Какво я интересува, че другите работа нямат! Тя да е добре. След дълго стоене си намерих работа, а тя, „приятелката”, отиде, че я развали. Да бях си затваряла устата, ама аз да се похваля, че и за мен изгря слънце.

            Ако продължа да разказвам всички исторически събития за „приятелски услуги”, цял роман ще стане. Един ден си казвам: „Я да не обръщам толкова внимание, че всеки човек си има кусури.” То и аз не съм останала без кусур. И той е доверчивостта ми. Някой ми каза: „Не е кусур, глупост е!”. Майка ми вика: „Дарба е, дъще, не слушай завистниците!”. Нали ми е майка, успокоява ме. Че може и права да е. Рядко се среща доверчивост в чист вид и затова трудно се различава.

II

            Най-сетне си намерих добра работа. Нова таверна и аз – помощник-готвач. Зарадвах се, че чак ме достраша – много хубаво не е на хубаво.

Майсторът млад – разбран ми се стори. Цял месец работех и пеех. Пееха и ръцете ми, пееха краката ми... Какво още да кажа – душата ми пееше. Ето на! И за мен светъл ден. Да, ама от ден до пладне, както казваше баба ми.

            Идва една сутрин майсторът, отваря хладилника и ми крясва. Сякаш с чук по главата ме тресна, че чак изтървах зелката, дето чистех.

            – Защо хладилникът е разбъркан? – вика. – Не можа ли да го подредиш?

            – Бре, майсторе – опитвам се да отговоря, – не съм стигнала още до хладилника. По-важна работа имах.

            – Не ми отговаряй – ми крясва, – че жена не може да ми излезе насреща.

            – Абе, човече – отговарям, – не можа да сложиш жена си на мястото й, че дойде на мен да си го изкараш? Да ме оставиш на мира, че такива не ми харесват!

            – Да млъкнеш, мръсна българко, че ще ти изстине мястото!

Е, до тука бях. Развързах престилката, хвърлих я отгоре му и си тръгнах. Пътят до дома дълъг.

Чувам в главата си гласа на дядо ми, лека му пръст: „Преклонена глава сабя не я сече”. От друга страна е гласът на майка му: „За едното себеуважение живее човекът, дъще. Като не уважаваш себе си, никой няма да те уважава. От глад да умираш, ала АЗ да си! Пачавра на хората да не ставаш, че всеки търси с някой друг да си обърше насрания задник.” Олекна ми, защото аз така си живеех – със себеуважението.

III

            Преглеждам аз вестника да открия нещо за работа. Обаждам се на един телефон. Оказва се малък хотел с таверна. Рано е още за сезона, ала трябва да се приготви.

            Господарят, почти на шестдесет, от втория ден замята влюбени погледи. Оставих ги да окапват, че на дядова възраст беше, панталоните му увиснали, къпането – историческо събитие, ала любовник решил да се пише. Упорито се правя на ударена с мокър парцал, на „Ви” му говоря, „господарю” му викам. Утрепах се от работа, ала изчистих всичко навсякъде.

Един ден ми вика: „Ще ми трябва още едно момиче, че почва сезонът и работа ще има за две.”

            – Добре, господарю, ще ти доведа.

Извиках една позната. И друг път й бях помагала за работа. Дойде и тя и започнахме и двете. Е, нямаше още работа, ала облизахме района. Господарят ме остави на мира и започна да замята очи към нея. Тя срамежливо му отговаряше, ала аз бях доволна заради спокойствието си.

            Юни се случи лош. Туристи малко. Чудя се какво да работя, че ме е срам да стоя със скръстени ръце. Намирам си аз работа, ала „госпожицата” започна да я взема от ръцете ми, щом се приближи „афендикото”( началника - гр.). Веднъж така, два пъти така, на третия я спирам с въпроса:

            – Какво се опитваш да правиш, кучко?

            – Ах – прави се на обидена тя, – аз искам само да ти помогна.

            – Намери си твоя работа и остави да си върша моята! И не ме смятай за балама, колкото и да ми личи!

И тя взе да си „гледа работата” сериозно…

            В репо ( почивен ден - гр)  съм цял ден и цяла нощ. Плановете ми се объркаха и се прибрах късно през нощта. Влизам на пръсти в стаята да не събудя „госпожицата”, ала леглото й празно. Мина ми нещо през ума и сутринта в шест заставам срещу господарската стая зад едно дърво. Към седем „госпожицата” се измъква. Какво ли ме засяга, си викам, на когото иска, на него да си отваря краката. Да, ама ето – засегна ме. След една седмица господарят ни повика и каза:

            – Както виждате, няма много работа и не са ми нужни две момичета. – Обърна се към „госпожицата” и продължи: – Ти ми стигаш.

Плати ми и ме отпрати. Ами прав си е човекът: аз само работя, а другата и в леглото влиза.

IV

            И отново голямото търсене... Тук работа, там работа – къде ми е работата? Седнала съм на една пейка и чакам автобуса, преглеждайки последните обяви. Присяда до мен един възрастен господин. Като го гледаш, ще речеш, че всичкото благородство в него се е събрало.

            – Искаш ли един договор да направим? – вика. – От мен парите, от теб младостта.

            „Бре, дърт пергиш!” – идва ми да извикам, ала стискам зъби. Че как да му кажа, господине, като не е никакъв господин!

            – Младостта ми не е за продан, ала и да е, едва ли имаш толкова, че да я купиш.

            – Че какво толкова я цениш? – ме пита. – Една гола младост защо ти е? Че погледни колко момичета като кукли има! Кой, мислиш, ги е направил такива? Любовникът – вика – за това е: да плаща, като иска млада.

            – Труда си продавам само, дядо, и нищо друго.

Изправих се и си тръгнах. Един кикот се чу подире ми, ала така и не се обърнах. Че и защо? От различни светове и различна „стока” имаме.

V

            Вървя аз и си приказвам на ум сладки неща, защото нямам пари да си купя, а горчилката не я искам.

            – Какво си се замислила толкова? Да не са ти потънали гемиите? – чувам познат глас.

Засмивам се, че усмивката ми е достатъчен отговор. Как не съм й казала истината! И тя е от „куклите”. С богат женен мъж, добре плаща. Какво ли ме засяга! Всеки го живее, както го разбира този живот.

            – Хайде с мен! Моят ще ме води на „бузуки”. Чакай да му кажа, че ще сме две.

Даже не ме попита дали искам да отида. Не я спрях. В края на краищата, и аз съм човек, и аз имам нужда от малко развлечение.

            – Готово! – каза тя след кратък телефонен разговор. – След час пак тук.

Отидох до дома, смених дънките с копринен панталон, семпла блуза, загатваща красивите ми форми. Дискретен грим, парфюм със сладко ухание...

            Направих впечатление на господина, видях как му светнаха очите.

След малко колата спира и влиза още един „господин”. Малко по-млад, ала и той женен – видях халката. Сепнах се! Пак моята доверчивост ми изигра номер.

            Хайде, какво толкова, нали? Една весела вечер и ако съм хитра, може да се измъкна от „другото”, а ако съм умна, може и да се възползвам. Ама нали ви казах – нито съм от хитрите, нито съм от „умните”, а да се правя на независима, пари нямам.

            Слязохме от колата и телефонът ми звънна. Беше една позната, ала тя ми реши проблема. Изостанах, за да не чува куклата какво говоря. Настигнах ги, извиних се, че не мога да остана, и не оставих никого да ме разубеди.

            Таксито ме върна обратно. Не че не искам мъж. Искам, ала за мен да бъде, не ми трябват огризки от чужди трапези. Аз съм от ония, малкото, дето не продават, а заменят – ден за ден заменям, нощ за нощ заменям, сърце за сърце замeням, живот за живот заменям.

VI

            Не ми харесва този скапан свят, дето се е превърнал в битак. Ала ми дава сили сигурността, че някъде е останало едно парче от градината и затова търся. И ако го намеря, няма да го заменя. За себе си ще го оставя и за моите. Кои са, ще попитате, моите? Те са ония, с единствения кусур – доверчивостта. Да не мислите, че са малко?

            Трудно се намират наистина, че и да ги срещнеш, не можеш да ги разпознаеш, ако не ти се открият.

            Вървя един ден по улицата и главата ми ври. Поръчител ми трябва да си купя мотор, че моторчето трябва. При една отивам – не може. При друг – не иска. Трети ми дава съвет да вървя пеш. Внезапно някой ме дръпна за ръката. Обръщам се и виждам усмихнатата физиономия на доктора. Палестинец, емигрант като мен, познати сме, ала едно познанство, което не знаеш как да класифицираш.

            Без да се усетя, му казах болката си. Хвана ме под ръка и отидохме в магазина. Подписа се и аз взех моторчето. Ей така се срещнах с един от „моите”. Даже едно „благодаря” не можах да му кажа, защото тази дума ми се видя много слаба да изрази възторга ми от постъпката му. Ех, мисля си, защо не може сърцето да говори?

Прибирам се вкъщи от работа и шевната ми машина липсва. Не мигнах до сутринта. Едва се разсъмна и тръгнах по улиците – на едно място не ме свърта. Вървя си аз шокирана, а отсреща ми – приятелката. Казах й какво ме сполетя. Прегърна ме тя и ми казва: „Имаш пари да ми даваш. Прибави и други и да си купиш машина. От мен подарък да е.”

            Такива са „моите”. Не си рисуват маски, такива са, каквито ги виждаш. Късметът ми е, че ги срещам. Пък ония, „другите”, в техния си свят да стоят, защото и в злато да плуват, пак ще миришат.

            – Ама какво значение има? – ще попита някой. – На повечето носовете им са запушени.

За тези, без носове, проститутката с много пари е по-уважавана от мене, доверчивата мечтателка, дето търси една градина за себе си и за своите.