Беше един от многото безлични летни дни. Същият като всички останали. Горещ, зноен, огласен от детски гласове. Малкото червенокосо момиче, седнало на нагорещения тротоар, с мълчалив поглед следеше всяко движение на връстниците си. Те не я поглеждаха. Тя беше едва на шест години, светла, простодушна и чиста. Никой не я познаваше. Идваше всеки ден на тяхната улица, гледаше ги безмълвно часове наред и после, все така умълчана и замислена, си тръгваше. Никой не я познаваше, но всички бяха свикнали с мълчаливото й присъствие. По лицето й никога не се появвявше усмивка. Тя беше като скъп стар приятел, позабравен от времето - ако не се появеше навреме, децата започваха да шумят недоволно и да се изнервят. Този ден обаче беше по-различен.
 Червенокосото момиче седеше на бордюра и наблюдаваше игрите на децата. Никой никога не беше чувал гласът й, не я беше виждал щастлива. Този ден обаче беше по-различен.
  - Здравей! - поздрави я едно от момичетата, които бяха изгоряли от играта, и седна до нея. Червенокосото момиче се обърна към нея и весело й отговори:
  - Здрасти!
 Детето я изгледа изненадано. Всички се извърнаха, забравили играта. Тя беше проговорила! Беше нарушила странния, негласен обет да не проронва и дума, освен това гласът й звучеше някак бодро, развеселено. Останалите също насядаха около нея, заинтригувани. Заговориха с нея. След няколко часа безгрижни разговори, едно момче я попита:
  - А ти защо никога досега не проговори?
  - Защото... всичко около мен беше толкова сиво. Исках само някой да ме обича, а то беше толкова трудно за постигане. Бях толкова сама... Една жена обаче ми каза, че няма как да получа обич, ако не покажа себе си. И това е... Цялата моя тайна.