Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и неволна... не се заблуждавайте, никой в описанията по-долу не е толкова значителен, за да бъде рисуван с думите ми.

По 104 пъти дневно се сблъсквам с мисълта „Да не забравя...” и винаги е в основата на нещо практично, свързано с работата или битовизма. Не съм и предполагала, че ще се събудя един ден с: Да не забравя да... оказа се, че ти не си това, което си. Ти си едва това, което не искаш да си. И това, което искаш да си – не си. Ти си... измислена... Едно бледо копие на нечий оригинал.

Докато се опитвам да не забравя да нахраня котката, преди да изляза, си казвам, хубаво би било: Да не забравя да... защото ти дори не си с онази моя лицемерност, която не става за презиране, защото е обичайно  да я имаш... така се вписваш в тълпата, в нашата обща тълпа – на хора, за които това, което няма значение – се описва, като начин на лицемерие. Твоята лицемерност е жестока, а дори не е лицемерност.  Защото си... фалшива... Още от древността добрата фалшива монета външно по нищо не се отличавала от истинската. Външно – да.

Да не забравя да хвана началото на края – само за да си обясня някои неща – не и защото за мен имаш някакво значение... беше интересен персонаж. Докато не стана... многоточие... Винаги можеш да запълниш с него липсата на... думи.

И все пак има един „обитател” във всяко модерно градско общество и не толкова градско, един „човешки вид”, който е нещо крайно по-различно от селския манталитет (де да беше само това) – едно човече, в чиито вени освен обичайния състав на кръвта тече така наречената:  Войнстваща посредственост (селски тарикатлъци, гарнирани с прикрито диво нахалство). Заради което харесвам до смърт голия си селски ексцентризъм.

Понякога ми се иска да се кача на покрива на бившия ми „шести етаж” и да изкрещя: „Ей, хора, не разбирате ли, плъзнали са малки човечета с посредствени мечти, и ние може да станем като тях, ако ги допуснем твърде близо до себе си” – мечтата да ти увеличат заплатата, да се „докараш” пред този, когото копираш и да ти се оправи цялото настроение за деня, ако на този, когото не харесваш, му забият гвоздей в гърба.

Но да се върна за миг към теб, изгаснала светулке, само за да кажа – сбъркала съм... не те мразя, дори не те презирам – благодаря ти, че ми върна светлинката. Тя беше най-важното за мен.

Липсва ми естествено, но не Ти или това, което се оказа, че Си. Липсва ми илюзията, че си светулка. С нея си живеех наистина добре. А сега какво стана - проста буболечка.

А сега се чудя къде да те сложа в сърцето си... В камерата – може би на спомена – или в камерата на лъжата...